Страница 16 из 37
— Това изисква много по-голяма сила от моята — каза Купър.
— Роб трябва да се е побъркал така да изкушава дявола — каза Струан.
Роб бе започнал да пие до побъркване преди шест години. Предишната година Сара бе пристигнала в Макао от Шотландия заедно с децата. За известно време всичко беше прекрасно, но после тя бе научила за китайската любовница, която Роб имаше от години, Минг Су, и за дъщеря им. Струан помнеше гнева на Сара и болката на Роб и му беше мъчно и за двамата. Те трябваше да се разведат преди години, помисли той, и прокле факта, че развод можеше да бъде получен само с акт на Парламента. Накрая Сара се съгласи да прости на Роб, но само ако той се закълнеше в Божието име незабавно да се отърве от обожаваната любима и дъщеричката им. Роб се съгласи, като се ненавиждаше. Той тайно даде на Минг Су четири хиляди таела сребро и тя заедно с детето бе напуснала Макао. Той никога повече не ги видя и не получи никакви новини. И макар че Сара бе се смекчила, тя никога не забрави красивото момиче и детето и продължаваше да сипе сол в незаздравяващата рана. Роб бе започнал много да пие. Скоро алкохолът го завладя и беше пиян месеци наред. После един ден изчезна. Най-накрая Струан бе успял да го открие в една воняща кръчма в Макао, беше го отнесъл вкъщи, беше му помогнал да изтрезнее и му беше дал пистолет.
— Застреляй се или се закълни в Бога, че никога няма да докоснеш алкохол. Това е отрова за теб, Роб. Беше пиян повече от година. Имаш деца, за които трябва да мислиш. Бедните малчугани се страхуват от теб и с основание. Аз пък се уморих да те измъквам от канавките. Погледни се, Роб! Хайде!
Струан го беше заставил да се огледа в огледалото. Роб се беше заклел и Струан го изпрати в морето за един месец със заповед ни кой да не му дава пиене. Роб почти бе умрял. След време той отново се съвзе и благодари на брат си. Заживя отново със Сара, като се опитваше да възстанови мира между тях. Но вече нямаше мир, нито любов. Горкият Роб, помисли Струан. Е, и горката Сара. Ужасно е мъж и жена да живеят по този начин.
— Какво накара Роб да постъпи така?
— Мисля, че искаше да предотврати кавгата — каза Купър. — Бях почнал да се ядосвам. Съжалявам.
— Не се извинявай, Джеф. Грешката е моя. Е — добави Струан, — нека смелостта на Роб не отиде напразно, а? Да пием за това, което каза?
Те пиха мълчаливо. По целия бряг търговците и моряците пируваха.
— Ей, тай-пан! И вие, обитателю на колонията! Елате тук при нас!
Беше Куанс, разположил се недалеч от пилона. Той им махна отново и извика:
— Гръм да ме тресне, елате тук! Той взе щипка енфие, кихна два пъти и нетърпеливо се избърса с френска дантелена кърпичка.
— Да му се не види, господине — обърна се той към Струан, гледайки към него над очилата си без рамки. — Как, по дяволите, би могъл да работи човек сред целия този шум и врява? Вие и проклетата ви почерпка.
— Опитахте ли брендито, мистър Куанс?
— Безупречно, драги ми господине. Като циците на мис Тилмън.
— Той свали картината от статива и я вдигна. — Как ви се струва?
— Шиваун Тилмън ли?
— Картината. Велики сфери на хаоса, как можете да мислите за някаква фуста, когато пред вас стои шедьовър! — Куанс извади още една щипка енфие и се задави. Отпи на едри глътки от халбата си с бренди „Наполеон“ и кихна.
Картината беше акварел и изобразяваше днешната церемония. Фина. Точна. И нещо повече. Беше лесно да различиш Брок и Маус. И Глесинг беше там, с декларация в ръце.
— Много е добра, мистър Куанс — каза Струан.
— Петдесет гвинеи.
Миналата седмица купих картина. Двадесет гвинеи.
— Не участвам.
— Петдесет гвинеи и ще нарисувам как вие четете декларацията.
— Не.
— Мистър Купър. Та това е шедьовър. Двадесет гвинеи.
— След тай-пана и Роб аз имам най-голямата колекция на произведения на Куанс в Далечния изток.
— По дяволите, господа, трябва да намеря пари отнякъде!
— Продай я на Брок. Той добре се вижда на картината — предложи Струан.
— Гръм да го удари Брок! — Куанс отпи голяма глътка бренди и каза с дрезгав глас: — Той ме отхвърли, чумата да го тръшне! — като взе четката си, мацна няколко пъти ядосано върху картината и Брок изчезна. — Пусто да остане, защо ще го обезсмъртявам? И вие двамата вървете по дяволите. Ще я изпратя в Кралската академия. Със следващия ти кораб, тай-пан.
— Кой ще плати превоза? А застраховката?
— Аз, момчето ми.
— С какво?
Куанс съзерцаваше картината. Знаеше, че макар да е стар, още може да рисува и да става все по-добър. Талантът му нямаше да изсъхне.
— С какво, мистър Куанс?
Той махна с императорски жест към Струан.
— С пари. Таели. Мангизи. Долари. В брой!
— Нов кредит ли имате, мистър Куанс?
Но Куанс не отговори. Той продължаваше да се възхищава на работата си, като знаеше, че стръвта е хвърлена.
— Хайде, Аристотел, кажи кой е? — настояваше Струан.
Куанс отпи великанска глътка бренди, взе още енфие и кихна.
Прошепна съзаклятнически:
— Седни — огледа се да се увери, че никой друг не го чува. — Това е тайна. — Той вдигна картината. — Двадесет гвинеи?
— Добре — каза Струан. — Но дано да си заслужава.
— Ти си принц сред хората, тай-пан. Енфие?
— Разкарай се заедно с него!
— Изглежда, има една дама, която много се харесва. В огледалото. Без дрехи. Бях удостоен да я нарисувам в този вид.
— Всемогъщи боже! Коя е?
— И двамата я познавате много добре. — После Куанс добави с престорена тъга: — Заклел съм се да не разкривам името й. Но задникът й ще пребъде във вечността. Великолепен е! — Още една глътка бренди. — Настоях, хм, да я видя цялата. Преди да се съглася да приема честта.
Той целуна пръстите си в екстаз.
— Безупречна, господа, безупречна! Ами циците й! Мили боже, почти се побърках! — Още една глътка бренди.
— На нас можеш да кажеш. Хайде де, коя е?
— Правило първо в рисуването на акт, както и в прелюбодеяния: никога не разкривай името на дамата. — Куанс със съжаление видя дъното на халбата. — Но сред вас няма никой, който би платил хиляди гвинеи, за да я притежава.
Той се надигна, оригна се звучно, изтупа се, затвори кутията с бои и взе статива, безкрайно доволен от себе си.
— Е, стига работа за тази седмица. Ще се отбия при твоя компрадор за тридесет гвинеи.
— Двадесет гвинеи — каза Струан.
— Един оригинал на Куанс, отразяващ най-важния ден в историята на Ориента — каза Куанс презрително, — за по-малко от цената на бъчва Наполеон.
Той се завърна в голямата си лодка и изтанцува една жига, насърчаван от останалите на борда.
— Мили боже, коя ли може да бъде? — попита Купър накрая.
— Трябва да е Шиваун — каза Струан и кратко се изсмя. — Тя би направила точно нещо от този род.
— Никога. Тя наистина е буйна, но не чак толкова. — Купър неловко погледна към кораба база на „Купър — Тилмън“, където беше отседнала Шиваун Тилмън. Тя бе племенница на неговия съдружник и беше пристигнала в Азия от Вашингтон. По това време бе станала най-желаната партия на континента. Беше красива, деветнадесетгодишна, дръзка и подходяща, но нито един мъж не можа да я привлече — нито в леглото, нито в църквата. Всеки ерген в Азия, включително и Купър, й беше правил предложение. На всичките тях не бе казано нито да, нито не — държеше ги за юздите, както всичките си поклонници. Но Купър нямаше нищо против — той знаеше, че тя щеше да стане негова жена. Тя бе изпратена тук под опеката на Уилфилмън от баща си, сенатор от Алабама, с надеждата, че Купър и тя ще се харесат, за да се укрепи по-здраво семейният бизнес. И той се беше влюбил в нея в момента, в който я беше видял.
— Тогава незабавно ще обявим годежа — бе казал удовлетворено Тилмън преди една година.
— Не, Уилф. Няма нужда да бързаме. Нека свикне с Азия и с мен.
Щом се извърна от Струан, Купър се усмихна на себе си. Такава си заслужава чакането.
— Тези котенца са способни на всичко.