Страница 106 из 108
— Писмо в плик с адресат Раиса Фьодоровна Медникова — съобщи Сергей Зарубин.
— Дай го тук — протегна ръка Лесников, — станаха вече три, сложи го в ей тази купчинка.
— Коя е тази Медникова? — строго попита следователят.
— Далечна роднина на Рубцов, помагала е в домакинството. Починала е — поясни Игор. — Къде са договорите? Къде да сложа този?
— Договора — тук — изкомандва следователят, който внимателно следеше всеки попаднал в неговия кабинет лист да бъде вписан в протокола, съставен при обиска. — Сега ще го намеря…
Той търсеше съответния ред в протокола, машинално местеше молива във въздуха заедно с очите си и мърмореше:
— Не е това, не е това, дискети… платежни нареждания… договор… по дяволите, нещо не го намирам, нима не сме го вписали? А, не, ето го. Така, продължаваме.
— Договор за туристическо обслужване, деветдесет и осма година, клиенти — Рубцов и Плетньова.
— Има го, по-нататък.
— Още един договор, деветдесет и девета година. Господа милионерите са смятали да почиват чак в Маями — съчувствено поклати глава Зарубин. — Няма да стане обаче. Това е, при мен големите листове свършиха, останаха само малки листчета с бележки. Телефонен номер с надпис „Дежурен електротехник“.
— Тук — посочи с пръст Лесников. — Всички бележки от битов характер събираме отделно, после ще проверим, може да е някакъв шифър.
— Ау, ау, ау — присмехулно проточи Сергей, — май като малък не си се наиграл на шпиони. Така, телефонен номер и надпис „Кристина“.
— Сложи го пак тук, Женя ми е казвала, че преподавателката й по немски се казва Кристина, може би е тя.
— Телефонен номер и надпис „Кирил“.
— Кой е този? Сложи го в отделна купчинка, ще го проверим.
— Кирил ли? — Настя откъсна поглед от телевизора и се обърна към Зарубин. — Я дай да го видя.
Тя протегна ръка, взе от Сергей малкото зелено листче от онези, дето се продават на кубче от по сто броя.
— Това е телефонът на Яровой — каза тя бавно и учудено. — Нима Рубцов до такава степен е бил сигурен в своята неуязвимост, че е пазел вкъщи телефонния номер на своята жертва, с която уж никога не се е познавал? Е, край, Роман Дмитриевич, сега не можете да се измъкнете — злорадо добави тя. — Дръж, Игорьок, сложи го там, в която купчинка трябва.
Тя предаде листчето на Лесников и отново седна на пода пред телевизора. Увисналата в стаята тишина я накара след няколко секунди тревожно да се обърне.
— Какво има… Игор, какво става?
Следователят и Сергей Зарубин мълчаливо гледаха Лесников, който на свой ред седеше пребледнял като платно и гледаше зеленото листче.
— Това е почеркът на Женя — най-сетне промълви той. — Не може да греша, нали гледах бележниците, където тя е изписвала всички телефони и имена. Почеркът на Рубцов е съвсем друг.
Три глави се сведоха над бюрото, където лежаха документите, писмата и бележките, написани както от Женя Рубцова, така и от баща й. Пръв проговори Зарубин.
— Ай, мама му стара! Каква излезе тя? Нашето нежно цвете, момиченцето Женечка се е познавала с Фена? Или как другояче да го разбираме?
— Можете да го разбирате така — каза Настя и потърка гърба си. — Женя от самото начало ни е мамила. А аз, глупачката, постоянно търсех причини и някакви оправдания, за да си обясня защо тя е дала невярно описание на Фена. Мислех си — леле, горкото момиче, романтична натура, измислила си е прекрасния принц и не иска да вижда реалния човек. А всъщност всичко е било много по-грубо и хитро скалъпено. Тя е решила да измъкне от татенцето си пари и най-вероятно да избяга от него. Таткото има омъжена любовница, която отрупва с украшения, облича я от скъпи магазини и я води в чужбина, така че на момичето естествено му е обидно — на оная всичко, а на нея нищо. По-нататък всичко е ясно, тя се е възползвала от приликата си със Светлана Медведева, още повече че Яровой веднъж вече се е припознал, тоест рискът е бил минимален. Намерила е Кирил някъде около клуба, където е пеела Светлана, и се е наговорила с него. Нищо сложно — всички имена, адреси и телефонни номера са известни, снимай каквото искаш и шантажирай, колкото си искаш. Когато обаче са убили Яровой, Женечка е разбрала, че се прощава с парите.
— Тоест искаш да кажеш, че не се е влюбила в Игорьок, а е играела собствена игра, за да вкара в затвора родния си баща? — недоверчиво попита Зарубин.
— Е, защо пък, едното не пречи на другото. Влюбването си е едно на ръка и за него, между другото, аз нямам почти никакви съмнения — нали видях как го гледаше Женя. А предателството спрямо баща й е съвсем друга песен. Да се отърве от него и да живее живота си, да харчи пари за дрехи и развлечения и да не се отчита пред никого. За конфискацията нашата Женечка някак не се е сетила. Обаче си представете колко трябва да е изтормозил собствената си дъщеря, щом тя се е решила на такова нещо!
— Говориш някакви ужасии — потрепери следователят. — Е, какво значи имаме налице срещу тая дама? Даване на явно лъжливи показания — едно. Подстрекателство към изнудване — второ. Какво друго имаме срещу госпожица Рубцова?
— Е, стига де — усмихна се Настя, — и това й е много. Какво да я правиш, деветнайсет годинки, главата й е пълна само с приказки и мултипликационни филми.
— Тук обаче, Настя Павловна, не си права — строго възрази Зарубин. — Деветнайсет години е солидна възраст. Да мамиш правоохранителните органи и умишлено да им пречиш да намерят опасен убиец, е нещо много лошо. А организираният шантаж — съвсем. Още повече че е с користни цели. Ето, момчета по на деветнайсет гинат в Чечня, излиза, че са достатъчно възрастни, за да воюват. Нека и малката Женя да отговаря в пълна степен. Прав ли съм, Борис Виталиевич? — обърна се той към следователя.
— Прав си, прав си. Но Настя е права за едно: момичето нищо не подозира, смята, че е най-умната на този свят и е измамила всички. Е, нека си походи свободна още ден-два, да се наслади на свободата без татко си. Няма къде да се дене. Виж, като извършим спрямо Рубцов всички необходими действия, ще дойде и нейният ред. Хайде да подреждаме документите, струва си.
— Телефонен номер и надпис „Виктор Иванович, ремонт на телевизори“ — с тежката въздишка на роб, съсипан от работа на плантация, каза Зарубин.
— Тук…
— Девойче, нека ви почерпя една бира.
Млад мъж с подпухнало зле избръснато лице гледаше Женя с малките си лъскави очички. Миришеше на тютюн и алкохолни пари и Женя едва се сдържа да не му обърне гръб. Тя седеше в бар, където бе влязла по пътя си от един магазин към друг.
— Благодаря, няма нужда — отговори учтиво.
— Що пък да няма нужда? — учуди се подпухналият. — Хайде да пийнем заедно, да се запознаем.
— Не обичам бира.
— А какво обичате? Водка, вино, коняк?
— Аз изобщо не пия.
Подпухналият присви очи, поотдръпна се и я изгледа презрително.
— Значи си била малолетна! А защо се мъкнеш тук тогава?
Женя грабна от масата чантичката си и торбичките с покупки и изскочи на улицата. Всичко върви съвсем различно от това, което си бе представяла! Къде е той, този щастлив живот на възрастните? Къде са прекрасните принцове, младите умни и красиви мъже, които ще започнат да й обръщат внимание веднага щом тя се освободи от бащиния контрол и си купи модерни скъпи дрехи? Къде е всичко онова, което й обещаваха романите и филмите? Никой не й обръща внимание, а с нея се опитват да се запознаят само отрепки като тая небръсната муцуна.
Докато вървеше по улицата, Женя се опитваше да се види в стъклото на всяка витрина. Стройна, с дълга черна коса, свободно падаща върху гърба й, с ярки, големи очи, облечена с къса кожена пола, която откриваше красиви крака, и изопната блузка от модерен плат, с широка златна гривна на ръката и дебела златна верижка на шията, тя се виждаше като въплъщение на собствената си мечта. Денят започна прекрасно — тя се събуди още призори с усещането за пълна и неограничавана от никого свобода, започна с радост да гради планове, да обмисля в кои магазини ще отиде, какви дрехи ще купува, къде ще обядва после. И в тези планове неизменно се мяркаше или Игор Лесников, когото тя ще срещне случайно на улицата, или някой друг не по-малко красив и умен мъж, който непременно ще поиска да се запознае с нея и да я изпрати до вкъщи.