Кралицата на изменниците

После Изменницата извади шепа пръстени от джобовете си.

— Повечето кристали в жилетките са за еднократна употреба. Тези тук са за многократни, така че след като се изчерпят, не ги изхвърляй. Най-малките са за комуникация — каза тя и наниза два пръстена с пъстроцветни камъни на кутретата му. — Те се задействат след като ги завъртиш в гнездото им и ги притиснеш към кожата. Този на лявата ти ръка ще те свърже с моя пръстен, другият щеше да се свърже с Халана, но сега Савара носи пръстените й. Използвай нейния само в спешни ситуации, за да не я разсееш в неподходящ момент.

Тъмночервените камъни нанасят удари. Бледосините са бариерни. — Тя ги сложи на показалците и средните му пръсти, и му показа последните два. — Тези все още са нови за нас и не разполагаме с много. Този, прозрачният… всъщност Халана взе идеята от теб. Никога не сме създавали камъни, чиято единствена цел е да съхраняват магия, която да бъде изтеглена по-късно, а не да бъде използвана с някаква цел.

— Хранилищен камък!

— Да. Вече имаме двайсетина от тях. Засега съдържат само силата на трима средносилни магьосници. Халана не искаше да рискува да добавя още, а и повечето от енергията в Убежището бе взета и съхранена от магьосниците-Изменници, което я прави по-достъпна, отколкото когато се налага да се използва пръстен. Ако обаче бяхме започнали да ги зареждаме в мирно време, щяха да са по-полезни.

Той взе пръстена и го наниза на последния свободен пръст на дясната си ръка.

— А другият?

— Лилавият? — Тя се ухили. — Това е лечителски камък.

— Калия ли го направи?

— Не. Една камъкотворка разчете съзнанието й, приложи наученото върху един доброволец и направи няколко камъка. Тя твърди, че камъните са научени да подсилват усилията на тялото да се лекува.

Лоркин взе пръстена и го огледа.

— Хитро. Така няма да има значение каква рана има нужда от изцеляване. Приносителят просто трябва да знае как да използва магическата си сила, за да придържа счупените кости в правилно положение, за да не зарастнат накриво, или как да придържа страните на раната, или да премахва отрова, инфекция или съсиреци. Но няма да може да се използва за изцеляване извън тялото, за успокояване на болката или да премахва умората. Колко камъка е направила?

— Пет. Чакай малко… да премахва умората? — Тивара се намръщи. — Ти можеш да го правиш?

— Ами… да. Не го споменах, докато бях в Убежището, за да не… дразня още повече хората ви.

— Отнема ли много енергия?

— Не.

— Можеш ли да премахнеш моята умора или тази на Савара?

— Да.

Тя махна с ръка, когато той се опита да й върне пръстена. Лоркин погледна ръцете й. Тя не носеше никой от пръстените си.

— Ти имаш ли такъв?

— Не.

— Тогава го вземи. За мен е безполезен. Аз така или иначе мога да правя тези неща.

— Савара знаеше, че ще откажеш, но настоя да ти го предложа.

— Оценявам предложението й, но ще ми направи по-голяма услуга, ако го даде на теб.

— А на мен защо ми е, когато имам теб? — Тивара взе пръстена, усмихвайки се. — Тя иска да те види.

Изменницата го улови за ръката и го поведе към коридора. Савара се намираше в малка стая, заобиколена от хора, които разговаряха на групички, влизаха и излизаха непрекъснато. Лоркин се огледа и разпозна всички Говорителки — с изключение на Халана, разбира се. Щом ги видя, Савара вдигна ръка, за да прекъсне жената, с която разговаряше, и тръгна към него.

— Лоркин — каза тя, поглеждайки към жилетката му. — Готов ли си за битката?

Той се потупа по гърдите.

— Да, благодарение на теб и на човека, който е подготвил всичко това.

Тивара протегна лилавия пръстен. Кралицата се усмихна и кимна.

— Дай го на говорителката Лана.

Когато Тивара се отдалечи, Савара пристъпи към него и внезапно двамата се оказа оградени от заглушаваща бариера. Лицето й придоби каменно изражение.

— Тя издала ли е още нещо?

Лоркин предположи, че става дума за Калия, и се намръщи.

— Не. Усещам само вина. На няколко пъти я хванах да си мисли, че е голяма глупачка.

— И няма дори намек за онова, което смята да направи?

Той поклати глава.

— На ваше място обаче не бих се успокоявал.

Тя сви устни в мрачна усмивка.

— Няма. Тя ще се намира далеч от мен и ще бъде наблюдавана внимателно. — Кралицата въздъхна. — Подозирам, че онова, което е направила, е рикоширало и е убило Халана, затова не иска да повтори тази грешка.

— Надявам се, макар това да прави невъзможно доказването на престъплението й. Освен ако не желаете да разкрия умението си.

— Не и когато аз съм единствената й цел. — Савара наведе поглед и горчиво се засмя. — Но пък може да се окаже, че докато е жива, задачата ти ще бъде да я наглеждаш. Ако спечелим тази битка.

Лоркин сви рамене.

— Така или иначе го правя — призна той. — Ако не за твоята безопасност, то за моята и на Тивара. И…

Кралицата вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Звуците в стаята внезапно се завърнаха и Тивара се присъедини към тях.

— Лоркин тъкмо ми казваше, че може да изцели умората ни — каза тя на Савара. — Това ще ти даде предимство в битката, ако умът ти е остър и отпочинал.

Кралицата повдигна вежди.

— Да, така е.

— Но дали е правилно? — намеси се друг глас. Лоркин се обърна и видя Говорителката Лана. Тя изглеждаше смутена, но и решителна. — Остават само няколко часа до финалната битка, можеш ли да си позволиш да се довериш на някой, който не е роден Изменник?

Тивара се обърна да погледне свирепо жената, но Лоркин я хвана за ръката.

— Тя е права.

Савара кимна.

— Така е. И е абсолютно ненужно. След като Халана успя да научи всичко възможно за лечителството от Калия, двете с нея проведохме някои експерименти. — Лицето й се изкриви болезнено. — Преди няколко дни тя успя да открие как да изцелява умората. — Кралицата изпъна гръб и се обърна към Лоркин. — Но след като нея вече я няма, ще приема предложението ти. Ползата от него си заслужава, а ако доверието ми към теб се окаже лош избор, мястото ми може да бъде заето от подготвени хора. — Погледът й се отмести към нещо зад гърба му. — Идва поредният пратеник.

Лоркин се обърна и видя един изморен мъж, който си проправяше път към него, и го разпозна.

— Ивар! — възкликна той.

Мъжът се ухили.

— Лоркин. Надявах се да те видя поне още веднъж. — Той се обърна към кралицата и притисна длан към сърцето си. — Ашаките се събират на пътя към двореца и изглеждат готови за нападение.

Очите на Савара леко се разшириха и тя изпъна гръб.

— Време е. — Тя огледа стаята. — Съберете всички пред портата. Ще кажа няколко думи, след което… ще се изправим срещу враговете.

Лилия вървеше след шестия поред водач. Човекът я поведе през една задръстена малка уличка, която минаваше покрай няколко малки магазини, след това през друга, по-спретната, между две високи сгради. Уличката бе доста мрачна и тя се опита да не потрепне под погледите на група мъже, които се бяха облегнали на стените. Беше облякла протрити слугински дрехи и сигурно изглеждаше изморена, нервна и уязвима, както се и чувстваше.

Пътуването й бе започнало преди зазоряване. Водачите я бяха превели през целия град, през всички основни райони. В началото по улиците се виждаха съвсем малко хора, после само прислужници и работници, които трябваше да започнат от ранна утрин. Постепенно градските улици се изпълниха с народ.

Макар да бяха минали само няколко часа, тя имаше чувството, че са много повече. Лилия очакваше с нетърпение края на пътешествието си. Искаше размяната да е приключила. Но въпреки това се страхуваше да се изправи срещу него.

Беше будувала през по-голямата част от нощта и си представяше всички възможни начини нещата да се объркат. На няколко пъти беше заспивала и се събуждаше стресната от сънищата, в които Аний я зовеше, но не можеше да чуе отговора й. Сънищата я накараха да настръхне и тя си спомни за разговора, който бяха провели предишната вечер с Ротан, Гол и Джона.