Гай-джин

— Де да имах обичайния си достъп там! Акимото и аз щяхме да поставим експлозивите на местата им за три дни. Вече съм приготвил четири и съм ги скрил в селската си къща — рече той. — Имаме нужда от шест, а най-добре — от осем: по един в двете двуетажни сгради — те са дървени, гредите им са гнили и сухи и едва не изгоряха при последното земетресение; в къщата на водача на гай-джин, в съседната къща, три-четири в Пияния град и по един във всяка църква. В бъркотията ще успеем да избягаме с лодката си в Йедо.

— И колко време ще отнеме това? — запита Кацумата сопнато. — Двамата самураи се размърдаха неспокойно. — Колко дни, след като нямаш „обичайния си достъп“?

— Ще ти отговоря веднага, щом разбера за какво ме издирват войниците — напрегнато отвърна Хирага. Мечовете на Кацумата се намираха на сантиметри, а неговите също му бяха подръка. Още като дойде, бе помолил Райко да му върне скритото при нея оръжие, ако се наложи ненадейно да избягат през зидовете и оризището отвъд Йошивара. И тримата бяха решили, че е много опасно да се крият в тунела. — Такеда?

— Аз предлагам да изчакаме, докато не разберем нещо за твоите неприятности. Тогава ще се спрем на окончателния ти план, Сенсей. Аз съм за предложението на Хирага.

— Нападаме утре. Такъв е окончателният ни план.

Хирага вече бе събрал мислите си и му хвърли примамка:

— Най-добре е да направим и двете — да потопим един кораб и да подпалим Колонията. — С това искаше да предразположи Кацумата в своя полза. — Напълно е възможно, но ще имаме нужда от още няколко бойци, Сенсей — добави Хирага, използвайки почетното обръщение, което досега бе избягвал, за да поласкае слуха му още повече. — Нека доведем трима от Йедо. Да иде Такеда — него не го познават и ще се върне с тях след три-четири дни. Аз съм белязан и не бива да мърдам преди нападението. Ти ще ни поведеш срещу кораба, а аз ще покажа на останалите къде да сложат експлозива, ще ги насоча къде да отидат и как да го направят.

— Не е лошо, Сенсей. — Такеда се бе вкопчил във възможността да избяга с лодката. Дори не си и помисляше за самоубийствено нападение. — Ще ида в Йедо и ще доведа хората.

— Ще те заловят. — Кацумата стисна устни. — Никога не си ходил там и не познаваш улиците, нито знаеш къде да отидеш. Ще те заловят. — Бе вече готов да избухне от гняв, тъй като нямаше да се справи сам и имаше нужда от тези двамата, а без взаимно съгласие нямаше да постигне нищо. Ако някой трябваше да иде, това бе той. Тази мисъл му хареса, тъй като тук му се струваше опасно: нямаше достатъчно пътища за бягство, нито скривалища. Чувстваше се в безопасност само в Киото, Осака, Йедо или у дома в Кагошима. „Ийе, ще ми се отново да видя дома си и семейството си. Но засега ще почакат — помисли си той и се ожесточи: — Соно-джой трябва да напредне, Йоши ще бъде унижен…“

Зад шоджи се мярнаха сенки. И тримата едновременно се хванаха за мечовете си.

— Кацумата-сама — чу се гласът на Райко. — Водя една прислужница със себе си.

— Заповядайте.

Щом я видяха, те се отпуснаха. Тя се поклони, момичето също, те им отвърнаха.

— Разкажи им, Цуки-чан — нареди Райко на слугинчето.

— Бях при шоя. Той ми каза, че завели Акимото-сама при водача на гай-джин и след малко го пъхнали в затвора. Още никой не е говорил с него, но един от нашите ще му отнесе първата гозба и тогава ще научим повече.

— Добре. Били ли са го? — попита Кацумата.

— Не, господарю.

— Сигурна ли си, че не са го били?

— И шоя беше учуден, господарю. Акимото-сама си подсвирквал и тананикал, уж че пее народна песен: „Някой е предал някого.“

— И в селото викаше същото. Какво друго каза шоя? — обади се мрачно Хирага.

— Много съжалявам, но още не знае защо те търсят войниците. Охраната си стои там. Щом научи причината, ще ти прати вест.

— Благодаря ти, Цуки-чан — отпрати я Райко.

— Щом не са го били, значи им е казал каквото искат и са го затворили, за да го пазят от теб — обади се Кацумата.

— Не. Той няма да им каже нищо — отвърна Хирага, а мислеше за друго: „Кой е предателят?“ Хвърли поглед към Райко.

Тя казваше:

— Ще се опитам да открия. Всеки момент ще пристигне един клиент гай-джин, който може би ще знае. Със сигурност би могъл да разбере.

Андре влезе в стаята й с пресилена усмивка.

— Добър вечер, Райко-сан. — Бе отвратен от собствената си слабост. Тя го поздрави хладно и му предложи чай. След като го изпиха, Андре й подаде кесийката с монетите: — Ето следващата вноска, съжалявам, че не е цялата, но засега е достатъчна. Искала си да се срещнем?

— Справедливо е приятелите да се изчакват малко, Фурансу-сан — рече с досада Райко. Като усети тежестта на кесията, скришом остана доволна от количеството. Засега. Първият важен въпрос бе уреден. Но все пак добави, за да го държи в напрежение — нещо толкова важно за клиентите: — Малко, да, но много не е почтено, никак.

— Обещавам ти още след един-два дни.

— Много съжалявам, но изоставаш с вноските.

Андре се подвоуми и свали златния си пръстен с печат:

— Заповядай.

— Не го искам — рече Райко. — Ако освободя Хиноде и я пусна да си върви, ти…

— Недей. Моля те, недей… Слушай, имам сведения…

Андре не се чувстваше добре, от една страна, заради хладния й прием, а, от друга — защото мигрената му, започнала по време на срещата с Йоши, не минаваше. И заради Анжелик. И защото се оказа, че Тес Струан не е на борда на „Буйният облак“. Инак щеше да му е по-лесно да преговаря за сметките си и да се сдобие с нужното благосъстояние. Нямаше желание да отиде в Хонконг и да отправи предизвикателство към нея там, в самата бърлога на Търговската къща.

„Анжелик е последната ти възможност“ — тази мисъл натрапчиво се въртеше в главата му. Сьоратар отново се бе съветвал с Кетърър, със Сър Уилям и дори със Скай относно законността на брака. Те бяха убедени, че всеки съд ще го потвърди.

— В Хонконг ли? Не съм много сигурен — бе се присмял Кетърър.

Останалите говореха същото, макар и с различни думи и в различна степен, с изключение на Сър Уилям:

— Прекалено много негодници има там, съдиите не са като в Лондон — те са жители на колониите, продажни, шмекери. Няколко сребърни таела… Не забравяй, че Струанови са Търговската къща…

Райко се приведе към Андре:

— Сведения ли, Фурансу-сан?

— Да. — „Сега или никога… с Райко и с Хиноде.“

— Особени. За тайната среща на Йоши с гай-джин.

— Со ка — Райко наостри уши. — Продължавай, Фурансу-сама.

Андре й разказа подробно за случилото се, а тя прояви огромна заинтересованост, вдишваше дълбоко въздух и съскаше възклицания. А когато той внезапно спомена, че Йоши изисква Хирага, пребледня. Неговата тревога се изпари, но той прикри радостта си и захлопна капана.

— Значи Хирага ти е приятел?

— Не, съвсем не, той е клиент на моя приятелка — побърза да го увери Райко, докато си вееше с ветрилото, оживена от прекрасните сведения, които щеше да предаде на шоя и на Гиокояма. Така щяха да й станат длъжници за цял живот. И на Мейкин. „Ах, Мейкин! — помисли си Райко между другото. — Колко ли ти остава да живееш? Толкова съжалявам, ще се наложи да си платиш по един или друг начин. Йоши вложи прекалено много в твоята покойна Койко, но ти и сама го знаеш. А това ме навежда на мисълта за моя неотложен проблем — в името на всички богове и на Амида Буда, как да се отърва от Хирага, Кацумата и другите двама. Станаха твърде опасни и…“

Чу променения глас на Андре:

— Значи Хирага е клиент на твоя приятелка мама-сан в Йошивара? И сега е при нея?

Райко си възвърна бдителността:

— Не го зная къде е. Сигурно е в Колонията както обикновено. Защо го дири господарят Йоши?

— Защото Хирага е шиши. — Андре употреби думата за първи път. Бе си изяснил значението й от разкритията на Йоши. — И защото е убил даймио. Даймио Утани. И за други убийства.