Кралицата на изменниците

Денил отбеляза, че обувките на Тайенд издават само леко потупване. Но като компенсация на това, копчетата и закопчалките на украсения му дворцов жакет потракваха и звънтяха при всяко негово движение. Шумът обикновено не се забелязваше, но в зловещата тишина отекваше като… Денил се намръщи, опитвайки се да се сети за подходящо сравнение. „Като дрънчене на прибори за хранене“.

От другата страна на улицата се отвори врата и той замръзна на мястото си. Чу как Мерия спира и с крайчеца на окото си забеляза, как Тайенд се хвърля настрани, за да се скрие, но беше твърде късно. Появи се някакъв мъж, вдигна глава и се спря, щом ги забеляза.

Ашаки. Сърцето на Денил заблъска в гърдите му. Мъжът ги погледна, изправи се и забърза към тях.

— Да бягаме ли? — попита тихо Мерия.

Денил поклати глава. Бягството щеше да ги направи да изглеждат виновни. Страхът щеше да покаже, че имат причина. Той си припомни занятията по воински умения отпреди много години. „Няма как да разберете колко е силен другият магьосник, нито той може да прецени вас. Увереността му ще ви даде повод да смятате, че той е по-силен, дори ако всички доказателства сочат обратното“. Следвайки примера на мъжа, той също се изправи и тръгна напред да го посрещне.

Денил прецени, че мъжът е на около шейсет години. В косата му се забелязваха сиви кичури, а типичната сачаканска ъгловатост бе смекчена от дебелина.

— Вие сте Посланиците от Дома на Гилдията? — попита бързо мъжът. Той беше напрегнат, отбеляза Денил. „Мога да се възползвам от това“.

— Точно така — отвърна бавно и с официален тон той. — Аз съм Посланикът на Гилдията Денил. — Той посочи към Тайенд. — Това е Елийнският посланик Тайенд. А това… — Денил се обърна към Мерия.

Мъжът го прекъсна.

— Защо не сте в Дома на Гилдията? Знаете ли какво ще се случи всеки момент? Можете да се озовете в центъра на магьосническа битка!

— Осведомен съм за положението — увери го Денил. — Уверявам ви, че нямаме намерение да…

— Тогава защо сте тук?

— Предложиха ни по-безопасна алтернатива от Дома на Гилдията. — Поне това беше истина. Ачати му беше казал, че ги очаква кораб.

Мъжът се намръщи.

— Тук ли? Близо до двореца. Как може да е по-безопасно?

Денил сви рамене.

— Изменниците едва ли ще стигнат чак дотук.

Мъжът вирна брадичка.

— Да. Разбира се. Добре, тогава. Дворецът не е далеч, а аз съм се запътил натам. Ще ви придружа дотам.

„Ох, ох“. Последното място, където Денил би пожелал да бъде сред ашаки, ако почнеха да губят сражението и да се нуждаят от енергия. Той наведе извинително глава.

— Боя се, че не отиваме в двореца. Нашите владетели предпочитат да избегнат впечатлението, че Гилдията се намесва в това. — И предполагайки, че мъжът няма да ги остави да си тръгнат, без да разбере накъде са се запътили, особено след като бе спомената възможността за намеса, той добави: — Отиваме в дома на ашаки Ачати.

Мъжът повдигна вежди, после кимна.

— Ще ви съпроводя до вратата.

Той тръгна напред с широки крачки. Денил го последва, разчитайки, че потракването на ботушите на Мерия ще му подскаже, че двамата с Тайенд не изостават. Изкушението да погледне назад към елийнеца бе силно, но той успя да се сдържи. Самоувереността му означаваше също, че той командва.

Поглеждайки над рамото на сачаканеца, той засече движение. Беше се събрала тълпа, която бе достатъчно голяма, за да блокира пътя. Мъже, облечени с панталони и къси жакети, наблюдаваха нещо, което Денил не можеше да види. Скъпоценни камъни блещукаха на слънцето. „Ашаки. Много, много ашаки. Всеки момент някой ще погледне насам, ще ни види и ще привлече вниманието на останалите към нас. Какво ли ще се случи тогава?“ Той си представи цяла ашакска орда, която се втурва към него, готова да изцеди енергията на тримата чужденци.

Но никой не направи това. Самоназначеният ескорт ги отведе до вратата на Ачати точно когато тълпата се раздвижи. Армията от атпаки потегляше. Денил се надяваше, че това ще убеди ескорта им да ги изостави, но мъжът само се намръщи, пристъпи към вратата и почука.

Последва продължително мълчание. Сачаканецът почука отново. Денил усети как пулсът му се ускорява. Ачати сигурно беше с краля. Робите му сигурно бяха напуснали имението. Какво би направил ескортът им, когато станеше ясно, че никой няма да отговори? Мъжът почука за трети път, изчака, въздъхна и се обърна към Денил.

И тъкмо когато отвори уста да заговори, вратата се люшна навътре. Един роб надникна навън.

— Посланик Денил.

Тайенд изпусна задържания си дъх, а Мерия въздъхна. Сачаканецът погледна към роба, после към Денил и накрая към пътя. Проследявайки погледа му, Денил видя как и последните ашаки се изгубват от погледа им, скривайки се зад отсрещната сграда.

— Благодаря ви, ашаки…

Мъжът не му каза името си. Той отстъпи назад.

— Не се показвайте навън — посъветва ги той, преди да се обърне и да се затича след останалите.

Денил погледна към Тайенд и Мерия. Те го гледаха с ококорени очи.

— Да влизаме вътре.

Робът не възрази, когато те нахълтаха през вратата. Щом се озоваха в Господарската стая, той се хвърли по очи на пода. Денил зърна един друг роб, който също се беше проснал на пода в съседния коридор.

— Изправете се — нареди той. Двамата се подчиниха. — Как се казвате?

— Лак.

— Вата.

— Защо не сте напуснали заедно с останалите градски роби?

Лак погледна към Вата.

— Той може да има нужда от нас — отвърна робът.

„Той“ сигурно беше Ачати. Денил се възхити на лоялността им.

— Кое е най-доброто място, откъдето да наблюдаваме пътя? — попита Тайенд.

Вата погледна нагоре.

— От покрива.

Тайенд повдигна вежди и се обърна към Денил.

— Е?

Денил кимна.

— Заведете ни там.

Изменниците се изсипваха на улицата през портата на имението. Лоркин и Тивара се измъкнаха през входа за роби в една странична уличка и отидоха бързо пред сградата, където се събираха Изменниците. Лоркин отбеляза, че половината от бойците са жени, а другата половина мъже, магьосници и източници. Всички носеха жилетки като неговата. „За повечето от мъжете кристалите ще бъдат единствения източник на магия — осъзна той. — Немагьосници, участващи в битка. Това сигурно се случва за пръв път“.

Малко преди тълпата да запуши пространството между къщите, Лоркин зърна улицата, която водеше към центъра на града. Може и да си въобразяваше, но в далечината улицата като че ли бе блокирана от някаква сянка. И тази сянка сякаш се движеше.

Разнесоха се призиви за запазване на тишина и той осъзна, че познатият глас се разнасяше някъде от центъра на тълпата.

— … защити всички. Трябва да останем заедно. Силата ни е в нашето единство иустременост. Ние сме обединени. Ашаките не са. Ние сме се подготвяли от векове. Ашаките не са. Ние имаме подкрепата на робите. Но не и ашаките. И ние имаме кристалите!

По-висок от повечето Изменници, Лоркин погледна над главите им в посока на гласа и видя Савара да се извисява над тълпата, видима от всички.

— Виждаш ли я? Трябва да стигнем до нея — прошепна Тивара в ухото му.

— Намира се до портата.

Тя го хвана за ръката и го поведе през тълпата към стената на имението. Гласът на Савара звучеше все по-силно, изпълнен с увереност и страст.

— Не щадете камъните. Затова са направени. Инструменти за разкъсване на вериги, за изграждане на нашето бъдеще, за всеобщо равенство. За да донесат свобода на Сачака.

— Свобода! — изкрещяха Изменниците.

Сърцето на Лоркин подскочи от неочаквания вик. Втория път вече беше готов за него и този път пулсът му се ускори от нарастващото вълнение. Щом стигнаха до стената, Тивара си проправи път сред хората, които се взираха захласнато в кралицата си. Най-накрая се измъкнаха от тълпата и видяха кралицата, стъпила в една каруца, обградена от Изменници, точно когато тя завършваше речта си.