Тай-пан

Глесинг огледа корабите в пристанището. „Чайна клауд“, кораб на Струан, с двадесет и два топа на борда. „Уайт Уич“, двадесет и два топа, гордостта на флота на Брок. Американският бриг „Принцесата на Алабама“ на „Купър — Тилмън“, двадесет топа. До един красавци. Е, такава битка си струва, помисли той. Знам, че мога да потопя американеца. Брок? Трудничко, но аз съм по-добър от Брок. Струан?

Глесинг се съсредоточи върху представата за една морска битка със Струан. Изведнъж разбра, че се страхува от него. И този страх породи гняв. Повдигаше му се от преструвката, че и Струан, и Брок, и Купър, и всичките „търговци от Китай“ не са пирати.

В името на бога, закле се той пред себе си, веднага щом заповедта бъде официално оповестена, ще поведа флот, който до един ще ги издуха от тези води.

Аристотел Куанс седеше мрачно пред полузавършената картина на статива. Беше дребен човечец с побеляваща коса. Облеклото му, към което бе невероятно придирчив, бе по последна мода: тесни сиви панталони, бели копринени чорапи и черни обувки с фльонги. Сатенена жилетка в перлен цвят и черен вълнен сюртук. Висока яка, вратовръзка и към нея — игла с перла. Полуангличанин, полуирландец той със своите петдесет и осем години бе най-възрастният европеец в Ориента.

Той свали очилата си със златни рамки и започна да ги трие с девствено чиста кърпичка от френска дантела. Съжалявам, че доживях този ден, помисли си. Проклетият Дърк Струан. „Ако не беше той, нямаше да го има и проклетия Хонконг.“ Той знаеше, че става свидетел на края на една ера. Хонконг ще разори Макао, помисли той. Ще привлече цялата търговия. Всички английски и американски тай-пани ще преместят щабовете си тук. Тук ще живеят и тук ще строят. После ще дойдат и всички португалски чиновници. Както и всички китайци, които се препитават покрай западняците и търговията със Запада. Е, добре, аз пък никога няма да живея тук, закле се той. „Ще трябва да идвам тук и да поработвам за пари, но моят дом ще си остане завинаги Макао.“

Макао бе негов дом в продължение на повече от тридесет години. Единствен той от всичките европейци мислеше за Ориента като за родина. Всички други идваха за по няколко години и си отиваха. Оставаха само онези, които умираха тук. Дори и в такъв случай, стига да можеха да си го позволят, те чрез завещание осигуряваха обратния път на телата си към родината.

Радвам се, че ще бъда погребан в Макао, си каза той. Толкова хубави мигове съм имал там. Всички имахме. Но с това е свършено. Чума да отнесе императора на Китай! Какъв глупак — да съсипва структура, тъй умело изградена още преди век. Всичко вървеше толкова добре, мислеше Куанс с горчивина, но сега е свършено. Получихме Хонконг. И сега, когато влиянието на Англия е разпростряно на изток и търговците са вкусили от властта, те няма да се задоволят само с Хонконг.

— Е — без да иска, каза той на глас, — императорът ще пожъне това, което е посял.

— Защо сте толкова намръщен, мистър Куанс?

Куанс си сложи очилата. Морли Скинър бе застанал в подножието на насипа.

— Не съм намръщен, млади човече. Тъжен съм. Художниците имат правото, по-точно — задължението да са тъжни.

Той сложи незавършената картина настрана и постави чист лист хартия на статива.

— Съгласен съм, съгласен. — Скинър тромаво се изкатери по насипа. Избелелите му кафяви очи имаха цвета на утайка от стара бира. — Просто исках да узная мнението ви за този забележителен ден. Ще пусна специално издание. Без няколко думи от нашия най-възрастен гражданин броят няма да е пълен.

— Съвсем правилно, мистър Скинър. Бихте могли да напишете: Мистър Аристотел Куанс, нашият изтъкнат художник, бонвиван и обичан приятел, склони да направи изявление, докато сътворяваше поредния си шедьовър. — Той смръкна щипка енфие и мощно кихна.

После с кърпичката си отстрани пораженията от енфието от сюртука си и от хартията пред него. — Приятен ден, господине. Вие смущавате безсмъртието.

— Знам как точно се чувствате — каза Скинър с любезно кимване.

— И какво точно чувствате. И аз се чувствам така, когато имам да пиша нещо важно.

Той бавно и тежко си тръгна.

Куанс не се доверяваше на Скинър. Никой не му се доверяваше. Поне не тези, които имаха някаква тайна в миналото си, а всеки тук имаше нещо, което искаше да скрие. Скинър обичаше да възкресява миналото.

Миналото. Куанс се замисли за жена си и потръпна. Гръм и мълния! Как съм могъл да бъда толкова глупав, та да реша, че от едно ирландско чудовище ще излезе добра съпруга? Благодаря на бога, че се завърна в гадното ирландско блато, да не ми разваля гледката. Жените са причината за всичките мъжки несгоди. Е, добре, добави той предпазливо, не всички жени. Не и малката сладка Мария Танг. Най-сочната прасковка, ако изобщо разбирам от тия неща. А ако някой безпогрешно знае какво се получава, като се смеси португалска и китайска кръв, това си ти, умнико. „Дявол го взел, какъв прекрасен живот имах.“

И той осъзна, че макар да бе станал свидетел на завършека на една ера, все пак принадлежеше и на новата. Твореше се нова история и той щеше да следи развитието й и да я запечатва на платното. Нови лица за изобразяване! Нови кораби за рисуване. Нов град за увековечаване. Нови момичета, с които ще флиртува. И нови дупета за щипане.

— Тъжен ли? Никога! — изрева той. — Хващай се за работа, Аристотел, дърто магаре такова!

Онези от брега, които чуха Куанс, доволно се разсмяха. Той беше много популярен и компанията му се търсеше. Освен това бе свикнал да си говори сам.

— Денят нямаше да е пълен без добрия стар Аристотел — каза Хорацио Синклер с усмивка.

— Да. — Волфганг Маус пощеше въшките в брадата си. — Той е толкова грозен, че може да се нарече хубав.

— Мистър Куанс е велик художник — каза Гордън Чен. — Следователно е красив.

Маус извъртя туловището си и впери поглед в евразиеца.

— Точната дума е „хубав“, момче. Затова ли те учих толкова години, да не можеш да направиш разлика между „хубав“ и „красив“, хайн? И освен това не е велик художник. Стилът му е превъзходен и ми е приятел, но не владее магията на велик майстор.

— Исках да кажа „красив“ в художествен смисъл, сър.

Хорацио забеляза, че моментна ярост прониза Гордън Чен. Клетият Гордън, помисли си той със съжаление. Нито от едните, нито от другите. Отначало се стремеше да бъде англичанин, а носеше китайска роба и плитчица. Макар всички да знаеха, че е копеле на тай-пана от някоя китайска курва, никой не го признаваше открито — дори баща му.

— Намирам, че картините му са чудесни — каза меко Хорацио. — Както и самият той. Странно как всички го обожават, а пък баща ми го презираше.

— О, баща ти — каза Маус. — Той беше светец. Имаше високи християнски принципи, не като нас, бедните грешници. Нека душата му почива в мир.

„Не, помисли Хорацио. Нека вечно гори в пъкъла.“ Преподобният Синклер бе член на една от първите групи английски мисионери, заселили се на Макао преди повече от тридесет години. Той беше помагал в превода на Библията на китайски и бе учителствал в английското училище, което мисията бе основала. Бе тачен като честен гражданин през целия си живот — освен може би от тай-пана — когато почина преди седем години, бе погребан като свят човек.

Хорацио би могъл да прости на баща си за това, че преждевременно бе вкарал майка му в гроба в името на високите принципи, които му бяха отредили един тесногръд и тираничен подход към живота, фанатизма в преклонението пред един страховит бог, обсебилата го преданост към мисионерското усърдие и дори това, че пребиваше сина си от бой. Но и след толкова време не можеше да му прости, че бе вдигнал ръка на Мери и бе обсипвал с проклятия тай-пана.

Тай-панът бе онзи, който бе открил малката Мери, когато, шестгодишна, тя в ужас бе избягала от дома си. Той я бе успокоил, а после я бе завел у дома при баща й, като го бе предупредил, че ако само още веднъж я докосне с пръст, той ще го смъкне от амвона и ще го преведе, като го шиба с камшик, из улиците на Макао. Оттогава Хорацио обожаваше тай-пана. Побоищата престанаха, но бяха въведени други наказания. Горката Мери.