Господарката на Рим

 От момента, в който зърнах сенатор Маркус Вибий Август Норбан, закопнях да го пооправя малко: да го подстрижа подходящо, да изчистя мастилените петна от пръстите му, да нахокам робите му, че се отнасят толкова небрежно към тогата му. Беше разведен вече повече от десет години, а робите винаги се възползват, когато в къщата няма господарка. Залагам пет медни монети, че Маркус Норбан, който е бил консул четири пъти и е роден внук на Божествения Император Август, налива сам виното си и сам подрежда книгите си, също като всеки обикновен вдовец плебей.

– Името ти, момиче? – запита, когато му предложих поднос с малки сладки марципанови пастички.

– Теа, господарю.

– Гръцко име… – очите му бяха хлътнали; погледът – добронамерен, проницателен, сдържан. – Но мисля, че не си гъркиня. Произнасяш гласните твърде проточено, а и формата на очите ти е друга. От Антиохия си, може би, но по-скоро бих предположил – еврейка.

Усмихнах се в знак на съгласие, отстъпих назад и започнах да го разглеждам тайничко. Едното му рамо беше изгърбено, това нарушаваше равновесието му и го караше да куца, но почти не се забелязваше, когато не беше изправен. Седнал, той имаше хубава фигура на мъж с благороден профил на патриций и с гъста сива коса.

Горкият Маркус Норбан. Съпругата ти жив ще те изяде.

– Сенаторе! – Лепида влезе с танцуваща походка, свежа и очарователна в розовата си коприна с накити от корали около шията и китките. На петнайсет, колкото мен; по-хубава и по-самоуверена от всякога. – Подранил си. Изгаряш от нетърпение да видиш игрите ли?

– Представлението винаги предизвиква известен интерес – той се изправи и целуна ръката ѝ. – Въпреки че обикновено предпочитам библиотеката си.

– Е, трябва да промениш мнението си. Защото аз съм доста запалена по игрите.

– Дъщеря на баща си, разбирам – Маркус учтиво кимна на Полий. Бащата на Лепида с едва доловимо презрение плъзна поглед по ненакъдрената коса на Маркус, небрежно надиплената му тога и закърпената каишка на единия сандал. Той самият беше безупречен: със снежнобял лен със съвършени остри плисета и с парфюм, достатъчно тежък, че да гъделичка ноздрите. И все пак никой не би могъл да го сбърка с патриций. Нито пък Маркус Норбан с какъвто и да е друг.

– Значи наистина познаваш племенницата на императора? – попита Лепида годеника си, когато излязоха от къщата на Полий и потеглиха под априлското слънце. Сините ѝ очи се разшириха от възхищение. –   Юлия?

– Да, още от дете – усмихна се Маркус. – Тя и полусестра ѝ си играеха със сина ми, когато бяха съвсем малки. Не са се срещали оттогава – Паулиний сега е с преторианците, – но аз все още известявам Юлия от време на време. Тя е много унила, откакто баща ѝ почина.

Сватбената утрин на Юлия и братовчед ѝ Гай Тит Флавий се пропука ведра и синя, докато ние отивахме да видим как двамата ще свържат ръцете си в брак на обществения олтар. Отивахме пеша, тъй като носилките нямаше да успеят да преминат през тълпата. Тласкаха ме във всички посоки – блъскащи се чираци, напористи икономи, просяци, опитващи се да плъзнат ръце за кесията ми. Един пекар с поръсена с брашно престилка тежко стъпи върху крака ми и аз залитнах.

Маркус Норбан ме хвана за ръката с изненадваща сръчност и ме изправи на крака, преди да падна.

– Внимавай, момиче!

– Благодаря, господарю!

Малко огорчена, аз поизостанах. Той наистина беше твърде мил за съпруг на Лепида. А аз всеотдайно се бях молила да ѝ се падне някое чудовище.

– О, вижте! – като пусна ръката на Маркус, Лепида си проправи път сред тълпата с лакти. – Вижте, ето ги!

Надзърнах над рамото на Полий. Олтарът на Юнона, богинята на брака. А високият румен млад мъж до жреца трябва да е младоженецът. Той беше в добро настроение, закачаше се и се шегуваше с прислугата си.

– Хубав е – съобщи Лепида, – макар и дебел. Не мислиш ли?

Маркус изглеждаше развеселен.

– Семейство Флавий имаме склонност към напълняване – каза меко той. – Семейна черта.

– О! Е, той не е наистина дебел, нали? Просто е внушителен.

Тръбенето на императорските фанфари проряза слуха ни с бронзовия си звук. Слуги в празнични премени започнаха да се точат покрай нас. Преторианската гвардия се строи отстрани на пътя със своите церемониални доспехи и червени пера и очерта пътя на младоженката.

– Това ли е Юлия? – проточи шия Лепида.

Аз разглеждах императорската племенница с любопитство – онази, която уж искала да стане девица весталка. Беше много дребна, косата ѝ – сламено безцветна, фигурата ѝ – стройна и детинска в бялата роба. Пламтящият младоженски воал изсмукваше всичкия цвят от лицето ѝ. Бледите ѝ устни се усмихваха, но усмивката ѝ не изглеждаше истинска, ами като за сватба.

– Няма подходящия тен, за да носи червено – каза господарката ми твърде тихо, за да я чуе годеникът ѝ. – Кожата ѝ е като неузряло сирене. Аз ще изглеждам много по-добре на моята сватба.

Младоженците сплетоха ръцете си в знак на съюз и произнесоха ритуалните думи: "Quando tu Gaius, ego Gaia". Размениха си късчета от ритуалния сладкиш, пръстените. Брачните договори бяха подписани. Жрецът напевно произнесе молитвата, а мучащият бял бик проля кръвта си по мраморните стъпала като жертвоприношение за Юнона. Обикновено императорските сватби се провеждаха в по-интимен кръг, но император Домициан беше любител на публичната помпозност. А и зрителите – също.

– Тя трябва да се усмихва – критикуваше Лепида. – Никой не иска да вижда младоженка, която изглежда като труп на собствената си сватба.

Преди процесията младоженецът трябваше да изтръгне девойката от обятията на майка ѝ, като символ на кражба. Майката на Юлия беше покойница; чичото я заместваше. Юлия спусна червения воал върху белезникавата си коса и кротко се остави в ръцете му. Докато женихът с двете си ръце се опитваше да я издърпа, погледът ми се вдигна към императора.

Беше висок мъж, енергичен и с добро телосложение, малко над два пъти по-възрастен от мен. Той отразяваше слънцето с избродираното си със злато пурпурно наметало и златна диадема. Едри флавиевски плещи, които щяха да затлъстеят, когато остарее. Румени бузи и широки, добронамерени черти.

Очите ми се преместиха обратно върху племенницата му, сгушена в прегръдките на новия си съпруг. Стана ми жал за нея. Робиня да съжалява императорска роднина – не знам защо го изпитах. Тогава тя вдигна очи, които за момент се срещнаха с моите, и в мига преди да сваля погледа си към земята, аз видях, че в деня на собствената си сватба – светъл и красив пролетен ден, когато целият свят лежеше в краката ѝ – Юлия Флавия се чувстваше изгубена и ужасена, и сама.

– Е, това беше! – Полий плесна с ръце и аз, стресната, подскочих. – По-добре да вървим към арената. Първото представление е наистина великолепно, уверявам ви. Намерих дузина раирани коне от един африкански търговец; той ги нарича зебри. По предложение на сенатор Норбан наехме носилка и хванахме прекия път по улица "Марс". Аз подтичвах зад тях пеша, докато Лепида се притискаше към своя годеник и с внимание следеше всяка негова дума, като го поглеждаше изпод дългите си черни мигли. Паяк, оплитащ муха в паяжина.

Полий продължаваше да си говори за това колко умно било от негова страна да купи двайсет тигъра от Индия, когато се наложи носилката рязко да отбие встрани. Огромна каляска, обкована с желязо и заключена с катинар, блокираше пътя, а до нея – носилка, която държаха шестима златокоси гърци. Докато гледахме, портата с решетки като на затвор се отвори и от там, марширувайки, излязоха група мъже. Броните им проблясваха изпод пурпурните наметала, докато се качваха в каляската, а лицата им под шлемовете оставаха мрачни. Гладиатори на път към Колизеума.

– Бойците на Галий. – Полий дръпна пердето, за да вижда по-добре, но се намръщи. – Третокласни, всичките. И все пак са добра стръв за лъвовете. Както и самият Галий, мен ако питате. В носилката е той.