Тай-пан

— Лекарството. Кажете ми как. Ще ви дам спестяванията си, сър. Нордън измъкна омазнен парцал, завързан на възел, и гордо го протегна. Пот се стичаше от лицето му. — Аз съм пестелив и тук има, трябва да има цели пет шилинга и четири пенса, сър, и това е всичко което имам на тоя свят, сър, а още и заплатата ми, сър, двадесет шилинга на месец, можете да ги вземете. Ще ви ги дам всички сър, кълна се в благословения Исус, сър!

— Никога не съм имал женската болест, момко. Никога — каза отново Струан, а сърцето му се късаше от спомена за детството когато богатството се състоеше от пенита, шилинги и половин шилинги, а не от слитъци сребро в десетки хиляди таели. Той отново изживяваше незабравимия ужас на цялата си младост — на безпаричието, безнадеждността, на глада и студа, без покрив над главата, на издутите къркорещи стомахчета на децата. Мили, сладки Боже, бих могъл да забравя собствения си глад, но никога децата, никога техния плач сред режещия вятър на уличните канавки.

— Готов съм на всичко, сър, на всичко. Ето. Мога да платя. Него искам без пари. Заповядайте, сър.

Полицейският офицер бързо се приближаваше по брега.

— Нордън! — извика гневно той. — Ще получиш петдесет камшика за нарушение на устава, дявол го взел!

— Името ви Нордън ли е?

— Да, сър. Бърт Нордън. Моля ви. Искам само лекарството. Помогнете ми, сър. Ето. Вземете парите. Всичките са ваши, а ще ви дами още. В името на Исус Христос, помогнете ми!

— Нордън! — Полицейският офицер викаше от около стотина ярда, почервенял от гняв. — Дяволите те взели, ела тук, проклето копеле!

— Моля ви, сър — каза Нордън с растящо отчаяние. — Чух, че езичниците ви излекували. Вие сте купили лека от тях!

— Значи си чул лъжа. Не знам за никакво китайско лекарство. Няма лек. Никакъв. По-добре се върни на кораба си.

— Разбира се, че има лек! — изкрещя Нордън. Той рязко измъкна байонета си. — И ти ще ми кажеш откъде да го взема или ще ти прережа проклетото гърло!

Полицейският офицер се впусна в бяг, ужасен.

— Нордън!

Няколко души на брега се извърнаха стреснати: Купър, Хорацио и още един. Те започнаха да тичат към тях.

Тогава мозъкът на Нордън превъртя и като мънкаше нещо нечленоразделно и се обливаше в пяна, той се нахвърли върху Струан и злобно замахна към него, но Струан направи крачка встрани изчака без страх, защото знаеше, че може да убие Нордън когато поиска.

На Нордън му се струваше, че е заобиколен от гигантски дяволи, всичките с едно и също лице, но той не можеше да докосне нит един от тях. Той почувства как въздухът експлодира в дробовете му брегът се разби в лицето му и той се разтвори в безболезнена агония. После настъпи мрак.

Полицейският офицер се изтърколи от гърба на Нордън и отново замахна с юмрук. Той сграбчи Нордън и го разтърси като парцалена кукла, после отново го захвърли.

— Какво, по дяволите, му стана? — попита той, като се надигаше. Лицето му беше станало на петна от ярост. — Добре ли сте, мистър Струан?

— Да.

Дотичаха Купър, Хорацио и още няколко от търговците.

— Какво става?

Струан внимателно преобърна Нордън с крак.

— Горкият глупак е пипнал женската болест.

— Исусе! — възкликна полицейският офицер. Повдигаше му се.

— По-добре се дръж настрана от него, тай-пан — каза Купър. — Ако вдъхнеш от секретите му, можеш да се заразиш.

— Клетият глупак мислеше, че съм бил болен и съм се излекувал. Честен кръст, ако знаех някакъв лек за това, щях да съм най-богатият човек на земята.

— Ще сложа негодника във вериги, мистър Струан — каза полицейският офицер. — Капитан Глесинг ще го накара да мечтае да не беше се раждал.

— По-добре донеси лопата — каза Струан. — Мъртъв е.

Купър наруши мълчанието.

— Първи ден, първа кръв. Лош знак.

— Не и според китайския обичай — каза Хорацио разсеяно. Чувстваше се зле. — Сега духът му ще пази това място.

— Добро или лошо предзнаменование — каза Струан, — но горкото момче е мъртво.

Никой не му отговори.

— Бог да даде мир на душата му — каза Струан. После се запъти на запад по брега към гребена, който се спускаше от планинската верига и почти докосваше морето. Беше изпълнен с лоши предчувствия, докато отиваше сред чистия свеж въздух и усещаше дъха наводни пръски от морето. Това е лош знак, каза си той. Много лош.

Когато наближи гребена, предчувствието му се засили и когато накрая спря на дъното на долината, където бе решил, че ще бъде строен градът, за трети път почувства необятната омраза, която го обикаляше.

— Господи — каза той високо. — Какво става с мен?

Никога преди не беше изпитвал такъв ужас. Като се опитваше овладее, той погледна крадешком възвишението, където щеше да се намира Голямата къща, и внезапно разбра защо островът бе враждебен. Изсмя се високо.

— На твое място, Острове, и аз щях да мразя. Ти ненавиждаш плана! Но ще ти кажа, Острове, че планът е добър, за бога. Добър, чуваш ли? Китай се нуждае от света и светът се нуждае от Китай, и ти си ключът, с който ще отворя портата на Китай, и ти, и аз го знаем, и това е, което смятам да направя. И ти ще ми помогнеш!

Престани, каза си той. Държиш се като луд. Аха, и всички ще хе помислят за луд, ако им кажеш, че тайната ти цел не е да забогатееш от търговия и да се оттеглиш, а да използваш средствата и силата си да отвориш Китай за света и особено за британската култура и британското законодателство, така че всеки да се поучи от другия и да израсне за благото и на двете страни. Даа. Това е черта на луд човек. Но той беше сигурен, че Китай притежава нещо специално, което да предложи на света. Какво беше то, той не знаеше. Може би един ден щеше да разбере.

— И ние имаме какво да ви предложим — продължи високо Струан, — ако го приемете. И ако не бъде осквернено, докато го даваме. За добро или зло, ти си английска земя. Ще се грижим за теб и ще те направим център на Азия — която е светът. Залагам „Ноубъл хаус“ за плана. Ако ми обърнеш гръб, ще си останеш това, което си сега — вонящ ялов камък, — и ще загинеш. И последно, ако „Ноубъл хаус“ някога ти обърне гръб — унищожи я. С моята благословия.

Той се изкатери на възвишението и като извади кортика си от ножницата, отряза два дълги клона. Подостри единия и го забучи в земята, а с помощта на другия направи груб кръст. Обля кръста с бренди и го запали.

Онези от флота, които можеха да виждат долината и които забелязаха дима и пламъка, потърсиха далекогледите си и видяха горящия кръст и тай-пана до него. Потрепериха суеверно и се запитаха какво ли замисля. Шотландците знаеха, че подпалването на кръст беше призив към клана и към роднините от всички близки кланове: призив да се съберат при кръста за битка.

А горящият кръст се издигаше само от вожда на клана. Според древния закон, веднъж издигнат, горящият кръст задължаваше клана да защитава земята, докато и последният член на клана е жив.

Втора глава

— Добре дошъл на борда, Роб — каза капитан Айзък Пери. — Чай?

— Благодаря ти, Айзък — отвърна Роб с благодарност и се отпусна в дълбокото кожено кресло, вдишвайки едва доловимия му аромат и зачака. Никой не можеше да кара Пери да бърза, дори и тай-панът.

Пери наля чай в порцеланови чаши.

Той беше мършав, но невероятно силен. Косата му имаше цвета на стари кълчища — кафява със сребърни и черни нишки. Брадата му бе побеляла. Лицето му бе цялото в белези. От него се разнасяше мирис на катран, кълчища и солени морски пръски.

— Добре ли пътува? — запита Роб.

— Отлично.

Роб винаги се радваше, когато беше в главната каюта. Тя бе просторна и луксозна, както и останалите офицерски каюти. Гарнитурите по целия кораб бяха от месинг, мед и махагон, платната бяха от най-доброто платно, а въжетата — винаги нови. Съвършени топове. Най-висококачествен барут. Такава бе стратегията на тай-пана във флота му — да дава на офицерите си и на останалите моряци най-хубавите каюти, най-добрата храна и дял от печалбите. На борда винаги имаше лекар. Боят с камшик бе забранен. За проявена страхливост или неподчинение както от офицер, така и от моряк имаше само едно наказание: да бъде свален на брега на първото пристанище. Никога не се даваше втора възможност. Ето защо и моряци, и офицери се бореха да бъдат част от флота му и никога не оставаше празна койка.