Страница 66 из 108
— Вече не.
Гласът й изобщо не беше сънен и Коротков бързо надви приближаващия пристъп от угризения на съвестта.
— Виж какво ще ти кажа… Когато дойдеш, веднага ела в кабинета ми, нали? Ама веднага, направо от вратата, без дори да се отбиваш в кабинета си. Трябва да си кажем едно-друго насаме. Ако видиш Лесников, не го заговаряй.
— Ама какво е станало? — разтревожено попита Настя.
— Абе не знам, дреболия. Трябва да се посъветвам за нещо с теб.
— А какво общо има Лесников?
— Много общо. С една дума, като дойдеш, ще научиш всичко. Скоро ли ще дойдеш?
— Скоро. Един час, за да си изпия кафето и да се съвзема, още един — за път. Сметни сам.
— А не може ли по-бързо?
— Ще почакаш — тросна се Настя. — Нямам перки на гърба си. Ти ми разреши да отсъствам до три часа, ще бъда там точно в три.
Докато пътуваше с колата, Женя мълчаливо преглъщаше сълзите си. Ето на, всичко свърши. Тя не е нужна вече на Игор, вече не е необходимо да ходи при него на „Петровка“. И не се знае кога ще може да го види, да разговаря с него, да търси погледа му, да вдишва аромата на неговата тоалетна вода, а после дълго да връща в паметта си всяка прекарана до него минута, всяка казана от него дума. Тя толкова се стара днес, нарочно дойде двайсетина минути преди определеното време, за да може спокойно да получи пропуска си и със сигурност да се размине с човека, когото отново щяха да пратят да я посрещне. Успя да се отбие в тоалетната, да оправи вида си и да събуе чорапките. Времето беше влажно, влагата висеше във въздуха и се просмукваше във всичко наред, това се чувстваше дори в помещение, така че обутите на бос крак обувки веднага започнаха жестоко да протриват стъпалата й, но Женя мъжествено търпеше. И имаше за какво! Макар и не веднага, макар и на сбогуване, Игор й каза, че изглежда прекрасно. Никак не искаше той да я изпраща до изхода — знаеше, че шофьорът Гриша непременно ще я наклевети на баща й, ако забележи в какъв вид излиза от сградата на „Петровка“. Но нали тя беше обяснила всичко на Игор още в неделя, затова сметна, че е прилично да му каже, че трябва да мине през тоалетната, за да сплете плитката ида измие грима си. Игор я разбра, кимна и я остави сама, като поиска тя да му даде честната си дума, че не е забравила пътя към изхода и може без проблеми да излезе сама.
— Виждаш ми се нещо разстроена — внезапно прекъсна размислите й шофьорът. — Да не би да са те обидили там?
Ето на, моля ви се. Сега и Гриша ще й се лепне с въпросите си. Отговори ли му утвърдително, той ще докладва на баща й, той пък ще вдигне шум, ще започне да звъни или на самия Игор, или — още по-лошо — на неговото началство и да крещи, че лошите милиционери са обидили малката му дъщеричка. Отговори ли отрицателно и не обясни ли нещо повече, Гриша пак ще докладва.
— Главата ме заболя — излъга Женя. — Три часа седях пред екрана, а там непрекъснато се мяркаха лица, които трябваше да разглеждам внимателно.
Веднага се сети, че Гриша може да е забелязал сълзите й, и за всеки случай добави:
— Виждаш ли, дори очите ми сълзят. Моля те, спри пред някоя аптека да си купя капки.
Той спря пред една аптека и слезе от колата.
— Кажи какви капки ти трябват, аз ще купя. По-добре поседи спокойно в колата, наистина изглеждаш болна.
Гриша донесе капките и Женя веднага демонстративно отвинти капачето и отметна глава назад, докато капеше лекарството. Шофьорът й подаде отворена бутилка пепси-кола и опаковка хапчета.
— Купих ти и лекарство за главоболие, ето, изпий едно хапче.
Тя послушно пъхна в устата си някакво болкоуспокояващо и отпи от пепсито. Вероятно на лицето й беше изписано такова страдание, че Гриша извади мобилния телефон, който висеше в калъфче на колана му.
— Я да се обадя на шефа, ще му кажа, че не се чувстваш добре. Може би ще разреши да те закарам вкъщи. Защо трябва да се мъчиш?
— Недей — въздъхна Женя, — карай към службата. Главата сигурно ще ми мине, нали изпих лекарството.
— Трудов ентусиазъм, а? — позасмя се шофьорът. — Е, както кажеш.
Разбира се, тя би искала да се прибере вкъщи, да зарови лице във възглавницата и хубаво да се наплаче. А после да бъде сама в тихия апартамент, никого да не вижда и никой да не й досажда с приказките си. Но баща й… Да му кажеш, че си се разболяла след срещата със служител от криминалната милиция, е още по-лошо, отколкото да му кажеш, че той те е обидил. Тогава вече определено не би могла да избегне скандала.
— Гриша, днес съм на курс — напомни му тя. — Ти сам ли ще ме закараш, или с татко?
— А, днес, Женечка, ще отидеш сама — весело отговори шофьорът. — Шефът още вчера ме предупреди, че в пет часа отиваме на „Шереметиево“ да посрещаме партньор от Португалия.
Е, слава богу, с облекчение си помисли Женя, и с това се свърши. Четири дни строг контрол — и юларът е свален. Всичко е, както обикновено. А щом е така, тя ще може да измисли нещо, за да види Игор отново. Непременно ще измисли.
Коротков покрусено въздишаше и методично накъсваше на ситно някакви ненужни книжа.
— Голям съм идиот! Защо се нахвърлих на Игор? Та нали знам всичко, хем и Житената питка ме предупреди, и изобщо… Защо му се разкрещях? Мигар на мен самия не се е случвало? Случвало ми се е. На всички ни се е случвало. Дори на тебе.
— Юра, ти просто си уморен. Не си спал цяла нощ, само си късал нерви. Естествено е, че си избухнал, но и това се случва на всекиго. Не виждам тук никакъв повод за трагедия.
Настя вече половин час седеше в кабинета на Коротков и наблюдаваше как той се тръшка и посипва главата си с пепел. Разбираше, че работата не е в Игор Лесников, а в самия Юра. През годината, която бе минала от момента на назначаването му за заместник-началник на отдела, Коротков така и не бе свикнал с новата си роля — остро преживяваше моментите, когато бе принуден да критикува хората, с които по-рано бе работил като равен, с които бе участвал в засади, бе рискувал и бе посрещал куршуми.
— Ако ще разсъждаваш така, аз съм виновна не по-малко от Игор. Сега си припомням с какви очи го гледаше Женя, когато беше тук във вторник. А и в понеделник, когато тя дойде в кабинета ми и аз й казах, че в лабораторията с нея ще отиде Миша Доценко, тя дори не успя да скрие разочарованието си. Явно смяташе, че с нея ще се занимава Игор. Видях всичко това, но не обърнах внимание. Кой би помислил, че нещата се толкова сериозни?
Коротков с омраза събра в шепа късчетата хартия и ги хвърли в кошчето.
— Толкова работа на вятъра! Две нощи снимахме, задействахме техническия отдел, струпахме сума ти оперативни работници в клубовете — и сега какво? Всичко беше напразно ли? Ако Фена е бил там, всеки момент можем да очакваме нов труп. Да направим нови видеозаписи? Безсмислено е. Тя пак няма да го разпознае. А после ще има още една жертва. И така до безкрай.
— Ами хайде да се опитаме да я измамим — предпазливо предложи Настя. — Само че това технически е много сложно. Но може да има ефект.
Юра вдигна глава и впери в нея скептичен поглед.
— Казвай.
— Трябва да разбъркаме всички налични записи. Така че тая смесица да може да мине за нов запис. Женя ми изглежда нормален човек, тоест искам да кажа, че не ми изглежда като човек със суперспособности. Като човек, който си спомня точно всички подробности и лица, които вече е виждал, и би могъл да познае, че сме му пробутали фалшификат. Нищо чудно и да си спомни отделни лица, но пък ние винаги можем да представим тези хора за фенове, които постоянно следват групата „Би Би Си“, където и да отиде тя. Можем да разредим всичко това с късове, взети от съвсем други видеозаписи.
— Е, да речем, че го направим — не твърде ентусиазирано отговори Юра. — И за какво ще е цялата тая работа? Тя да каже отново, че не вижда Фена там?
— Не, Юрик, този път ще подредим нещата другояче. Ще й кажем, че сме разработили план за операция, в която на нас, а особено на Лесников, ще бъде необходима нейната постоянна помощ. Но че операцията ще бъде възможна само ако познаваме Фена по физиономия.