Гай-джин

— Е, да. Ние… — Бабкот го погледна и въздъхна. — Какво мисля аз ли? Между нас казано, смятам, че вече си решил да предприемеш наказателно нападение срещу Санджиро и столицата му Кагошима, особено след като Йоши ни даде мълчаливото си съгласие.

— Вероятното си съгласие. Достатъчно ли е това официално писмо, за да убедим Кетърър, че ни е дадено разрешение за едно евентуално нападение?

— Несъмнено — нали са ти изпратили директивите си. Това писмо го превръща едва ли не в задължително, колкото и да е глупаво и колкото и да не ни е по вкуса.

— Защото си лекар ли?

— Да.

— Ако някой ден се наложи да поемеш командването, Джордж, надявам се да забравиш за професията си.

— Излишно е да ме предупреждаваш, Уилям. Знам си интересите. Между другото: Не се доверявайте на принцовете, чиновниците и генералите — всички те се позовават на целесъобразността, докато проливат вашата кръв от безопасно разстояние. — Бабкот вдигна чашата си. — За Лондон. Господи, колко съм изморен.

— Между другото си спомни, че Макиавели казва следното: „Безопасността на държавата е първостепенен дълг на управника.“

— Или някаква подобна баналност. — Сър Уилям присви очи. — А сега за Анджо.

Бабкот му разказа всичко. И на въпроса на дипломата сподели предполагаемата си диагноза:

— Шест месеца или година, но не повече. Зависи от изследванията ми.

— Интересно. — Сър Уилям потъна в дълбок и готвеше за нощувка. Той спуска завесите, за да не духа, отиде до камината и разръчка огъня. — Да оставим това засега. Склонен съм да наредя незабавно военноморско присъствие край Кагошима, незабавен обстрел, ако този непрокопсаник Санджиро не удовлетвори исканията ни — заради Йоши, Анджо и Съвета на старейшините, но най-вече заради Йоши.

— Ако изпратиш флота там, Колонията остава беззащитна. Нали пристигат доклади, че самураите тайно ни обграждат. Видяхме големи отряди при Токайдо.

— Тъкмо в това се крие опасността.

Бабкот сериозно изгледа Сър Уилям и премълча. Не той решаваше. С радост щеше да се подчини, както всички останали; щеше да настоява да вземе участие в похода. Изправи се.

— Ще дремна преди вечеря, че почти не спах миналата нощ. Между другото Филип свърши страхотно добра работа. Ще се заема с изследванията си малко по-късно и ще те осведомя за резултатите.

— Да ти пратя ли малко по-късно нещичко за хапване? Около девет часа? Добре. И благодаря за Анджо — много е важно. При това положение Йоши придобива все по-голямо значение за нас. Ако можем да му имаме вяра. Де да можехме!

— В тази страна това е най-основният проблем — рече Бабкот, все още отвратен от поведението на Тес. — Лоша работа — „съдебен процес“. Анжелик ще загази, много е несправедливо, нали?

— Че животът да не би да е справедлив, приятелю?

Преди вечеря Анжелик почука в кабинета на тай-пана, облечена за гости.

— Албърт?

— Влез! О, каква прекрасна шапка. — Беше елегантна вечерна шапка, ненатрапчива, но въпреки това подходяща и за сутрин — тъмносиня, но Анжелик бе затъкнала няколко копринени цветя в лентата и това я правеше изящна.

— Благодаря. Работиш до късно.

— Какво да се прави. — Като всички останали и той се питаше какво ли е писала Тес на Анжелик. Из Колонията пълзяха какви ли не слухове, като се започне с това, че й заповядала да напусне Азия, и се стигне до обвинение в убийство. По лицето на французойката не личеше нищо, само подобаваща меланхолия.

В писмото си до самия него Тес го предупреждаваше да внимава и да не се заплита в сделки за оръжие, а в случай че му предложат, да пази пълна тайна. Ако се наложи, да се възползва от помощта на Макфей.

„Помолих го да ти съдейства. Естествено, основните му сили ще бъдат насочени към основаване на негова собствена компания, но ти си длъжен да се отнасяш с него все така приятелски и сърдечно. Сега, след като господин Едуард Горнт пое ръководството на Брокови в Япония, той се превърна в наш неприятел. По-коварен е, отколкото предполагаме. Що се отнася до онази личност, доктор Хоуг прие да ми помогне. Научих, че тя все още заемала жилището в нашата къща, отстъпено й от сина ми. По-късно ще ти дам нови разпореждания.“

— Къде ще вечеряш? Във Френската легация ли? — запита Албърт.

— Приех да хапна в съседство при господин Горнт. — Анжелик забеляза, че лицето му придоби сурово изражение. — Поканиха ме в последния момент заедно с няколко общи приятели — Дмитрий и Марлоу. Господин Горнт ме помоли да те поканя да ме придружиш и да вечеряш с нас. Свободен ли си?

— Прости ми, но не мога. С радост ще те съпроводя до вратата и ще се отбия да те взема, но там е „Брок и синове“, а той вече е техен управител, пък аз съм от Търговската къща.

— Съперничеството ви не пречи на приятелството. Той бе истински приятел на съпруга ми, на мен и на Джейми.

— Съжалявам, но това засяга само мен, а не теб. — Албърт отново се усмихна: — Хайде, хайде. — Взе я под ръка, без да си даде труд да си облече палтото, и двамата излязоха на студа. Вятърът задърпа шапката й, но не я помръдна. Анжелик я бе привързала с шифонено шалче.

— Добър вечер, госпожо. — Пазачът пред вратата на Брокови се поклони.

— Добър вечер. Благодаря ти, Албърт, не е нужно да ме прибираш. — Някой от гостите ще ме изпрати до вкъщи. Върви, че ще настинеш. — Албърт се засмя и си тръгна. В същия момент Горнт изскочи да я посрещне.

— Добър вечер, госпожо. Боже мой, изглеждаш потресаващо.

Докато той поемаше наметалото й, безпокойството бликна отново. „Какви козове?“ Откъм стаята избухна смях. Анжелик разпозна гласа на Марлоу. Пазачът бе излязъл, наоколо не се въртяха слуги и за момент двамата бяха останали насаме.

— Едуард — прошепна французойката. Тревогата й надделя над предпазливостта: — Защо си толкова сигурен, че моите неща ще се оправят?

— Тес отново ме покани. Не бой се, владея положението. По-добре да поговорим утре по време на разходката ти. Тази вечер просто дружески ще си побъбрим с приятелите. За мен е чест, че прие поканата ми — благодарение на теб станах управител тук. — Горнт я хвана под ръка и рече на висок глас: — Добре дошла в „Брок и синове“, Анжелик. Нека влезем.

Трапезарията бе голяма като на Струанови, също толкова претрупана, сребърните прибори със същото високо качество, вината бяха превъзходни, но ленените покривки по-разкошни. Сервираха им китайски прислужници, облечени в ливреи. Марлоу, Палидар и Дмитрий стояха пред буйния огън в очакване да я поздравят. Целунаха й ръка, възхитиха се на шапката й, която тя според обичая не бе свалила. Марлоу и Палидар бяха в неофициалните си униформи. Докато отговаряше на поздравите им и ги изслушваше със спотаеното си обаяние, Анжелик бе изцяло погълната от думите на Горнт и се питаше какво точно я бе подразнило в тях.

— Нека седнем, след като почетната гостенка ни удостои с честта да дойде. — Горнт я настани в единия край на масата. Той зае отсрещния. Масата бе достатъчно малка, за да създаде задушевна атмосфера, и достатъчно голяма, за да изглежда внушителна. — Господа, ще вдигна тост! — С чаша шампанско в ръка той заяви: — За дамата! — Пиха, а неговите очи не се откъсваха от нейните. Бе й отправил дискретен зов, тя му се усмихна в отговор, което не означаваше нито да, нито не.

„Имам много време — помисли си Едуард, — доволен, че е домакин, и още по-доволен от себе си. — Останаха толкова неща за разказване. Навярно най-интересното. Но ще го скрия от нея.“

През последния му ден в Хонконг Тес Струан отново тайно го бе повикала.

— Прегледах всички документи, господин Горнт. Не съм напълно сигурна, че чрез тях ще осъществим плана ви да разорим Брокови.

— Но аз съм уверен — отвърна й Едуард, впечатлен от обширните й познания по търговските въпроси. — Наистина съм сигурен, че имате всичко, за да отключите кутията на Пандора. — Това бе паролата, която бяха избрали. — Липсва само едно последно парче от мозайката, което да завърши картината и да ни осигури успех.