Гай-джин

Мисълта на Анжелик се мяташе между щастието и ужаса, между победата и поражението. Спечелила ли бе, или бе загубила? Тес Струан не й обещаваше нищо, но май размахваше маслинова клонка. Адвокатско досие ли? Съдилище ли? Свидетелска ложа ли? Анжелик пребледня, като си спомни предупреждението на Скай колко лесно ще бъде за противниковата страна да я обрисува като развратница без пукната пара, дъщеря на углавен престъпник и какви ли не още ужасяващи, изопачени истини. „Безизходно положение“ и „решение“ ли? Нима това не означаваше, че е спечелила частична победа?

„Едуард! Днес или утре Едуард ще ми каже! А също и господин Скай — той е умен и ще разбере. О, Господи, надявам се да разбере.“

Анжелик вдигна очи и видя, че Хоуг я наблюдава.

— О! Прощавай, бях забравила… — Тя машинално усукваше крайчето на ръкава си и неспокойно потропваше с крак. — О, искаш ли нещо за пиене? Ще звънна на А Со… извинявай, изглежда, че… — Анжелик с усилие изричаше думите, а той забеляза промяната и се запита дали не започва нервното й разстройство, което бе предвидил. Всички признаци бяха налице, пръстите й и нозете й се движеха неволно, лицето и бе придобило пепелив оттенък, зениците й се бяха разширили.

— Какво ти пише? — запита я нехайно.

— Ами… нищо особено, само да чакам, докато… — Думите й заглъхнаха и Анжелик втренчи поглед в пространството.

— Докато? — запита Хоуг, за да я върне към действителността, като прикриваше безпокойството си.

Но тя бе погълната от прочетеното. И тъй, бойните редици бяха строени. За добро или за зло. Врагът бе направил първата крачка и бе разкрил намеренията си. Сега беше ред на Анжелик. Тя щеше да поставя условията. Почувства се по-добре. Гаденето й премина и тя пламна. Мисълта, че тя е изложила толкова хладнокръвно отвратителните перспективи, изпълни французойката с гняв: не бе й оставила никаква възможност, не бе проявила загриженост за нея, ни най-малка отстъпка заради любовта, страданията и болката, причинени от смъртта на Малкълм. Нищо. Нищо. А най-лошото бе това „извънбрачно дете“, след като се бяха венчали според британските закони… „Уверена съм!“

„Не бой се — кипеше вътрешно Анжелик, — всичко това е жигосано в паметта ми с нажежено желязо.“ Разтреперана, вдигна очи към Хоуг.

— Пише, че искала да почакам… да почакам, докато ние с теб разберем дали ще имам дете от Малкълм или не. Иска да бъде сигурна, това е.

— А после?

— Не пише. Тя… желае да изчака и кара и мен да чакам. Има неясен… Струва ми се, че намеква за възможно примирие, реш… — Треперенето престана, тъй като й хрумна неочаквано решение, и гласът й злобно изсъска:

— Надявам се на примирие, защото… защото в името на Пресветата Майка аз съм вдовицата на Малкълм Струан, а не някой друг, и нито съдът, нито дори проклетата Тес Струан са в състояние да променят нещата!

Хоуг прикри безпокойството си. И вметна предпазливо:

— Всички сме уверени в това. Само бъди спокойна и не се тревожи. Ако рухнеш, тя ще спечели, а ти ще загубиш, независимо от истината. Няма защо…

Вратата с трясък се отвори. А Со се заклатушка като гъска в стаята.

— Госп’жица тай-тай?

— Аййиая! — кимна Анжелик. — Вън! Защо не чукаш?

А Со застина като вкопана в земята, скришом удовлетворена, че чуждоземската дяволица се е ядосала и по този начин се е унизила.

— Б’лежка, искаш, хея? Б’лежка, госп’жица тай-тай?

— Каква бележка?

А Со се дотътри до нея, поднесе й пликчето, подсмръкна и излезе. Анжелик разпозна почерка на Горнт. Спусна се от висините на своята ярост.

В пликчето имаше визитна картичка с изгравираните букви Е. Г. Съобщението гласеше: „Най-топли поздравления. Изключително любопитно посещение в Хонконг. Ще ме приемете ли утре заран? Ваш покорен слуга: Едуард Горнт.“

Внезапно Анжелик отново се почувства здрава и невредима, силна, изпълнена с решимост и надежда, готова за битка.

— Прав си, докторе. Но няма да рухна, кълна се — заради Малкълм и заради себе си, заради теб, Джейми и господин Скай. Ти си ми чудесен приятел и вече съм добре. Няма повече смисъл да обсъждаме онази жена.

— Анжелик му се усмихна и Хоуг осъзна, че това е хем лошо, хем добро, опасните признаци все още бяха налице. — Ще чакаме и ще видим какво ще ни донесе бъдещето. Не се тревожи, ако се почувствам зле, веднага ще те повикам. — Тя стана и целуна Хоуг по двете бузи. — Още веднъж ти благодаря, скъпи приятелю. Ще дойдеш ли на вечерята у граф Сергеев?

— Може би, не зная. Чувствам се малко уморен. — Лекарят си тръгна, като запази лошото предчувствие за себе си.

Анжелик отново препрочете визитната картичка. „Едуард е предпазлив — това е добър знак — помисли си тя. — Ако някой отвореше и прочетеше писъмцето, нямаше да разбере нищо. «Любопитно» е добре подбрана дума, а и «ваш покорен слуга» също е предпазливо обмислена. Като думите на онази жена. Господ да я убие.

Какво да правя?

Преоблечи се за вечеря. Обедини приятелите и съюзниците си, привържи ги към себе си. Осъществи кроежите си и превърни Йокохама в непревземаема крепост срещу онази жена.“

— Не мисли за войниците гай-джин, които те търсят, Хирага, и забрави за Акимото. — Кацумата бе възмутен от неочакваната пречка. — Тримата ще се справим. Ще нападнем утре, ще подпалим църквата и ще потопим кораба. Такеда, ти ще се заемеш с църквата.

— С удоволствие, Сенсей, но защо да не се възползваме от плана на Ори и да не подпалим Йокохама? Хирага е прав, да оставим кораба — той е прав, толкова съжалявам. — Такеда клонеше на негова страна — в крайна сметка Хирага бе водачът на Чошу и знаеше как да се оттеглят. — Съгласен съм с него, че при това море и такъв вятър трудно ще се доближим до някой кораб, без да ни видят. Вместо това нека се възползваме от плана на Ори и да изпепелим цялото гнездо на гай-джин.

— За това ни е нужен южен вятър. Този замисъл наистина е по-добър. Нека да почакаме — подкрепи го Хирага.

— Не — възрази дрезгаво и грубо Кацумата. — С малко повече храброст ще се справим и с двете неща, само с храброст! Можем. И двете! С храбростта на шиши!

Хирага все още не бе се съвзел от непредвидената поява на войниците и не съобразяваше бързо. Бе сигурен, че е убил скитника, но това никак не го безпокоеше.

Човекът лежеше все така неподвижно в мръсотията, когато той по-късно се бе прокраднал към кладенеца и слепешката се бе спуснал в противния тунел с ледена вода.

— Само трима не сме достатъчни — заяви той — и до утре вечерта не ще смогнем, каквото и да решим. Ако ще взривяваме Колонията, ще ни трябват три дни, за да разположим експлозива. Аз съм против да се бърза.

Бе увит в някакъв юрган, съвсем гол, като се изключи набедрената препаска. Прислужничките сушаха дрехите му, прогизнали от вода в тунела. В малката къщичка бе студено, вятърът виеше зад шоджи и бе необходима цялата му воля, за да не трепери открито. Трудно му бе да се съсредоточи. Все още не разбираше за какво го издирват войниците. Още с пристигането си Кацумата ядосано бе наредил на Райко да разпрати съгледвачи из Колонията, които да изяснят какво се бе случило, а те тримата обсъждаха как да се измъкнат от Трите шарана, в случай че преследвачите навлязат в Йошивара.

Наблюдаваше как Кацумата си налива още саке. Гневът бе изопнал бездруго резките му черти и така изглеждаше още по-опасен:

— Хирага, според мен трябва да нападнем утре.

— А според мен — също толкова твърдо му отвърна Хирага — ще започнем, когато имаме изгледи за успех, а не преди това — винаги така си ни съветвал. Стига само да не ни хванат на открито и да не ни заловят живи. Такеда, какво смяташ ти?

— Преди всичко ми се ще да науча твоето мнение. Ти познаваш селището като никой друг. Какво предлагаш?

Хирага изпи горещия си чай, загърна се още по-плътно с юргана, като се преструваше, че размишлява. Бе благодарен на Такеда, задето клони към собственото му гледище.