Изневяра

Дните се нижеха един след друг. Айдан все повече си вярваше. Радваше се на вълнението да живее скрит, невидим за околните, живот, против нормите и правилата. С времето обаче започна да свиква, да й се превръща в навик и емоциите започнаха да намаляват.

За да си върне истински вълнуващите преживявания, вече нямаше нужда да гази правилата на другите, трябваше да погази собствените си правила. Това беше, което щеше да я разтърси из основи — да накара всяка фибра в тялото й да потрепери, да опъне нервите й като струни, да накара сърцето й да тича в галоп, да почувства топката, стягаща гърлото й, да й се завие свят, да отмалее, да се изтощи от емоция. Неусетно се подготвяше да го направи.

Не чака дълго, за да го стори.

На един от горните етажи се нанесе възрастна двойка — изключително неприятни хора, истински егоисти. Непрекъснато правеха кавги: стоките в маркета били много скъпи, колата за отпадъци закъснявала, крещяха през прозорците — поведение, с което хората от комплекса не бяха свикнали. Будеха всеобща неприязън към себе си.

Една вечер Айдан се отби у тях.

Открито показаха, че са изненадани от посещението й, отнесоха се доста студено, но все пак я поканиха вътре:

— Заповядайте, влезте.

Айдан влезе в салона и седна. Не й предложиха почерпка — „каквото ще казваш — казвай и си върви“. Ако беше преди, Айдан и секунда нямаше да остане, но сега се забавляваше с държанието им и нарочно говореше надълго и широко.

Обясняваше им, че от много време планират да построят зимна градина, че ще направят кафене в единия й край, че тези, които са участвали в изграждането й, ще могат да отглеждат цветя по свое желание в нея. Мъжът и жената я слушаха с безразличие.

— Ако желаете, и вие можете да се присъедините.

— И колко се плаща за тази градина?

— По двеста и петдесет лири от апартамент.

— О-о, това са много пари… Без друго много-много не се интересуваме от цветя. Благодарим за предложението, но не смятаме да се присъединим… То кой ли ще дойде да сади цветя там.

— Не обичате ли цветя?

— Обичаме, но не разбираме от отглеждането им…

— Както желаете… Аз да си вървя тогава…

Айдан от опит знаеше, че домакините избързват крачка напред, за да отворят вратата. Дискретно се огледа и забеляза портфейла на мъжа на портмантото до телефона. Пред очите й се спусна черна пелена, почувства забравените от доста време сърцебиене и треска.

Съзнаваше, че е много опасно, но така вълнуващо и страшно, че…

Ако имаше време да помисли, вероятно нямаше да предприеме такова рисковано действие, но отдавна зажаднялото за емоции и адреналин тяло реагира по-бързо от разума. Без да се замисли, посегна към портфейла и го сложи в джоба си.

Не помнеше как излезе от апартамента, как с черната пелена пред очите си слезе по стълбите, нито как излезе от блока. Само помнеше, че хвърли портфейла в контейнера за боклук непосредствено до блока.

Изпитваше смъртен страх.

И имаше защо този път.

XV

На светлината, която идваше отвътре, първо видя блестящите жълти бронзови копчета.

Точно когато отвори вратата, осветлението на стълбите угасна и в мрака се очертаха едрите силуети на двамата полицаи с лъскави копчета на униформите.

Думата страх беше слаба, за да обясни тогавашното й състояние. Не беше страх като на газела, тичаща да се спаси от гонещия я леопард. Беше ужас, много по-дълбок и много по-страшен от този на подсъдим, който е чул потвърждението на смъртната си присъда. Тялото по-бързо от разума прецени, че няма начин да избяга — зави й се свят, стомахът й се сви, аха-аха да повърне; за да не преживее това, което предстоеше, се опитваше да се оттегли от живота и да изчезне; не усещаше тялото си, мозъкът й, сякаш стискан в желязна лапа, се смаляваше и гърчеше.

Преди още да бъде произнесена, чу фразата, позната от филмите:

— Трябва да ни придружите до полицейския участък, госпожо…

Халюк, все още сънен, не разбираше какво става:

— Какво има?

Айдан с последни сили, като пред припадък, успя да каже:

— Полиция…

— Кажете какво има.

— Госпожата трябва да дойде в полицията.

— О, боже, трябва да е някаква грешка!

Подпряна на вратата, Айдан слушаше разговора на мъжа си и полицаите. „Няма грешка“ — знаеше и чакаше съсипана.

— Няма грешка, господине. Срещу Айдан ханъм е постъпило оплакване… Трябва да дойде с нас в полицейското управление.

— Добре тогава, да вървим — ядосано ги погледна Халюк.

Айдан произнесе нещо като „Уфф“.

— Ти закарай Селин при майка ми, да не вижда полицаите, после ще дойдеш в полицейското.

Мозъкът й, който бе престанал да мисли, повтаряше само едно и също: „Селин да не види. Селин да не види.“

Халюк отначало не се съгласи, но като разбра, че Айдан няма да отстъпи, се съгласи.

— Добре, вие отивайте, аз ще дойда веднага след това.

Айдан по навик взе чантата си от закачалката, облече палтото си и бързо излезе, затваряйки вратата след себе си. Искаше да тръгнат преди Селин да излезе от банята и да ги види.

Вървейки към полицейската кола, осъзна какво значи безизходица. Почувства се оплетена в мрежата на огромен паяк, който всеки момент щеше да й изпие кръвта, а нямаше никой, който да й помогне да се измъкне. Нямаше никой, който да попречи да я заведат на разпит в полицията.

Преди да се качи в колата, погледна към прозорците на Джем. Хранеше надежда, че може да го зърне. Кой знае защо, но си мислеше, че единственият човек, който може да я спаси от ситуацията, беше той. Ако я види, ще слезе долу и с вечната си леко подигравателна усмивка ще каже нещо на полицаите, ще се пошегува, ще се обади на някого по телефона и ще я спаси. Молеше се на бога Джем да я види, но пердетата на прозорците му бяха спуснати.

Полицаят учтиво й отвори вратата на колата. И той си мислеше, че може да е станала грешка — такава жена, в такъв комплекс, затова се държеше учтиво.

Пред тъмносивата каменна сграда на полицейското управление имаше някакво знаме.

Прекрачи прага на сградата и с мъка преглътна. Долната част на стените в коридора бяха боядисани в мръсно сиво. Там, където сивото свършваше, беше теглена черна линия, а над нея, чак до тавана, бяха боядисани с някаква тъмножълта боя. На пода до стената стояха наредени червени противопожарни кофи, пълни с пясък; в стъкления шкаф над кофите стоеше брадва с червена дръжка — да се използва в случай на пожар, а също и пожарогасител.

През отворената врата се чуваше тракането на пишеща машина. Един полицай с уморено от безсъние лице питаше нещо човека пред себе си, после записваше казаното на машината. Някъде от дъното на коридора се чуваше странна тупурдия, на Айдан й се стори, че чуваше някой плачливо да моли за нещо.

Вкараха я в една стая. Стаята беше прашна. Миришеше на цигари и пот. В дъното на стаята седеше видимо отегчен полицай. Изгледа Айдан с неодобрение. После, все едно я нямаше, обърна се към полицаите, които я бяха довели.

— Това ли е лицето?

— Да, господине!

Полицаят зад бюрото се обърна отново към Айдан. Посочи й с ръка табуретката пред себе си.

— Седни, да видим сега…

Айдан се отпусна върху столчето като парцал, преминал през зъбчати колела — смазана, разръфана, разкъсана на парчета. Едва когато седна, можа да различи лицата на тъмните силуети, които видя, влизайки в стаята. Възрастните мъж и жена от горните етажи седяха в протритите кожени кресла до стената — доволни, горди и обидени. На отсрещната стена, плътно опрени о нея, стоеше младото семейство от съседния блок и укорително поглеждаха възрастната двойка.

— Как ти беше името, Айдан ли каза? — обърна се полицаят към нея.

С треперещ глас Айдан каза името си.

— Срещу тебе има оплакване… Откраднала си портфейла на господина… Какво ще кажеш?

Преди Айдан да отвори уста, възрастният мъж скочи от мястото си: