Кралицата на изменниците

„Сония веднъж убила ичани с лечителската си сила — й беше казал Ротан. — Той я обгърнал с щита си, защото я смятал за твърде слаба и не осъзнал, че лечителската й сила може да проникне през естествената бариера на тялото. Тя спряла сърцето му. Но ще е по-добре да не убиваш Скелин, дори той да успее да избяга, защото така ще имаме възможността да го хванем и да открием кои са съюзниците и източниците му. Но ако нямаш друг избор…“

За да убие с лечителска магия, Лилия трябваше да докосне кожата на Скелин и да има време да проникне в него с ума си. Ако той я усетеше, щеше да я отблъсне с лекота. Ичаните не знаеха нищо за лечителската магия, а Скелин я познаваше. Щеше да прояви подозрителност към всеки неин опит да го докосне, в случай че реши да използва черна магия.

„Не. Моят план е по-добър. Не много по-добър, а и трябва да пренебрегна факта, че нямам представа дали ще се получи“.

Собственият й щит щеше да й навлече присмеха на всеки новак, но не заради слабостта му. Беше й нужно доста време, за да свикне да не прикрива използването на магия, давайки възможност на Ротан да я усеща. Магьосникът се намираше някъде в центъра на града. Той предположи, че ако го забележат из града, хората на Скелин ще се досетят, че може да проследява Лиля, затова реши да изчака заедно с Гол, докато тя не им подскаже, че ще се срещне със Скелин. Тогава той щеше да се приближи, без да привлича внимание, така че ако нещо се обърка, да стигне навреме до нея, за да й помогне.

Лилия усещаше ума на Гол с крайчеца на сетивата си. Двамата с Ротан се намираха в стаята на малка къща, собственост на някакъв приятел на магьосника. Доста приятна къща, съдейки по впечатленията, които улавяше у Гол. Умът му бе непрекъснато отворен за нейния и тя лесно забравяше, че той не може да вижда в нейния и тя трябва се обърне специално към него, за да могат да общуват.

Когато излезе от уличката, Лилия се поколеба, надушвайки вонята във въздуха. Тя се огледа и стомахът й се сви от притеснение. От всички страни се простираха доковете.

Водачът й забеляза, че е спряла и нетърпеливо й махна. Лилия си пое дълбоко дъх и тръгна след него по дългия кей. Двамата си проправяха път между натрупаните стоки и суетящите се докери. От двете й страни леко се поклащаха кораби. Когато водачът я поведе по кея, тя оформи въпрос в съзнанието си.

— Гол! Ами ако ми каже да се кача на кораб?

След кратка пауза Гол отговори:

— Ротан каза, че ще си помисли.

След като подминаха четири кораба, водачът спря пред дъска, която водеше към един морски съд и й го посочи. Тя погледна към кораба. Екипажът му я гледаше очаквателно.

— Изглеждат готови да отплават. Какво да правя?

— Качи се на борда. Може да имаш само една възможност да спасиш Аний — отвърна Гол.

Което беше по-добре от никаква възможност. Тя си пое дълбоко дъх, изпусна го и тръгна по дъската. Никой не й проговори. Щом се качи на палубата, екипажът се захвана за работа.

„Как ще ме последва Ротан? Гилдията има ли кораб? Дали ще може да го използва, без да съобщи на Висшите магове какво правя?“

Тя тръгна по палубата, оглеждайки лицата на хората. Скелин не беше тук. Нито пък Лорандра. Нито Аний. Екипажът сигурно щеше да я отведе при Скелин — но колко далеч се намираше той? Едва ли беше в друга държава. Пътят дотам траеше три седмици.

Тя си представи как щеше да се почувства, ако бе сама млада прислужница, обградена от тези груби мъже. Лицата им обаче не бяха цинични, а студени. Те избягваха погледа й. Никой не й обръщаше внимание и всеки отстъпваше встрани, когато тя минаваше покрай него.

А това се случваше често. Палубата не беше много голяма. Не и на кораб, който бе предназначен за превоз на стоки, а не на хора. Тя се отдалечи на място, където нямаше да пречи на екипажа. Оттам наблюдаваше как корабът се отдалечава от кея, излиза от Пристанището и се отправя навътре в морето.

Палубата се разклати под краката й и на Лилия й се наложи да се хване за парапета. Наоколо се движеха други кораби, които плаваха нагоре или излизаха от река Тарали, но нейният кораб постепенно се отдалечаваше от тях. От всички с изключение на един, чиито платна бяха спуснати. Мъжът, който даваше заповедите — тя реши, че това е капитанът — посочи към него.

Лилия се взря в мъничките фигури на палубата на другия кораб. Постепенно започна да различава подробностите по-добре. Сред хората се забелязваха трима, които стояха в групичка до парапета. Скоро успя да види, че единият е мъж, а другите двама — жени. Първо разпозна Аний. Как нямаше да я разпознае? „Мога да я позная по сянката. По присъствието. — Сърцето й се сви. — Не трябва да обърквам нищо. Тя ще умре. Може би трябва да зарежа плана си и да изпълня нарежданията на Скелин. Но дали той наистина ще я пусне, ако го направя? Няма ли да я задържи и да ме принуди да остана и да го науча на всичко, което знам за магията?“

Тя се изпъна и погледна към другите двама. Корабите вече се намираха достатъчно близо един до друг, за да разпознае Лорандра. Което означаваше, че мъжът е синът й.

„Значи това е Скелин. — Беше висок като лан, но тъмен като лонмарец. — Но тъй като и двата народа са известни с почтеността и строгия си морал, едва ли мога да ги използвам за сравнение. Пък и той едва ли е най-добрият пример за народа си. Чудя се… Нужен ни беше чужденец, някой който е готов да наруши законите ни, за да ни покаже слабостите ни. Какво ли щяхме да научим за себе си, ако първите хора от Игра, които ни бяха посетили, бяха свестни и спазваха законите?“

Корабът забави ход и се обърна така, че двата морски съда да застанат един до друг. Разнесоха се звуците на обичайната корабна дейност — спускането на котва, свиването на платна — но тя не можеше да откъсне очи от тримата души на кораба. Намираха се само на двайсетина крачки от нея.

— Ротан каза да направиш каквото е необходимо, за да отведеш Аний — каза Гол.

Лилия кимна, с надеждата, че ако Скелин е забелязал жеста, ще го приеме като знак, че ги е разпознала. Магьосникът отстъпник й махна с ръка.

— Ела при нас, Лилия — извика той.

Тя погледна към пропастта между корабите и екипажа, който я гледаше. Те не й гласяха лодка, която да я отведе на другия съд. Как очакваха да се прехвърли оттатък?

— Можеш ли да левитираш? — попита Гол.

— Да, но ще изхабя част от магията си.

Може би това бе намерението на Скелин. И все пак левитацията на къси разстояния нямаше да изисква много магия, ако тя действаше бързо.

Тя изтегли малко енергия, създаде малък диск под краката си, издигна се във въздуха и полетя напред. Скелин, Лорандра и Аний се отдръпнаха от перилата, за да й направят място. Лорандра държеше Аний за ръката. Щом стъпи на палубата, Лилия се огледа и видя, че жената е притиснала нож към гърлото на Аний. Стомахът й се сви и тя усети как я полазиха ледени тръпки. Аний стоеше вдървено и когато погледна към Лилия, очите й излъчваха извинение, гняв и страх.

— Лейди Лилия — каза Скелин. — Радвам се, че приехте поканата ми.

Тя положи усилие да издържи погледа му, без да потрепне. „Може да се мислиш за крал на подземния свят — помисли си тя, — но аз съм черна магьосница, защитничка на Гилдията“. Гордостта, която я изпълни, може би не бе съвсем на място, но това не я интересуваше, стига да й дадеше достатъчно увереност, че да се изправи срещу него.

За разлика от майка си, той нямаше непознат акцент. Поколеба се, сякаш очакваше отговор, но след като тя не каза нищо, се усмихна.

— И така, вие сте на крака от доста часове, а не всички обичат ранното ставане. Може би е по-добре да се залавяме за работа. Имам предложение за вас. Сделка. Научете ме на черната магия и аз ще ви върна тази прекрасна млада дама. Мисля, че я познавате.

Той посочи Аний, а ножът в ръката на Лорандра отрази слънчевата светлина и се насочи към очите на Лилия.

Тя не й обърна внимание.

— Пуснете я веднага.

Скелин поклати глава и се засмя.