Страница 64 из 108
„Фена отново не е дошъл в клуба — мислеше си Настя, докато лежеше в леглото и се преструваше, че се мъчи да заспи. — Или е дошъл, но ние сме го изпуснали. Остана ни последната надежда — Женя Рубцова. Ето, сега, докато аз се въргалям тук като стар парцал, Игор Лесников й показва видеозаписа. Заснемането от седем точки е трябвало да покрие цялото помещение, дори най-отдалечените му кътчета. Фена не може да се е изплъзнал от камерите по никакъв начин, стига да се е намирал в клуба. Ами ако не се е намирал? Ей сега телефонът ще звънне и Лесников ще каже, че Женя е разпознала своя почитател. По-нататък нещата ще се развият просто. Групата «Би Би Си» ще продължава да свири по клубове, а оперативните работници ще търсят сред присъстващите един напълно конкретен човек със съвършено определена външност. Намират го и го разработват. А ако Женя не разпознае никого, въпросът увисва без отговор: или той пак не е дошъл в клуба, или тя просто не може да го разпознае. И какво ще правим с всичко това? Ще стане невъзможно да го търсим по външните признаци, а рискът вече ще бъде неоправдан — изявите на групата ще трябва да бъдат прекратени, докато не заловим Фена. Но ако групата спре да свири, тогава изобщо няма да е ясно къде трябва да търсим тоя идиот. Досега смятахме, че той поне ходи да слуша групата, макар и не всеки път, както се разбра, но ходи. Място на срещата — където свири «Би Би Си». Мястото на срещата да не се променя, както ни учеше безсмъртният киношедьовър…“
Сънят незабелязано обори Настя. Последното, за което тя успя да помисли, беше прочутият сериал „Мястото на срещата да не се променя“ и в съня й се яви Володя Шарапов, но кой знае защо външно той никак не приличаше на актьора Конкин. В нейния сън Шарапов приличаше на френския актьор Филип Ноаре, вече се намираше в бандата на Гърбавия, седеше на една маса с бандитите и разпалено говореше: „Хайде, погледнете ме, та какво ченге съм аз, аз съм стара уморена костенурка“. А Карп Гърбавия с лицето на Армен Джигарханян (тук сънят й не съгреши спрямо кинематографичната реалност) ехидно му отговори: „Не, не си костенурка, ченгенце, ти си новородено гущерче, чевръсто и силно. Хайде, докажи, че не си гущер. Посвири ни на пиано“. И Настя разбра, че ще трябва да свири тя, а не Шарапов. Тоест Шарапов някак се раздвои в съня й — едната част от него, видимата, беше Филип Ноаре и седеше до масата, а другата, невидимата, беше Настя и тя трябваше незабавно да вземе решение: какво ли да изсвири, та да убеди Карп Гърбавия, че Ноаре-Шарапов наистина е стара уморена костенурка, а не младо чевръсто гущерче. Нейде от дълбините на съзнанието й изплува информацията, че ако изсвири увертюрата към „Силата на съдбата“ от Верди, по някакъв начин ще се получи костенурка, а ако изсвири увертюрата към „Сицилианска вечерня“ — гущер. Настя се опита да си спомни „Силата на съдбата“, нали добре познаваше тази опера, но в главата й се натрапваше именно „Сицилианска вечерня“, смачкваше всичко останало и не я оставяше да си спомни нужната мелодия. „Е, какво се замисли, ченгенце — язвително каза Гърбавия. — Не знаеш какво да свириш, това е то. Не си костенурка, а си гущер. Демек, ченге. Не бой се де, няма да боли, като те убиваме. Но ще те убием, не се съмнявай изобщо“. Шарапов-Ноаре ужасено погледна Шарапов-Настя и Настя разбра, че е длъжна веднага да реши нещо, инак ще убият Шарапов-Ноаре, а може би и нея заедно с него. Постави ръце на клавиатурата и засвири „Утехата“ на Лист. „Какво ми свириш, бе? — презрително каза Гърбавия. — Лист и аз го мога, хайде де, голямата премъдрост. За костенурката, за костенурката ми изсвири“. И тогава една идея осени Настя. Тя се усмихна и като си акомпанираше на пианото, запя песенчицата от стария мултипликационен филм за лъвчето и костенурката. „Ето, Гърбав — каза Шарапов-Ноаре, — нали искаше за костенурката. Увери ли се сега?“
Настя не успя да научи как е реагирал Карп Гърбавия на хитрия й трик, защото я събуди телефонът.
— Аз съм — чу се равният, лишен от емоции глас на Игор Лесников. — Нищо не излезе, Настя.
— Съвсем нищо ли? — кой знае защо попита тя, макар че и така беше ясно.
— Абсолютно нищо. Женя не разпозна никого.
— Ясно — въздъхна тя. — Благодаря, Игор. Аз ще дойда към три часа. Ако обичаш, обади се на Чеботаев и на Серьожа Зарубин да дойдат в четири. Предупреди и Миша.
Тя отново отпусна глава на възглавницата и затвори очи, припомняйки си странния сън. Хитро се измъкнах — мислеше си Настя. — Не можах да си спомня увертюрата на Верди и вместо нея пробутах Лист. Все пак интересно е устроен мозъкът — мислих, мислих, избирах между две произведения, а изсвирих някакво трето, за което дори не бях се сетила. Между другото, дори не бях и подозирала, че си спомням тази пиеса — „Утехата“.
Тя полежа още малко, после стана и се затътри към банята. Трябваше да върви на работа. Когато из града се разхожда луд убиец, кой се интересува от твоите безсънни нощи, от твоето главоболие и от твоята умора?
Пак нямаше топла вода, но сега студеният душ се оказа тъкмо на място — той я поободри, а след чашата кафе животът вече не й изглеждаше толкова мрачен. Мястото на срещата да не се променя… Кой е казал да не се променя? Като нищо може да се промени.
Игор Лесников умееше да изглежда спокоен и безразличен дори когато всъщност беше много разстроен. При това на повечето хора той приличаше на човек, който постоянно е угрижен за нещо, тъй като почти никой не виждаше усмивка на лицето му. И само близките и колегите познаваха тази негова особеност: Игор се стараеше да не показва емоциите си, защото смяташе, че всичко, което се случва в душата му, си е чисто негова лична работа, която не е необходимо да обсъжда с околните. Именно такъв, безразличен и същевременно угрижен за нещо, беше той сутринта в петък, когато седеше до Женя Рубцова пред екрана на телевизора. Виждаше, че момичето много се старае, по няколко пъти се връща към едни и същи епизоди, за да разгледа попадналите в кадър хора от различни точки. Но все без полза. Фена го нямаше сред посетителите на клуб „Селена“.
— Благодаря, Женя — с равен тон каза Лесников, — извинете, че ви отнех от времето.
— Много съжалявам — тъжно каза момичето и Лесников нито за секунда не се усъмни в нейната искреност. Виждаше, че тя наистина съжалява. — А кога ще снимате следващия път?
— Няма повече да снимаме изявите на „Би Би Си“.
— Но как така. — Женя се стъписа и Лесников забеляза това. — Как ще го издирвате тогава?
— По други начини — уклончиво отговори той.
— По какви?
— Има много начини. Хайде да ви подпиша пропуска и да ви изпратя.
Но момичето дори не мислеше да излиза от кабинета. То продължаваше да седи до масата, трескаво преплело пръстите на ръцете си, леко пребледняло и напрегнато.
— На друго място ли ще снимате? — настойчиво продължаваше да пита Женя.
— Женечка, вие задавате твърде много въпроси — строго каза Лесников. — Не може така.
— Какво говорите, Игор Валентинович — уплашено заговори тя, — ни най-малко не се каня да се бъркам във вашите тайни. Просто трябва да знам кога пак ще идвам тук да гледам записите. Татко иска винаги да го предупреждавам предварително. Не обича внезапно да остава и без секретарка, и без шофьор.
— Баща ви може да не се безпокои, в близко време няма да ви занимаваме с нашите работи. Напълно е възможно да сте ни нужна едва след като заловим престъпника. А дотогава можете да се чувствате свободна. Впрочем, Женя, не забравяйте за нашата молба. Ако видите този човек близо до вас, не се издавайте, че сте го познали. Той извърши вече трето убийство и сега по всяка вероятност ще поиска да ви го съобщи в писмена форма. Всеки момент може да се появи при вашия блок, за да хвърли писмото в пощенската ви кутия. Бъдете внимателна, моля ви.
Лесников започна леко да се дразни — имаше много работа, чакаха го много неразрешени случаи, всяка минута му беше ценна, а Женя не искаше и не искаше да си тръгне. Нали не можеше да я изгони!