Изневяра

До вкъщи мълчаха. Халюк нищо не каза. Айдан гледаше през прозореца на колата. Без да изпитва болка, мислеше за живота си — бъдещето, надеждите, плановете й — всичко си отиде… Не можаха да я хванат, не я осъдиха, не я вкараха в затвора, но така или иначе слухът, че са я обвинили в кражба на пари, щеше да стигне в службата й. Такива работи бързо се разчуваха, а може и вече да се е разчуло… Даде им коз да не й вярват в бъдеще.

Влязоха вкъщи и макар да беше сутрин, Халюк си наля уиски.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря…

— Гаден мръсник, как без да му мигне окото се опита да те наклепа… Дяволът ми вика: „Иди при него и му виж сметката на мръсника.“

Айдан запали цигара:

— А, ако е вярно, това, което казва…

Лицето на Халюк побеля като платно. На лицето му се изписа изненада и недоверие, подобно на командир, който по време на война е застигнат от куршум, както си седи в собствения си щаб.

— Какво говориш, Айдан…

Айдан смукна дълбоко дима от цигарата си. После, без да бърза, я остави в пепелника пред себе си. Следващите й думи щяха да разрушат последната останала здрава, или изглеждаща здрава, част от живота й. Подобно на дърво, обхванато от пламъците, щеше да се превърне в пепел, но не й пукаше. Подобно на хората, които бяха загубили много по-важни неща в живота си, й беше все едно дали ще притежава останалото. Беше я обзело странно желание да стигне до дъното — там, откъдето нямаше по-надолу.

Това не беше единственото й чувство в този момент.

Неясно защо, но искаше да си отмъсти на Халюк. Гледаше изненаданото му и объркано лице и заедно с пренебрежението към него, че нищо не знае и не разбира, изпитваше и желание за близост. Двете чувства се боричкаха в нея и тя се опитваше да разбере кое ще излезе по-силно. Знаеше, че Халюк мрази да бъде подценяван и пренебрегван, и ако замълчеше сега, можеше да спаси брака си, но също така знаеше, че един живот, в който Халюк не знае истината ще я подтикне към търсене на нови приключения.

Беше наясно, че в този момент е готова да загуби всичко — не проговори ли сега, никога нямаше да го направи.

Пое дълбоко въздух като плувец, готвещ се да се гмурне в дълбокото.

— Мъжът каза истината…

— Ти ли открадна портфейла на мъжа?!

— Да.

— И какво направи с него?

— Хвърлих го в боклука.

Халюк покри лицето си с ръце. Почти простена:

— Господи!… И защо го взе, Айдан? Пари ли ти трябваха?

— Разбира се, че не…

— Тогава защо?

— Има много неща, които ти не знаеш, Халюк…

Халюк разхлаби възела на вратовръзката си. Стана му ясно, че е изправен пред още по-голямо нещастие. Айдан се уплаши, че може да го доведе до нервна криза.

— Добре ли си?

— Добре съм… И какво е това, което не знам?

— Наистина ли искаш да научиш?

— Кажи каквото ще казваш! — Халюк изкрещя.

Забила поглед в стената насреща, с равен и безчувствен глас, Айдан разказа от игла до конец всичко — как се запознали с Джем, как се срещали, как след това той се дистанцирал, как отчаяна започнала да краде дребни вещи от съседите… Само две неща премълча — че се е любила с Джем, докато е говорила по телефона с него и че го е довела у дома, когато той е бил вкъщи…

Млъкна и погледна Халюк. Закрил ръцете си с ръце, Халюк плачеше.

— Защо, Айдан? Защо направи всичко това? Боже!… А аз толкова те обичах… Защо го направи…

Айдан стана. От вътре й идваше да каже като жената от черно-белия скандинавски филм: „Много е късно да плачеш“, но се сдържа и с хладнокръвна решителност рече:

— Ти помисли и разбери защо, Халюк…

Ако Айдан бе започнала да се защитава и оправдава, може би бракът им щеше да свърши до тук. Може би Халюк, без да я изслуша, щеше да стане и да хлопне вратата зад гърба си. Но Айдан не го направи. Хладнокръвието й издаваше сила и показваше, че е готова да се опълчи срещу всичко. Това изненада и обърка Халюк. В този момент се почувства още по-привързан към нея. А също — виновен и съкрушен.

Този ден и двамата не отидоха на работа.

И нищо не ядоха.

До вечерта Халюк я разпитва за всичко до най-малките подробности. Айдан отговаряше отегчено. От време на време Халюк плака, от време на време повтаря „А аз толкова те обичах“, друг път безсилен в яда си, крещя: „Как може да си позволиш да постъпваш като евтина курва, ти, която… Този мъж сигурно ни се подиграва сега…“.

Айдан не се развълнува нито от думите му, нито от чувствата му. Само палеше цигара след цигара и отговаряше с равен глас.

Не остана нищо за разказване, но Халюк не преставаше да пита. Понякога за подробности, които му се забиваха като нож в сърцето. Гореше го дива ревност. Питаше, искаше болката да изпепели душата му до край. В същото време се опитваше да намери утеха в думите на Айдан.

До полунощ продължиха така. Само веднъж Айдан се обади на майка си: „Селин да остане при тебе тази вечер.“ Не се сещаха да запалят лампата, така си стояха двамата на тъмно. Или не искаха да се погледнат един друг. Говореха в тъмното.

Към полунощ Айдан стана:

— Аз си лягам… Страшно се изморих и умирам от глад.

Халюк недоумяваше как може да каже, че е гладна.

— Ти ще дойдеш ли — обърна се от вратата към Халюк.

— Ти лягай… Аз ще поседя още малко…

Айдан си легна и уморена заспа. Като хората, които бяха загубили всичко и не подозираха какво още им предстои да загубят, мислеше си, че се е спасила — беше й олекнало. Опитвайки се да се освободи от спомена за кражбите, полицията, страха, ги избутваше някъде в периферията на съзнанието си.

На сутринта завари Халюк в креслото, в което го беше оставила снощи. За една нощ лицето му беше остаряло — пожълтяло и сбръчкано като пергамент, очите му — подути и зачервени от плач.

Айдан го погледна и без да каже нищо, отиде в кухнята. Включи водата за кафе и сложи закуската.

— Ще закусваш ли?

— Не ми се яде.

Халюк очакваше Айдан да се върне в салона, но тя седна на масата и започна да закусва.

Халюк разбра, че няма да се върне, затова отиде в кухнята. Подпря се на вратата.

— Цяла нощ мислих…

Айдан нищо не каза, хранейки се, го чакаше да продължи.

— От дълго време ми предлагат да отида в Измир, в частна клиника в Гюзеляйля… Смятам да приема… Ако ти напуснеш работа… Остани известно време вкъщи… За малко да си по-далеч от тук… После, ако искаш, отново ще се върнем…

— Какво ще стане с училището на Селин?

— И там има добри училища…

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Да…

— Ще можеш ли да забравиш?

— Не…

Халюк очакваше Айдан да попита: „А ще простиш ли?“, но тя не попита и той отговори на незададения въпрос:

— И няма да простя…

— И как ще стане тази работа тогава?

— Не знам, но ми се иска да опитаме още веднъж…

— Защо?

— Не знам… Само искам да опитаме още веднъж…

Айдан нищо не каза и Халюк добави:

— Ако ти искаш, разбира се…

Айдан очакваше да загуби всичко и като видя, че някои неща остават, стана неспокойна… Искаше й се да загуби всичко — всичко да свърши, да прекъсне от корен старите връзки в живота си, но от друга страна беше уморена, имаше нужда от тихо пристанище…

— Не знам — каза.

Подобно на всички хора, познали изневярата, и Халюк се чувстваше съкрушен. Търсеше начин да излезе от състоянието си. Без да осъзнава, всъщност беше прозрял, че ако връзката им прекъснеше до тук, щеше да си остане победен и смазан за цял живот. Искаше да види отново Айдан до себе си. Защото само жената, която беше отворила раните в душата му, можеше да ги излекува отново. Имаше нужда от нея, докато болката му стихне. Надяваше се да го избави от горчивината, мъката, поражението…

Въпреки че нямаше много опит с жените, подсъзнателно чувстваше, че е невъзможно да намери веднага жена, която да излекува сърдечната рана, която друга му беше отворила. Ще му трябва време, а той не можеше да живее толкова дълго със страданието. Затова се опитваше да спечели отново Айдан. В този момент за него нямаше друг човек, на когото може да се опре, освен Айдан. Чакаше ранилият го да го излекува от раната, болката от която беше толкова непоносима, че замъгляваше и потискаше ревността.