Кралицата на изменниците

— Откъде да знам, че няма да я убиете — продължи Лилия, — щом ви дам онова, което искате?

— Как да знам, че няма да ме убиете, щом я пусна? Все пак вие сте черна магьосница.

— А вие сте магьосник-отстъпник, убиец и Крадец.

Той повдигна вежди.

— Хайде, стига. Кога сте ме видели да убивам някого?

Тя отвори уста, за да отговори, но бързо я затвори. Не го беше виждала. Дори Сери не го беше виждал. Бащата на Аний бе умрял от болно сърце, макар причина за спирането му да бе преследването на Скелин. Лорандра беше Ловецът на Крадци. Но нали така работеха Крадците? Те не окървавяха собствените си ръце, използваха някой да върши мръсната им работа.

Лилия скръсти ръце.

— Да приключваме с това.

Той се ухили.

— Леле, колко сме нетърпеливи. — Той направи няколко крачки напред и се спря. — Но първо искам да се съблечете.

Тя го зяпна.

— Какво?

Усмивката му се стопи.

— Научих си урока, лейди Лилия — каза тихо той. — Знам, че черната магия изисква кожата да бъде порязана. Искам да съм сигурен, че не носите никакви остри предмети. Можете да сте сигурна, че аз самият не нося такива, защото не ми се иска да ги използвате срещу мен. Бих могъл да накарам някой от екипажа да ви претърси, но вие можете да го убиете, а и сигурно предпочитате да не ви опипва мъж. Искам само да се съблечете дотолкова, че да стане ясно, че не носите оръжия.

Тя преглътна тежко и свали старата износена туника и панталоните. След това погледна към Скелин, предизвиквайки го да я накара да свали и семплото бельо, което жените от Гилдията носеха под мантиите си. Откъм екипажа се дочуха тихи подсвирвания, но те утихнаха веднага, щом Скелин ги погледна със сериозно изражение.

— Ритнете дрехите настрани и бавно се обърнете — нареди той. Тя въздъхна и се подчини. — Така, за начало искам да ме научите как да разчитам съзнания.

Лилия замръзна и изруга на ум. Ако възразеше, че сделката включва само черна магия, той щеше да се изсмее. Не се намираше в позиция да спори.

— Трябва ви някой, върху който да се упражнявате — каза му тя.

— Вие сте достатъчна — дойде отговорът, който очакваше.

Изпълни я неочаквано възхищение. „О, той не е глупав. Обмислил е всичко. Много по-добре от мен. Така и не се сетих, че ще поиска това. Ако го направя, той ще види всичко. Планът ми няма да се осъществи“.

— Досега не съм опитвала да обуча някой по този начин. — Не й беше трудно да прозвучи неуверено и напълно откровено. Тя не беше обучавала никого досега.

— Значи няма как да знаете дали ще се получи. — Той направи крачка към нея, после още една. „Време е да реша. Да му дам всичко, което иска, да се опитам да го убия с лечителство или да опитам моя план“. Тя потрепна, когато той се пресегна към нея, но се застави да остане неподвижна. Поглеждайки през рамо, срещна изплашения, гневен поглед на Аний, надявайки се, че не изглежда толкова неуверена, колкото се чувстваше.

„Дано се получи…“

Глава 27

Стари битки, нови оръжия

Когато Сония се измъкваше от имението в ранните часове на утрото, черното облекло й беше от полза, но сега, когато слънцето се бе издигнало високо в небето тя се открояваше сред бледите стени на сачаканската столица.

„Поне се намирам по-близо до центъра на града“.

На зазоряване тя си избра друго имение с кула, в което да се скрие. Вратата, през която се бе шмугнала, не беше заключена, но когато чу гласове някъде отвътре, тя установи, че къщата не е съвсем празна. Опита се да си тръгне, но един бърз поглед навън разкри група мъже, които вървяха бързо по улицата, затова тя отново се промъкна обратно, колкото се може по-тихо. Намери стълбището и се изкачи в кулата, като си каза, че ако чуе някой да се качва, може да се измъкне през някой от прозорците и да се спусне по покрива.

Минаха няколко часа и единственият звук, който долови от долния етаж, бе доста приглушен. Прозорците на кулата бяха отворени, сигурно за да пропускат хладния сутрешен ветрец. От улицата се чуха стъпки и още гласове, но като цяло градът беше тих.

Прозорците гледаха към улицата и към морето от покриви. „Изкушавам се да се измъкна и да си намеря по-добро място за наблюдение. Но рискът да ме видят е голям и не си заслужава. Не знам къде ще се проведе битката. — Започнеше ли, щеше да се вдигне шум, който да й подскаже местоположението. — Тогава ще успея да се промъкна дотам. Може би по покривите, както някога правехме със Сери, когато бяхме още деца от копторите…“

— Оттук не се вижда по-добре — разнесе се глас зад гърба й.

Тя подскочи и се обърна. До стълбите, със скръстени ръце, стоеше Регин. Смущението, че е била открита, и егоистичното облекчение, че той е при нея, бяха последвани от загриженост и раздразнение.

— Регин! — изсъска тя. — Какво правите тук?

Той сви рамене и отпусна ръцете си.

— Последвах ви, разбира се, макар че през последните няколко часа бях принуден да се крия на долния етаж от хората. Между другото, те си тръгнаха.

— Казахте, че няма да идвате с мен. Споразумяхме се.

— Излъгах. — Той отново сви рамене и се отдалечи от стълбата. — Знаех, че няма да приемете силата ми, ако не се съглася да остана там. Пък и вие също излъгахте. Казахте на Изменниците, че няма да мърдате оттам.

— Това е друго. Трябва да разчитам, че магьосниците от Гилдията държат на думата си. А те си тръгнаха, без да ни кажат.

— Според мен Гилдията едва ли ще покаже предпочитания към действията ви, с които можете да превърнете Изменниците в наши врагове, а ще накаже мен, защото съм пренебрегнал нарежданията ви. Опитвам се само да ви защитя.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не можете. Ако ни нападнат, аз ще трябва да ви защитавам. Вие сте просто поредния човек, за който трябва да се притеснявам. Заради вас могат да убият и двама ни.

Той се усмихна, без да се притеснява от бруталната й откровеност и тя се зачуди дали не я привлича точно това, че изобщо не се страхува от нея.

— Защитата на един човек няма да отнеме повече енергия от защитата на двама. — Той погледна през прозореца, а тя не се сдържа и го последва. — Дали Денил е вече на мястото?

Сония бръкна в джоба си, за да потърси пръстена на Оусън.

— Не знам.

— Още ли не сте се свързали с Оусън?

— Говорихме по-рано. Нищо не се случва. Не исках да държа пръстена на ръката си за в случай, че някой се изкачи по стълбището, а аз съм твърде разсеяна, за да го усетя.

— Вече няма нужда да се притеснявате за това. Аз ще пазя. — Той се засмя. — Видяхте ли? Все пак имате нужда от мен.

Сония преглътна хапливия си отговор, намери пръстена и го извади. Сложи го на пръста си и потърси съзнанията на Оусън и Денил.

Денил надникна иззад ъгъла на сградата, огледа улицата и с облекчение разбра, че тя е пуста. Той махна с ръка на Тайенд и Мерия, излезе и забърза напред. Стъпките и дишането им му подсказаха, че го следват отблизо.

Засега единствените хора, които бяха видели в града, бяха роби и карета, управлявана от мъж, който също бе облечен като роб. Всички бързаха. Всички се отдалечаваха от центъра на града, накъдето се придвижваха Денил и спътниците му.

За нещастие онова, което правеше дома на Ачати подходящ, го правеше и опасен — близостта му до пътя, който водеше към двореца. Приближаването до мястото на битката означаваше приближаване до същите онези хора, от които бяха предупредени да се пазят.

„Но щом се озовем вътре, всичко ще е наред. Щом влезем и се изгубим от погледите им“.

Той знаеше, че имението на Ачати се намира на престижно място, но никога не беше влизал в стаите, които гледаха към пътя. Господарската стая и частните апартаменти обикновено заемаха централно място и нямаха прозорци. Сачаканците предпочитаха уединението и спасението от жегата, пред хубавия изглед.

Той стигна до една голяма улица — която се съединяваше с пътя към двореца. Къщата на Ачати се намираше на ъгъла. След като се убеди, че улицата е пуста, той поведе останалите към ъгъла. Опитваше се да върви тихо и бързо, придържайки се към стената. И въпреки това потракването на магьосническите ботуши отекваше навсякъде.