Тай-пан

Един мандарин гарантира бъдещето на „Ноубъл хаус“. Аха. Но ще унищожи Хонконг. Ще ликвидира плана. Ще рискуваш ли да направиш сделката, като знаеш че по-късно ще трябва да ги надхитриш? Рискуваш страхотно — добре знаеш, че един мандарин означава цялата система. Не можеш да оставиш такова дяволски наследство на Роб, Кълъм или техните деца. Но без сребърни слитъци няма „Ноубъл хаус“, няма и бъдеще.

— Ти казваше, Дърк?

— Заповядайте на Тай-сен от името на кралицата да забрави, че Хонконг може да има мандарин.

— Точно това си мислех. — Лонгстаф щастливо се настани зад бюрото си и взе перото. — Какво да напиша?

А пък аз какво да правя, клети ми Уили, за да осъществя втория ход, запита се Струан. Целта оправдава средствата?

— Напишете следното: „До Тай-сен, в Кантон. Специална декларация: Единствено Нейно британско величество кралица Виктория притежава властта да назначава официални управители на британския остров Хонконг. Тук няма да има китайски управители, нито китайски митници. — Тук той се поколеба, но продължи обмислено, усещайки, че моментът го позволява. — Отсега нататък всички китайци, живеещи в колонията Хонконг на Нейно величество, ще се считат британски поданици и ще се подчиняват единствено на законите на Англия.“

— Но това превишава пълномощията ми!

— Прието е пълномощниците да надвишават властта си. Ето защо те биват толкова внимателно подбирани, Уил. Ето защо имаме империя. Рефълз, Хейстингс, Клайв, Рейли, Уелингтън. На вас ви е дадена пълномощна власт от правителството на Нейно величество да уредите договор с Китай. Какво знаят или ги интересува Китай в родината? Но вие сте новатор, вие сте творец на историята, Уил. Вие сте готов да приемете един малък, неплодороден, почти ненаселен остров, когато световният навик е да се заграбват цели континенти, когато можете да имате целия Китай, ако искате. Вие сте много по-умен.

Лонгстаф трепна и захапа края на перото.

— Да, но аз вече се съгласих, че китайците на Хонконг ще се подчиняват на китайските закони. Всички форми на изопачаване са изключени. — Капчица пот се бе спряла на брадичката му. — Това беше клауза от договора и излязох със специална декларация.

— Променили сте решението си, Уил. Точно както Тай-сен е променил своето. Няма клауза за назначаването на мандарин.

— Но се подразбираше.

— Не от вас. Или от мен. Той се опитва да ви изиграе. Както направи с Чъшан.

— Точно — съгласи се Лонгстаф, щастлив да бъде убеден. — Прав си Дърк. Абсолютно. Ако им позволим някакъв контрол — ти си напълно прав. Те пак ще се върнат към техните дяволии, нали? Да. И е време китайците да разберат какво е законност. Закон и ред. Да. Прав си.

— Завършете писмото, както би го направил императорът: „Страхувайте се и с трепет се подчинете.“ И го подпишете с цялата си титла — каза Струан и отвори вратата на каютата.

— Полицейският офицер!

— Слушам, сър!

— Негово превъзходителство желае секретарят му, мистър Синклер, да дойде на втората палуба.

— Слушам, сър.

Лонгстаф спря да пише. Препрочете писмото.

— Не е ли малко рязко, Дърк? Искам да кажа, без да употребим нито една от титлите му и да завършим като императорски едикт?

— В това се заключава всичко. Ще поискате да се публикува във вестника.

— Но това е частен документ.

— Това е исторически документ, Уил. Документ, с който можете да се гордеете. И с който ще доставите удоволствие на адмирала.

Между другото, защо беше ядосан?

— О, както винаги. — Лонгстаф направи гримаса, с която подражаваше на адмирала. — „Дяволите да ме вземат, сър, ние сме изпратени тук да се бием с езичници, а след два десанта без съпротива, която си струва да бъде спомената, вие сключвате позорен договор, който ни дава далеч по-малко от това, което външният министър вие наредил да искате. Къде са откритите пристанища, които ви бе наредено да изисквате?“ Сигурен ли си, Дърк, че е правилно да искаме по-малко? Зная, че преди бяхте казали така, но, изглежда, търговците го считат за голяма грешка. Да не искаме открити пристанища, искам да кажа.

— Хонконг е по-важен, Уил.

— Щом си сигурен. Освен това адмиралът е много ядосан от няколко дезертьори и от това, че се забавя осъществяването на заповедта за контрабанда. Има и друго — сред търговците се шири недоволство.

— Начело с Брок?

— Да. Мерзавец с отвратителни обноски.

Сърцето на Струан се сви.

— Казали сте на търговците, че отменяте заповедта?

— Е, Дърк, не съм им казал точно. Но споменах, че ще бъде отменена.

— И пред адмирала ли споменахте, че ще отмените заповедта?

— Е предположих, че не е желателно да я потвърди. Той беше разгневен и каза, че ще извести адмиралтейството за становището си. — Лонгстаф въздъхна и се прозя. — Честна дума, той няма никаква представа за проблемите. Никаква. Ще бъда много благодарен, Дърк, ако му обясните „търговията“ наистина. Опитах се, но той нищо не можа да разбере.

Ти също не можеш, Уили, помисли Струан. Ако Роб е купил опиума, сме затънали още по-дълбоко в блатото. И да не го е купил, сме свършени. Освен ако не помогне сделката — един проклет мандарин за един проклет милион.

— Не знам какво бих правил без съветите на баща ви, Кълъм. — Лонгстаф си взе енфие от обсипана със скъпоценни камъни кутия. — Дяволите да ме вземат, аз съм дипломат, а не военен. Губернатор на Хонконг е добро начало. След като вече съм губернатор на Хонконг, може да последва нещо по-добро. Може би Бенгал. Ямайка… ето това е хубаво място. Канада? Не, прекалено е студено. Бенгал или някой друг от индийските щати. Всичко е много сложно в Азия, Кълъм. Трябва да се съобразяваш с толкова различни възгледи и интереси — на Короната, на търговците, на мисионерите, на Кралския флот, на армията и на китайците — всичките противоречиви. Освен това, дявол ме взел, китайците са разделени на враждуващи групировки: търговци, мандарини и върховните управители Манчу. — Той натъпка и двете си ноздри с енфие, смръкна дълбоко и кихна. — Предполагам, че ви е известно, че управниците на Китай не са китайци?

— Не, сър.

— И тук е половината беда, поне така ни казват. Те са манчу. От Манджурия. Диви варвари, живеещи на север от Великата стена. Те управляват Китай от двеста години или поне така твърдят. Сигурно ни мислят за глупаци. Казано ни е, че съществува огромна стена — като стената на Адриан — фортификация, обхващаща целия север на Китай за защита на дивите племена. Твърдят, че дължината е три и половина хиляди мили, височината — четиридесет фута, а дебелината — тридесет фута, и в горната си част била достатъчно широка осем конници да яздят един до друг. Предполага се, че има наблюдателници на всеки триста ярда. Била строена от тухли и гранит преди две хиляди години. — Той подсвирна. — Смехотворно!

— Аз вярвам в съществуването й — каза Струан.

— Хайде стига, Дърк — каза Лонгстаф. — Не е възможно такава фортификация да бъде построена преди две хиляди години.

— Легендата разказва, Кълъм, че всеки трети мъж в Китай е бил мобилизиран да работи на стената. Била построена за десет години. Говори се, че милиони са загинали и били погребани в стената. Техните духове също я пазят.

Кълъм се ухили.

— Ако наистина е толкова грамадна, татко, манчу никога не биха намерили пролука в нея. Тя просто не може да съществува.

— Според легендата манчу са проникнали през стената с измама. Китайският генерал, който отговарял за стената, продал собствения си народ.

— Това е повече от вероятно — каза Лонгстаф с неудоволствие. — Тези ориенталци нямат никакво чувство за достойнство, нали? Генералът е мислел, че ще може да узурпира трона, като използва неприятеля. Но манчу го използвали, след което го ликвидирали. Във всеки случай така говорят.

— Бива си я историята, сър — каза Кълъм.

Погледът на Струан стана твърд.

— Добре ще е да свикнеш със странните истории, Кълъм. А също и с една нова мисъл — китайците имат цивилизация от пет хиляди години. Книги, печатарски преси, изкуство, поети, правителство, коприна, чай, барут и още хиляди други неща. От хиляди години. Ние сме цивилизовани от петстотин години. Ако изобщо можем да се наречем такива.