Господарката на Рим

Не е достатъчно. Никога не е достатъчно.

Той чу рев, заглушаващ звука от трошенето на собствените му кости. Необятен и безличен рев като бученето на бушуващо море. За пръв път обърна поглед към трибуните и ги видя: зрители, струпани ред върху ред с хиляди. Сенатори в тоги с пурпурни ръбове. Матрони в ярки копринени столи.

Жреци в белите си роби. Толкова много… Наистина ли имаше толкова много хора на този свят? Видя лицето на момче, което изскочи от първия ред – странно, различно момче в изискана тога – то крещеше с уста, пълна със смокини, и пляскаше с ръце.

Те всички пляскаха. Величествената арена отекваше от аплодисменти.

През замъглените си очи той успя да различи императорската ложа. Беше достатъчно близо, за да види русокосо момиче с бяло ужасено лице, една от племенниците на императора… Достатъчно близо, за да види императора, червендалестите му бузи, пурпурния плащ, развеселения му поглед… Достатъчно близо, за да види как императорската ръка се вдига небрежно.

Вдигната ръка в знак на милост.

Защо? – помисли си той. – Защо?

А после светът изчезна.

Същата вечер Лепида продължаваше да бъбри, докато я събличах за лягане – не за игрите, разбира се; всичката тази смърт и кръв не бе нищо ново. Баща ѝ беше споменал един сенатор, мъж, който евентуално можеше да стане неин съпруг, и това бе всичко, за което беше способна да говори.

– Сенатор Маркус Норбан, така се казва и е ужасно стар… – почти не чувах думите ѝ.

Робът с покрит с белези гръб… Британец или гал? Беше се бил така свирепо, размахваше меча си като Голиат, превъзмогвайки собствените си рани. Продължаваше да се съпротивлява и когато го бяха повалили, без да се интересува дали ще живее, или ще умре, стига да успее да завлече няколко от тях със себе си.

– Теа, внимавай с тези перли! Струват колкото три като тебе.

Бях виждала стотици роби като него, бях слугувала редом с тях и бях страняла от тях. Те пиеха твърде много, мръщеха се на господарите си и бяха бичувани заради неприятностите, които създаваха, а и вършеха минималното количество работа, с което можеха да минат. Мъже, които трябваше да бъдат избягвани в потайните кътчета на къщата, ако наблизо няма никой, който да ти помогне. Зверове. Тогава защо внезапно се разплаках, когато го събориха на арената? Не плаках, когато бях продадена на Лепида. Не плаках дори и когато наблюдавах как гладиаторите и горките зашеметени животни бяха изклани пред очите ми. Защо тогава се разплаках за един разбойник?

Дори не знаех името му.

– Всъщност не намирам император Домициан за много красив, но е трудно да се определи от разстояние, нали? – Лепида се намръщи на един счупен нокът. – Ще ми се да имахме някой изумително красив император, вместо тези апатични мъже на средна възраст.

Императорът. Защо си направи труда да спаси един полумъртъв роб? Тълпата скандираше за смъртта му точно толкова бурно, колкото беше ръкопляскала на представлението, което той направи. Защо да го спасява?

– Махай се, Теа! Не ми трябваш повече. Днес си доста глупава.

– Както желаете – казах на гръцки, като духнах пламъка на лампата ѝ.

– Ах, ти – евтина, язвителна, малка усойнице!

Тръгнах надолу по коридора, като се облягах на сенчестите колони, за да не загубя равновесие, и се опитвах да не мисля за синия съд. Не е добре да си пускаш кръв два пъти за един ден, но, ох, как ми се искаше.

– А, Теа. Ти си точно това, от което се нуждая.

Като в мъгла виждах двоен Квинт Полий, който ме викаше в спалнята на сребристото ложе. Затворих очи, като сдържах прозявката си и се надявах, че няма да заспя по средата на пухтенето и пъшкането му. От робините не се очакваше да са ентусиазирани, но се очакваше да са весели. Аз галех рамото му, докато той се напъваше върху мен. Устните му се отдръпваха назад и оголваха зъбите му, като на муле по време на… добре де, както искате го наричайте.

– Какво добро момиче си, Теа – каза той, сънливо галейки бедрото ми. – Хайде, бягай сега.

Дръпнах надолу туниката си и се измъкнах през вратата. Вероятно утре щеше да ми даде медна монета.

ЧАСТ ПЪРВА

 Вчера Тит Флавий Домициан беше просто моят раздразнителен и доста странен чичо. Днес той е Господар и Бог, Понтифекс Максимус, император на Рим. Както баща ми и дядо ми преди него, сега той е господар на света. И ме е страх.

Но той се държи мило с мен. Казва, че скоро ще се омъжа за братовчед си Гай, и ми обеща великолепни игри за празненството. Не можех да му кажа, че мразя игрите. Той се опитваше да бъде мил. Казва, че неговата императрица ще ми помогне с избора на сватбена дреха. Тя е много красива със зелената си коприна и смарагдите и се шушука, че той е луд от любов по нея. Също се шушука, че тя го мрази – но хората обичат да шушукат.

Взирам се в пламъка, докато не станат два.

Страх ме е. Винаги ме е страх. Сенки под леглото, силуети в мрака, гласове из въздуха.

Чичо ми гледаше как хиляди мъже умират на арената днес – а спаси само един. Той мрази останалите от семейството – но е мил с мен.

Какво ли иска чичо ми? Дали изобщо някой знае?

Веста, богиньо на домашното огнище и семейството, бди над мен! Нуждая се от теб сега.

Глава първа

 Седем месеца по-късно атмосферата в школата за гладиатори на улица "Марс" беше ведра, празнична и мъжествена, когато уморените бойци минаха вкупом през портите. Двайсет мъже бяха излезли, за да участват в главната битка в игрите в чест на Церера, и четиринайсет от тях се бяха върнали живи. Достатъчно добър резултат, че да накара победителите да крачат наперено, докато минаваха в редица през тесния, осветен от факла коридор, като захвърляха доспехите си в кошовете.

– … промуших оня грък право в стомаха! Най-красивото произведение, което някога съм

– … видя ли как галът наръга в гърба оня кучи син, Лариций? Вече няма да ни гледа високомерно над дългия си нос

– … лош късмет за Тезей. Видях как се хлъзна по пясъка. Ариус метна шлема си с пера в коша и напълно пренебрегна роба, който ентусиазирано му честити победата. Оръжията вече бяха събрани, разбира се – грабваха ги от ръцете им в момента, в който боят приключеше.

– Първи двубой? – Един бъбрив тракиец метна шлема си в коша върху този на Ариус. – За мен също. Не е зле, а?

Ариус се наведе да отвърже защитните брони на краката си.

– Добра работа свърши с Африканеца днес. На мен ми се падна един от ония мършави гърци от изтока; беше доста лесно. Хей, може би следващия път ще ми се падне Белерофон и тогава наистина ще изкарам цяло състояние.

Ариус развърза предпазната броня от ръката, с която държеше меча, и я пусна в коша. Другите бойци вече се тълпяха в дългата зала, където им раздаваха храна и говореха разпалено, докато сядаха покрай дървените маси и се протягаха за каните с вино.

Май си от мълчаливите, а? – побутна го с лакът тракиецът. – Е, от къде си? Аз дойдох от Гърция миналата година.

– Млъквай – каза Ариус на своя груб латински.

– Какво?

Като блъсна тракиеца с рамо, докато минаваше покрай него, Ариус влезе в залата, подмина дървените маси и платата с хляб и месо. Наведе се и грабна първата кана с вино, която видя, после излезе по едно друго зле осветено коридорче.

– Не му обръщай внимание – чу как изръмжава гласът на друг боец към тракиеца. – Той е раздразнителен кучи син.

Стаята на Ариус в гладиаторските казарми представляваше тясна гола килия. Каменни стени, сламена рогозка, капеща лоена свещ. Той седна свит на пода, като намести гърба си върху стената и преполови каната с няколко последователни глътки. Евтиното грозде остави кисел вкус в устата му. Нямаше значение. Римските вина хващаха бързо, а всичко, което искаше, беше да е бързо.