Страница 327 из 364
Миналата вечер и Марлоу, и Палидар го забелязаха, май повече, отколкото е нужно! Това разгонено копеле Сетри няма да я остави на мира, не че ми пука… Само да кимна с глава, и птичето ще отлети.“ Той й стисна ръката.
— Какво?
— Нищо. Радвам се, че снощи ти хареса — каза Джейми, но си помисли: „След три-четири месеца, няма защо да бързаме. Май взе да ми харесва.“ — Ето че стигнахме.
Влязоха в двора на клуба. Макструан разговаряше на стълбите с Дмитрий. Те вдигнаха очи и Дмитрий сърдечно им махна с ръка. Отново го прониза същата ледена тръпка. „Неми! Когато Неми си науми нещо…
Всемогъщи Боже — помисли си Макфей ужасен, — как, по дяволите, да изляза на глава с Неми, с Йошивара и с Искрицата? Изключено. Налага се. Какво каза тя за Йошивара? Този път ми се размина… «докато не си поприказваме малко». Да си поприказваме ли?“
— Да не ти е студено, миличък?
— Не, не, всичко е наред.
— Филип, повтори още веднъж на капитан Абе, че съжалявам, но в момента не можем да открием Хирага. — Сър Уилям стоеше с гръб към камината в една от приемните на Легацията. Тайърър, Бабкот и Абе току-що се бяха завърнали от Йедо. Свечеряваше се. — Все още го търсят навсякъде. Филип, няма нужда да изглеждаш толкова самодоволен, искаш да ги вбесим ли?
Абе се разгневи. Също и Сър Уилям. Бе направил всичко възможно. Войниците претърсиха под дърво и камък Колонията, а сега отново преравяха Пияния град и селото. Въпросът с Йошивара бе доста по-сложен. Там оръжията бяха забранени, а достъпът до Къщите беше, кажи-речи, невъзможен без взлом — мисълта за това бе направо противна и сигурно щеше да предизвика международен инцидент. При основаването на Колонията се бяха споразумели, че ако няма размирици, ще оставят Йошивара да си живее спокойно и да ги обслужва.
— Той казва, че не може да се върне без Хирага, Хирага бил обещан на господаря Йоши още днес.
Сър Уилям се сдържа да не изругае. Вместо това рече любезно:
— Помоли го да почака в караулното. Много скоро ще намерим Хирага, стига все още да е тук.
— Той казва: „Все още тук? Ако не е тук, къде е тогава?“
— Ако знаех, щях да го заловя. Навярно е избягал в Йедо или в Канагава, или някъде другаде. — Дори Сър Уилям се потресе от страшния гняв, изписан по лицето на Абе, който избълва нещо на японски, завъртя се на пети и излезе с тежки стъпки.
— Грубиян!
— Абе каза, че за нас е най-добре да намерим Хирага, Сър Уилям. — Тайърър потърка небръснатото си лице. Чувстваше се мръсен, изгаряше от желание да се изкъпе, да го масажират и да си отдъхне преди срещата с Фуджико. При радостната вест, че Хирага не е затворен и окован във вериги, умората му моментално се стопи. — Мъчно ми за Абе, сър. Не може да се върне без Нак… без Хирага, ако му е мил животът.
— Е, това си е негова работа. Имаш ли някаква представа къде може да е Накама?
— Не, сър. Къде другаде, освен в селото или в Йошивара?
— Опитай се да го намериш, изглежда, е много важен. — Сър Уилям погледна към Бабкот. — А сега най-главното. Джордж, кой беше пациентът? Анджо ли?
— Да.
— Де бре! Филип, изглеждаш изтощен. Няма защо да чакаш, ще поговорим по-късно. Джордж ще ми каже каквото има за казване. Ако се появи Накама-Хирага, незабавно го хвърли в затвора. Незабавно!
— Да, сър, благодаря, сър. Преди това ще разрешите ли да ви запитам, какво е станало в Хонконг? — Още щом се завърнаха, и двамата с тревога забелязаха, че „Буйният облак“ е пристигнал, и веднага зададоха този въпрос, но Сър Уилям им бе отговорил: „Първо Абе.“
— В Хонконг всичко е спокойно и тук всичко е спокойно. Слава Богу. — Той им разказа за погребението, че Хоуг се е завърнал и защо. — Причината би следвало да се пази в тайна, но е обществено достояние. Всички са заели изчаквателна позиция: Тес изчаква, изглежда, че и Анжелик е приела да изчаква, поне така твърди Хоуг, пък и какво ли друго й остава.
— Тя ще е наясно след няколко дни, ние също — рече Бабкот.
— Господи — прошепна Тайърър, — ами сега какво ли ще стане? И в единия, и в другия случай?
Сър Уилям вдигна рамене:
— И ние ще трябва да изчакаме. А сега тръгвай, Филип. Уиски или бренди, Джордж? Имаш ли нещо против да ме запознаеш с новините още сега? Нали не си прекалено изморен?
— Не. — Двамата мъже останаха сами. — Бренди, ако обичаш. В Йедо беше много интересно.
— Наздраве! И?
— Наздраве. Преди да говорим за Йедо, знаеш ли нещо повече за Хонконг?
Сър Уилям се усмихна. С Бабкот бяха стари приятели, а и лекарят бе заместник-посланик.
— Минало е великолепно. Да. Тес ми писа лично, за да ми благодари. Мога да ти разкажа почти всичко още сега: Хоуг донесе три писма на Анжелик, тя между другото няма представа за това. Едното Хоуг й връчи веднага и ми докладва, че така или иначе не е забелязал видима реакция, нищо, за което да се залови. Предполага, че в него Тес просто я моли да изчака. Тес потвърждава съдържанието му в писмото си до мен: че е предложила временно затишие, докато се установи дали Анжелик е бременна или не. Ако на Анжелик й дойде, Хоуг ще й даде второто писмо. Ако не й дойде, той ще изчака още един месец, за да бъде сигурен, и ще й връчи другото. Хоуг ми се закле, че няма представа за съдържанието им, а и Тес не споменава нищо в писмото си до мен.
Сър Уилям отпи глътка уиски с безизразно лице.
— Но по едно нещо си личат нейните намерения: адвокатите на Струанови съставят досие, за да анулират в съда този „нелеп обред“ — написала го е с главни букви — независимо дали е законен или не, независимо дали Анжелик е бременна или не. Освен това ще оспори каквото и да е завещание, ако бъде открито такова в Хонконг или Япония.
— Боже мой! Горката Анжелик… Какъв ужас!
— Напълно съм съгласен с теб. Писмото ми с молба да прояви снизхождение не оказа въздействие на Тес. Лошо, а? — Сър Уилям отиде до бюрото си и извади официално съобщение. — Всъщност ето това исках да обсъдим. Строго поверително е, естествено.
Бабкот вдигна фитила на петролната лампа. Бързо се здрачаваше. Писмото от губернатора на Хонконг беше официално:
„Скъпи Сър Уилям,
Благодаря ви за съобщението от тринайсети. Опасявам се, че в момента е невъзможно да ви изпратим допълнителни войски. Току-що научих от Лондон, че всички войскови части са необходими другаде, а по бюджетни съображения е изключена възможността да мобилизираме новобранци в Индия или където и да било, така че ще се наложи да се задоволите с наличното. Въпреки това ви изпращам още двайсет оръдия, една платноходна фрегата на НВ «Отмъстителят». Заемам ви ги временно. Бъди уверен, че ако Йокохама бъде нападната, нападателите ще бъдат наказани, когато му дойде времето.
От Лондон ми наредиха да ви уведомя за следните директиви относно незабавното приемане на благоразумни действия: съберете исканите обезщетения заедно с убийците (или с доказателствата за процеса срещу тях и тяхната екзекуция). Накажете и заставете да се подчини незначителният деспот, отговорен за станалото — Санджиро от Сацума. Длъжен съм, освен това да ви предам, че военноморските и армейските сили, които имате на разположение понастоящем, се смятат за повече от достатъчно, за да се справите с това дребно князче.“
Бабкот подсвирна беззвучно. Най-сетне каза:
— Цялата им проклета шайка е една сбирщина от идиоти.
Сър Уилям се разсмя.
— Тъкмо това си мислех и аз. Но като стана дума за това, какво смяташ ти?
— „Незабавно предприемане на благоразумни действия“ ли? Те си противоречат.
— Дипломатическо многословие, колкото да си измият ръцете.
— Получихме обезщетението и…
— Среброто ни бе предплатено от името на Санджиро, това бе заем. Виновната страна всъщност не си плати.
— Прав си. А и двамата убийци, изглежда, са мъртви.
— Да, и то случайно, но не сме сигурни сто процента, пък и загинаха ненаказани за престъплението си.