Изневяра

— Господин комисар, тази вечер, освен нея никой друг не е идвал у дома. След като тя си отиде, портфейлът ми изчезна. И преди ви казах — и другите съседи се оплакват, че от много време изчезвали разни работи от домовете им.

Искаше им се да видят как Айдан веднага ще бъде осъдена и как ще й надянат белезници. Изглеждаха враждебни и безпощадни. В името на справедливостта бяха загубили всичките си човешки чувства. Говореха бездушно и студено. Айдан почти чуваше как след това ще разказват на останалите: „Господа, който и да е, трябва да си понесе справедливо наказанието си, така мислим ние“.

Полицаят се подразни от постъпката на мъжа:

— Един момент, господине, вас вече ви изслушах. Моля, седнете на мястото си и не ме прекъсвайте. Не може така… Не може всеки да се обажда когато му скимне. Това е разпит…

Мъжът страхливо млъкна.

Айдан седеше с гръб към вратата и ни виждаше, ни чувстваше, че в стаята идваха все нови и нови хора. Стана задушно. Айдан се изпоти.

Агресивността на възрастния мъж вместо да я уплаши, я успокои. Знаеше, че този скандал ще остави следа в живота й, но също така осъзнаваше, че нямат никакво доказателство срещу нея.

Тихо и уморено отговори:

— Нищо не съм взела — и добави — ако искате можете да претърсите дома ми…

Полицаят не се впечатли от думите й:

— Чакай, не бързай… Това е по-сетнешна работа… Ако се наложи, ще го направим… — Наведе се и погледна в листа пред себе си: — Виж сега, когато си влязла, портфейлът бил там, а когато си си отишла — изчезнал… Никой друг не бил влизал… Какво ще кажеш?

— Не знам… Може грешно да си спомня господинът… Аз от къде да знам къде се намира портфейлът му… Може да го е изгубил някъде…

— Но и от други домове са изчезвали неща… Където си ходила, от там са изчезвали… Не е ли странно?

— Не знам…

В този момент в стаята влезе Халюк. Докосна я по рамото.

— Какво става, Айдан?

Полицаят се ядоса:

— Ти пък кой си?

— Съпругът на госпожата…

— Добре, мини седни там. Ако потрябва, ще те питам и тебе.

Полицаят повдигна глава и се обърна към някой в ъгъла:

— От вас какво изчезна?

— Една порцеланова фигурка, господин комисар… Не е нещо важно…

— Тази госпожа ли я взе?

— Не знам, господине… Нали ви казах, не е нещо важно… Ние не се оплакваме…

Полицаят попита всеки от присъстващите, един по един, какво е изчезнало от дома му. Всички отговаряха засрамено, с наведени глави и думите им бяха почти едни и същи:

— Не е нещо важно, господин комисар… Ние не се оплакваме… Не знаем кой го е взел…

Всъщност Айдан разбра накъде отива работата — всеки от присъстващите знаеше истината, но я съжаляваха и не искаха да кажат. Тяхното съжаление обаче я дразнеше и при всеки отговор тя изправяше глава и гледаше говорещите право в очите.

Душата й беше опразнена. Чувствата й се бяха притъпили и свили някъде дълбоко в нея. Нямаше болка, съжаление, разкаяние, срам. Само гняв и желание за мъст.

Неочаквано на един стол до вратата зърна Джем. По лицето му беше изписано съжаление. Айдан вярваше, че единствен той разбира причината за случилото се и че й съчувстваше искрено.

За пръв път под студената флуоресцентна светлина във вмирисаната, боядисана в сиво стая на полицейското, Джем осъзна пагубните последствия, до които бе довела започнатата от него уж забавна игра. Виждаше цялата гола истина и страдаше, съжаляваше, разкайваше се. Никога не бе допускал, че някой може да приеме толкова сериозно една такава игра, че играта може да събуди у някого толкова силни и дълбоки чувства, които, подобно на силен земен трус, да разтърсят душата му. Мислеше си какво би могъл да направи, за да облекчи болката, която предполагаше, че изпитва Айдан. За миг си помисли, че ако трябва, ще я пази до края на живота си. Съзнаваше, че той стои в основата на нещата и не смяташе, че е човек, който може да обърне гръб на последствията. Ако Айдан успееше да се измъкне, вероятно никога повече нямаше да се срещнат, но не успееше ли, щеше да застане зад нея до край. В този ред на мисли през ума му мина още нещо — дано на Айдан да й се размине, че заедно с това и той да се освободи от чувството си за отговорност и вина.

Комисарят питаше всички един по един. Най-сетне стигна до Джем. Със сините си джинси и стара риза над тях се отличаваше от останалите.

— На тебе какво ти се изгуби?

Айдан погледна Джем право в очите. После бавно, за да привлече вниманието му, отвори чантата си, уж да вземе нещо от нея. В чантата лежеше фигурката от слонова кост на Буда. Погледна отново Джем в очите, после сведе поглед към чантата си. Джем проследи погледа й и видя фигурката. Не можа да се сдържи и противно на потискащата обстановка в стаята, се засмя.

— Защо се смееш? — попита го комисарят.

Джем погледна полицая.

— Не се смея… Пък и да се смея, не смятам, че е забранено… Докарахте ме рано-рано тука и сега ме питате за щяло и нещяло.

Полицаят не познаваше Джем, но по увереността, наглостта и високомерието в него предположи, че не е кой да е, затова отговори:

— Разбира се, че не е забранено да се смеете, но все пак тук е полицейско управление и се води разпит.

— Както и да е… — отегчено каза Джем. — Млъкна за миг, погледна Айдан, после фигурката в чантата — всичко му се стори игра. Усмихна се отново: — Освен това аз познавам Айдан ханъм от много време. Заедно с нея работихме по много проекти в комплекса и на мене и през ум не ми е минавало, че тя може да направи подобно нещо.

Айдан погледна отново Джем. Докато той говореше, по лицето й — бледо и безизразно, не потрепна и мускулче. Погледът й беше празен. Никой не можеше да предположи какво си мисли.

Полицаят се ядоса:

— Е, като нямате оплаквания, защо сте тука тогава?

Из стаята премина ропот: „Защото ни повикахте“.

Полицаят прокара ръка в косите си, погледна листите пред себе си и се опита да прецени как да постъпи. Обърна се към възрастния мъж:

— Освен вас, никой друг не се оплака от госпожата, пък и няма никакви доказателства, че тя е взела портфейла ви… ако искате, да направим протокол, но нищо няма да излезе от тази работа, само дето ще ни загубите времето… Ако имате някакво доказателство, аз ще направя протокол и ще го изпратя по каналния ред…

— Господин комисар, нали ви казах, че портфейлът ми изчезна, когато тази жена си замина… Друг не е идвал вкъщи…

— Добре, но нямате никакви доказателства, господине… А, ако сте изгубили портфейла си някъде, ако е паднал някъде, без да забележите? Как може без доказателства, само доверявайки се на думите ви, да отворим дело… И прокурорът ще ни пита за доказателства. Имате ли доказателства?

Възрастният мъж се намръщи.

— Какво друго доказателство да имам — тя дойде, а после портфейлът ми изчезна…

Халюк не можеше да се сдържа повече и с треперещ от раздразнение глас, се обърна към мъжа:

— Как е възможно така с лека ръка да обвинявате! Кой ви дава право, господине, без доказателства да петните така! Колко пари имахте в портфейла си, кажете, да ви ги дам, ако това ви е проблемът… Опитвате се отнякъде да избиете загубените си пари… Как може да си играете така с човешкия живот!

Айдан извърна безизразно лице към мъжа си. Май Халюк беше единственият в тази стая, който не разбираше какво става. Както и да е… Това не я интересуваше сега. Беше далеч и от случващото се, и от присъстващите в стаята… Нищо не можеше да докосне душата й.

— Я по-тихо, я по-тихо, господа. Това да не ви е пазар тука! Тука е държавно учреждение! Не може всеки да говори, когато му скимне! — Полицаят се обърна отново към възрастния мъж: — Вие какво ще кажете… Поддържате ли жалбата си? Вижте, никой, освен вас не се жалва…

Мъжът, недоволен, че нещата се обърнаха така, промърмори:

— По дяволите! Без друго в тази страна всички виновни се оправдават… Ако останалите не се жалват, и аз не се жалвам… Аллах да я накаже…

Всички се изнизаха от стаята и тихо, без да говорят, чувствайки се съучастници в обща вина, се разотидоха.