Страница 5 из 106
– Чук– чук! – зачурулика един глас на вратата. – Надявам се, че още не си заспал, мило момче.
– Разкарай се, Галий.
– Тц– тц. Така ли се отнасяш към своя ланист? Твоя господар? Да не говорим, че и твой приятел?
Галий се намъкна вътре, едър и червендалест, в своята безупречна тога, със злато, блестящо на всеки от пръстите му, с масло от магнолия, лъщящо върху всеки накъдрен кичур, а едно малко, нагиздено с коприна момче роб стоеше до него. Собственикът на школата за гладиатори на улица "Марс".
Ариус изпсува под носа си. Галий се изсмя.
– Не, не, не за това съм дошъл. Дойдох да те поздравя. Такъв великолепен дебют. Когато така чисто отсече главата на Африканеца, че тя отхвръкна във въздуха… Толкова драматично! Бях малко изненадан, разбира се. Такава всеотдайност, такава свирепост от някой, който час по-рано се кълнеше, че изобщо няма да се бие. Ариус сръбна още една голяма глътка вино.
– Ех, колко е хубаво човек да се окаже прав. Първия път като те видях, знаех, че имаш потенциал. Малко си старичък за арената, разбира се, на колко си години, между другото? Двайсет и пет, трийсет? Не си младеж, но в теб определено има нещо.
Галий лениво размаха сребърния си медальон.
Ариус го погледна.
– Ще имаш още срещи в следващите игри, разбира се. Нещо малко по-голямо и по-грандиозно, ако мога да убедя Квинт Полий. Самостоятелна среща, вероятно. И този път – Галий хвърли към него режещ като стъкло поглед – няма да се налага да се тревожа дали ще участваш, нали?
Ариус остави каната с вино до стената.
– Какво е "рудиус"?
Въпросът изненада Галий.
– Рудиус ли? – примигна той. – Скъпо момче, откъде изобщо си го чул?
Ариус вдигна рамене. Те всички бяха стояли и чакали в мрака под Колизеума, преди да дойде техният ред, нервни и възбудени, с ръце на оръжията си. "Пожелавам ви да има рудиус за всички нас",беше измърморил един от другите мъже. Мъж, който загина почти веднага под тризъбеца, затова Ариус не можа да го попита какво значи.
– Рудиусът е един мит – каза Галий вяло. – Дървен меч, даван от императора на някой гладиатор, като знак за свободата му. Предполагам, че се е случвало веднъж или два пъти с някои, които са блеснали като звезди на арената, но това едва ли се отнася за теб, нали? Една схватка, и то дори не солова – дълъг път имаш да изминеш, преди да можеш да се наречеш преуспял, камо ли звезда.
Ариус сви рамене.
– Та така, скъпо момче. Галий се протегна и погали ръката на Ариус. Пълните му пръсти се впиха силно в плътта му, а черните му, като зърна пипер, очи го пронизаха с живо любопитство.
Ариус се протегна, взе лоената свещ, която стоеше до него, и спокойно изля струйка горещ восък върху меката ръка с маникюр.
Галий рязко отдръпна опарените си пръсти.
– Наистина трябва да направим нещо за обноските ти – въздъхна той. – Лека нощ в такъв случай, скъпо момче.
Веднага щом вратата се затръшна, Ариус надигна каната и я пресуши до последната капка. Остави съда да падне и облегна главата си на каменната стена. Стаята още не се въртеше. Виното не беше достатъчно. Затвори очи.
Не беше имал намерение да се бие. Възнамеряваше да направи точно това, което беше казал на Галий, докато стоеше в мрачния коридор под арената и слушаше воя на тълпата, писъците на ранените мъже и скимтенето на умиращите животни. Но пъхнаха меч в ръцете му и той излезе заедно с другите сред кипящата групова битка, чиято цел беше да изостри апетита на тълпата за индивидуалните схватки, и тогава видя Африканеца, срещу когото трябваше да се сражава… и черният демон в главата му се разви от своята спирала и зарева възторжено по правия и лесен път на убийството.
После изведнъж се оказа застанал примигващ срещу слънчевата светлина, с лице, опръскано с кръвта на друг мъж, и върху него се изливаха овации, като пчелни рояци. Само от мисълта за овациите го обля ледена пот. Арената. Адската арена. Тя всеки път опропастяваше късмета му. Дори и това, че беше заклал стражите, не беше достатъчно, за да спечели смъртта си.
След онзи зверски побой отпреди седем месеца се беше събудил в легло. В меко легло; Галий не прахосваше удобства за полумъртви роби. Докато болезнено се връщаше в съзнание, за пръв път чу гласа на Галий: висок, равен, излизащ от воняща на канавка уста.
– Чуваш ли ме, момче? Кимни, ако разбираш. Добре. Как се казваш?
Той дрезгаво изграка името си.
Галий се разкиска.
– О, абсурдно е. Британец си, нали? Вие, варварите, винаги имате невъзможни имена. Определено не става. Ще те наричаме Ариус. Малко като Арес, бога на войната. Прави впечатление, нали, може да ни е от полза. И така. Купих те и платих доста солена цена като за полумъртъв размирник. Да, знам точно защо си бил осъден на екзекуция на арената. Бил си сред някаква сган, окован във вериги и си работел на Колизеума. Докато не си удушил пазача със собствения му камшик. Много глупаво, скъпо момче. На какво изобщо си се надявал? – Галий щракна с пръст на малкото си момче роб, за да доближи подноса със захаросани плодове. – Ами, тогава, докато ядеш, като начало можеш да ми кажеш как стигна дотам – да работиш на Колизеума.
– Солните мини – промълви Ариус с усилие през подпухналите си устни. – В Триновантия[4]. После в Галия.
– О, богове. И колко време работи в тези помийни ями?
Ариус сви рамене.
– Да влачиш блокове каменна сол нагоре-надолу по планините в продължение на години; о, да, това определено прави мъжете яки. – После зададе последния си въпрос: – Но така или иначе, човек не се научава да върти меча в мините. Ти къде се научи, а?
Ариус обърна лице към стената.
– Е, добре. Време е да ме чуеш. От сега нататък ще се биеш за мен, когато и където кажа. Аз съм твоят ланист. Знаеш ли какво е това? Не? Допускам, че латинският ти е малко примитивен. Всичко, свързано с теб, е примитивно, нали? Ланистът е треньор, скъпо момче, на гладиатори. Ти ще станеш гладиатор. Ще имаш хубав живот, както се казва – жени, богатства, слава. Сега ще положиш клетва и ще започнеш с тренировките веднага щом тези кости зараснат. Повтаряй след мен: "Аз приемем да бъда горен с огън, да бъда оковаван във вериги, да бъда налаган с колове и да умра от меч". Това е гладиаторската клетва, скъпо момче.
Ариус грубо му отвърна какво да направи с клетвата си и отново изпадна в несвяст.
Изминаха дни, преди да успее да стане от леглото, седмици, преди костите му да заздравеят, и почти пет месеца, преди тренировките в гладиаторския двор да приключат. Другите бойци бяха дребни престъпници или объркани роби, подбрани сред най-долнопробните на пазара: евтина некачествена пасмина. Ариус с безразличие се сля с ежедневието в школата: поредният главорез, носещ грубата татуировка на Галий с два кръстосани меча. Той не разбираше как получаването на дървен меч от императора можеше да те направи свободен, но покритите с воала на утринната мъгла родни планини се появиха пред очите му невъзможно свежи, зелени и прекрасни.
Дървен меч. Той използваше дървени мечове всеки ден на тренировките. Все ги чупеше, защото удряше прекалено силно. Поличба? Сети се за друидите, облечени в бели роби, от детството си и те изплуваха смътно в съзнанието му – вдишват имел и прах от стари кости и отгатват божията воля по всяко падащо листо. Те биха го нарекли лоша поличба – да счупиш дървен меч. Но той не беше имал много добри поличби през живота си.
Пропъди мисълта за дома. Школата на улица "Марс" не беше лоша. Нямаше жени и богатства, както му бе обещал Галий, но поне го нямаше безпощадното слънце, нямаше ги веригите, разяждащи плътта на глезените му, нямаше го неспокойния сън по голите планински склонове. Тук имаше завивка, хляб през деня и вино, за да удавя нощите, и бърза внезапна смърт. По-добро е от мините. Нищо не можеше да е по-зле от мините.
Овациите на почитателите на игрите се мержелееха тревожно в мислите му.
4
Тринованти (тринобанти) – едно от келтските племена в предримска Британия. – Б.ред.