Тай-пан

Компанията бе побесняла от бунтарите и в никакъв случай не искаше да се раздели с монопола си. Но тя отчаяно се нуждаеше от тях, защото осигуряваха среброто за заплащане на чая и силно зависеше от огромния приход, който носеше продажбата на бенгалския опиум. Парламентът се намираше между чука и наковалнята. Той порица продажбата на опиум, но се нуждаеше от приходите, получавани от чая в Индийската империя. Парламентът се опита да засити вълка и да остави агнето непокътнато, но не удовлетвори ничие искане.

Тогава компанията реши да даде пример и започна с главните си противници — Струан и Брок. Оттегли разрешителните си за търговия с опиум и ги разори.

На Брок му остана кораба, на Струан — нищо. Брок влезе в таен съюз с друг „търговец от Китай“ и продължи съпротивата срещу компанията. Струан и екипажът му нападнаха едно пиратско убежище южно от Макао, плячкосаха го и задигнаха най-бързата лорча. Струан започна тайно да контрабандира опиум за други търговци и безмилостно заграби още няколко пиратски кораба, като печелеше все повече и повече. В съюз с други търговци той заложи дори още по на едро. Купуваше все повече и повече гласове, пръскаше щедро пари и продължаваше да поддържа исканията им, докато Парламентът се видя принуден да настоява за пълно ликвидиране на компанията. Седем години по-рано Парламентът бе прокарал закон, който отнемаше монопола на компанията за Азия и отваряше последната за свободна търговия. Но Парламентът разреши на компанията да си запази изключителното право за търговия с Британска Индия, както и световния монопол върху опиума. Парламентът осъди продажбата на опиум. Компанията отказа да търгува с опиум. Самите „търговци от Китай“ бяха предпочели друга — също толкова доходоносна стока. Но те всички знаеха, че без баланса чай — сребро — опиум империята щеше да рухне. Такава бе същината на световната търговия.

Получили свободата да търгуват, Струан и Брок се превърнаха в принцове търговци. Въоръжените им флотове се увеличиха. А съперничеството изостри враждата им повече от всякога.

За да запълни политическия вакум, получил се в Азия, когато управлението на компанията бе отменено и търговията бе освободена, британското правителство назначи един дипломат — почитаемия Уилям Лонгстаф — за старши интендант по търговията с цел да брани интересите му. Интересите на короната предполагаха непрекъснато развитие на търговията, за да се увеличават и данъците, а също и за да бъдат отстранени всички други европейски сили. Лонгстаф отговаряше за безопасността на търговията и на британските граждани, но задълженията му бяха неясни и не му бе предоставена власт да провежда реална политика.

Клетият малък Уили, помисли Струан без злоба. След всичките ми търпеливи обяснения през изминалите осем години нашето „височайше превъзходителство капитан-интендантът по търговията все още не може да види по-далеч от носа си.“

Струан погледна към брега в мига, когато слънцето се издигна над планините и окъпа насъбралите се мъже в неочаквано ярка светлина: и приятели, и врагове, но всички те — съперници. Той се обърна към Роб:

— Не са ли цял комитет по посрещането? — За всичките години, откакто бе напуснал Шотландия, Струан не бе могъл да се отърве напълно от шотландския диалект.

Роб Струан цъкна с език и нагласи филцовата си шапка под ъгъл, говорещ за решителност.

— Ще ти кажа, че на всички тях им се иска да се удавим, Дърк. — Той беше на тридесет и три години, тъмнокос, гладко обръснат, с дълбоко разположени очи, тънък нос и дебели издължени бакенбарди. Дрехите му бяха черни, с изключение на зеленото кадифено наметало, бялата риза с набрана дантелена яка и бялата вратовръзка. Копчетата на ризата му и ръкавелите бяха рубинени.

— Милостиви боже, това да не е капитан Глесинг? — попита той, като се мъчеше да разпознае някого на брега.

— Аха — каза Струан. — Сметнах, че ще е уместно той да прочете декларацията за встъпване в собственост.

— Какво каза Лонгстаф, като му го предложи?

— Честна дума, Дърк, няма да е лошо, щом ти си преценил, че е правилно. — Той се ухили. — Доста път извървяхме от началото, пусто да остане!

— Ти го направи, Дърк. Всичко бе вече готово, когато аз дойдох.

— Ти си мозъкът, Роб. Аз съм само мускулите.

— Да, тай-пан. Само мускулите — Роб добре знаеше, че доведеният му брат е тай-пан на „Струан и компания“ и че в Азия Дърк Струан е тай-панът. — Чудесен ден за вдигане на знамето, нали?

— Аха.

Роб се загледа в него, след като се бе извърнал назад към брега. Изглеждаше толкова огромен, застанал там, на носа, по-голям от планините и също толкова твърд. „Иска ми се да съм като него“ — помисли Роб.

Роб бе взел участие в контрабанда на опиум само веднъж, скоро след като беше дошъл в Ориента. Корабът им бе атакуван от китайски пирати и Роб бе изпаднал в ужас. Още се срамуваше, макар Струан да беше казал:

— Няма нищо лошо в това, моето момче. Първата битка никога не е успешна.

Но Роб си знаеше, че не е боец. Липсваше му смелост. Той служеше на своя полубрат по други начини — като купуваше чай, коприна и опиум. Като уреждаше заеми и се грижеше за среброто. Като се оправяше с все повече усложняващите се процедури на международната търговия и финанси. Като пазеше брат си и компанията им, и флота и им осигуряваше безопасност. Като продаваше чай в Англия. Като водеше книгите и вършеше всички ония неща, които даваха възможност на една съвременна компания да функционира. „Да, каза си Роб, обаче без Дърк ти си нула.“

Струан оглеждаше мъжете на брега. Голямата лодка бе все още отдалечена на двеста ярда. Но той ясно можеше да различи лицата. Повечето от тях гледаха към него. Струан вътрешно се усмихна.

„Ами да, — помисли той. — Всички сме тук на този съдбовен ден.“

Флотският офицер капитан Глесинг търпеливо чакаше да открие церемонията по вдигане на знамето. Той бе двадесет и шест годишен капитан на линеен кораб, син на вицеадмирал. Кралският флот бе в кръвта му. Бреговата ивица бързо просветляваше, а далече на изток, на хоризонта, небето бе обрамчено от облаци.

„След няколко дена ще има буря“ — помисли капитан Глесинг, като подуши вятъра. Той отклони поглед от Струан и автоматично провери позицията на своя кораб — една фрегата с двадесет и два топа. Днес бе изключителен ден в неговия живот. Не се случваше често нови земи да бъдат завладявани в името на кралицата, а това, че именно той щеше да има привилегията да прочете декларацията по провъзгласяването, беше благоприятно за кариерата му. Във флота имаше много капитани, по-старши от него. Но той знаеше, че бе избран, защото най-отдавна беше из тези води и неговият кораб „Мермейд“ на Нейно кралско величество бе взел дейно участие в кампанията. „Каква ти кампания, помисли той презрително, по-скоро стълкновение. Можеше да приключи още преди две години, ако на оня глупак Лонгстаф му стискаше. Беше абсолютно сигурно, стига да ми бяха разрешили да докарам фрегатата до портите на Кантон. По дяволите, та аз потопих цяла скапана флота военни корита и прочистих пътя. Можех да бомбардирам Кантон, да пленя онзи езически дявол, вицекраля Линг и да го обеся на кок-рея.“

Глесинг ядосано подритваше камъчетата по брега. „Не че имам нещо против диваците да крадат проклетия опиум. Съвсем правилно е да се иска прекратяване на контрабандата. Това е позор за знамето. Животът на англичани да се откупва от езически копелета! Лонгстаф трябваше да ми разреши да продължа. Ама не. Той смирено се оттегли и евакуира всичките търговски кораби, а после ми подряза крилата. Да му изтекат очите дано! И на оня Струан, който го води за носа!“

„Е, добре, прибави мислено той, и така да е, все пак извади късмет, че си тук. Това е единствената война, която водим в момента. Поне единствената по море. Останалите са просто сблъсъци — отиваме и просто завладяваме езическите индийски щати. Господи! Та те боготворят крави, изгарят вдовиците и се кланят на идоли! Ами сраженията в Афганистан!“ И той усети тръпка на гордост, че е частица от най-великия флот на земята. Слава богу, че се бе родил англичанин!