Игра на часове

Еди насочи пистолета към главата на Кинг.

— Повтарям ти, представа нямаш защо го направих.

Кинг прехапа устни, опитвайки се да овладее нервите си, което съвсем не бе лесно в момента.

— Добре, защо не ми кажеш?

— Има ли значение, Шон? Аз съм смахнат, разбра ли? Ако не ме изпържат на електрическия стол, трябва да ме затворят някъде и да изхвърлят ключа. И дано някой ми разпори корема, докато спя в килията. Тогава всички ще въздъхнат от облекчение. Няма го вече Еди. Страхотно, няма го Еди и земята продължава да се върти. — Той погледна Кинг и се усмихна. — Е, поне когато ти умреш, ще има сума ти опечалени. Аз си нямам никого.

— Доротея?

— Да, бе.

— Реми ще жали за теб.

— Тъй ли смяташ?

— А ти?

Еди поклати глава.

— Нека да не спорим.

— Разкажи ми за Стив Кани.

— Какво има за казване?

— Ти си човек на честта, Еди. Би трябвало да живееш преди сто и петдесет години. Защо не изпълниш последната молба на един обречен? Разкажи ми.

Най-сетне Еди се усмихна.

— Защо пък не? Добре, слушай. Току-що се бях върнал от колежа. Родителите ми пак се караха. Савана беше навършила две години и на татко вече му бе омръзнало от нея. Знаех, че мръсникът пак е хукнал по жени. Проследих го и видях, че се среща с онази Кани. Когато тя роди, вмъкнах се в болницата и проверих кръвната група. Роджър Кани не беше бащата. Знаех кой е.

— А за Савана беше ли сигурен, че е дете на Боби и Реми?

— О, да. Според мен татко се боеше, че този път мама наистина ще поиска развод. Затова тя изведнъж забременя. Не знам дали по своя воля или насила.

— Защо просто не са се развели, по дяволите?

— Жената на Боби Батъл да го напусне? Той беше маниак на тема контрол. Никога не би го допуснал. Това щеше да е знак за провал. Великият Боби Батъл никога не се проваляше. Никога!

— Ако е искала, Реми би могла да се разведе и без неговото съгласие.

— Значи сигурно не е искала.

Кинг се поколеба дали да зададе следващия въпрос. Накрая реши, че това е последната му възможност. А и колкото по-дълго разсейваше Еди с разговор, толкова по-дълго щяха да живеят двамата със Силвия. Кой знае, може би дори щеше да го убеди да ги пусне.

— Защо не уби детето, Еди? Томи Робинсън.

— Предположих, че ще накисне баща си и тъй ще ми улесни живота.

— Я стига, не би могъл да си сигурен.

— Добре де, нямах причина да го убивам. И какво? Смяташ, че ми се полага ореол, задето не намерих сили да утрепя едно скапано хлапе? Видя какво сполетя Сали. А тя беше ли ме предизвикала с нещо, а? Смазах лицето й на пихтия.

Еди наведе глава и отпусна дросела.

Бурята ставаше все по-свирепа с всяка минута и дори мощният скутер вече се затрудняваше да прорязва високите вълни. Кинг се молеше корпусът от фибростъкло да устои на ударите. Но една мълния стигаше, за да взриви резервоарите и да ги изпепели.

— Ами Джуниър?

— Виж, за него наистина ми стана гадно. Тая глупачка Сали. Защо си мълча? Та аз харесвах Джуниър, по дяволите.

— Той не й разрешил да каже истината. Не искал да нарани жена си.

— Видя ли сега? Винаги е най-добре да говориш истината. Ако не си бяха мълчали, сега и двамата щяха да са живи. — Еди изсмука последните капки бира и метна кутията зад борда. Разклати глава напред-назад, за да отпусне схванатите мускули на врата си. — И ти си убивал хора, Шон.

— Само когато те се опитваха да ме убият.

— Знам. Не мисли, че слагам и двама ни в един кюп. Какво чувстваше, когато ги виждаше да умират и знаеше, че ти си причината?

Отначало Кинг си помисли, че Еди му се присмива, но когато го видя как е впил поглед в мрака пред тях, разбра точния смисъл на въпроса.

— Чувствах, че заедно с тях умира и частица от мен.

— Точно тук се различаваме.

— Искаш да кажеш, че на теб ти харесваше?

— Не. Искам да кажа, че когато започнах да убивам, вече бях мъртъв. — Той разкърши ръце и тръсна глава. — Невинаги съм бил такъв. Никому не бях причинявал зло. Не бях от онези, които започват да мъчат животни, а накрая стигат до хора. Нали знаеш — тия глупости, дето ги дрънкаше Чип Бейли.

— Никога не съм те смятал за стандартен сериен убиец.

— Тъй ли? — Еди се усмихна. — Исках да играя в Националната футболна лига. Биваше ме, в колежа бях страхотен. Можех да стана професионалист. Е, кой знае… Як като бик, с добра скорост и мразех да губя — как само мразех да губя.

Но не стана. Просто не ми било писано. Знаеш ли, прав си. Родил съм се твърде късно. Деветнайсети век щеше да ми подхожда много повече. Адски загубен се чувствам в това столетие.

— Кога откри истината за брат си?

Еди се вгледа в Кинг, после хвърли поглед назад, където Силвия бе успяла пак да се намести на ръба на креслото. Обърна се отново към Кинг и бавно изрече:

— Защо питаш?

— Защото смятам, че оттам е започнало всичко.

— А, значи ми намери и оправдание?

— Повечето хора в твоето положение биха молили за оправдание, за защита, за възможност да обяснят.

— Изглежда, че не съм като повечето хора.

— Сифилис. Кога разбра?

Еди дръпна дросела още малко назад и скоростта падна до петдесет километра в час. Все още беше висока, но поне витлата не изскачаха непрекъснато над водата.

— Когато бях на деветнайсет — бавно каза Еди, продължавайки да се вглежда в далечината, сякаш напрегнато пресмяташе нещо. — Те не знаеха, че съм разбрал. Засипваха ме с лъжи за смъртта на брат ми. Но аз узнах истината… о, да, узнах я. Нямаше повече да ми пробутват врели — не кипели. В никакъв случай.

— Значи е станало малко преди отвличането.

Еди се усмихна.

— Не е за вярване, че успях да опазя тайната толкова много години. Чип сигурно страшно се е изненадал.

— Меко казано.

Кинг се озърна към Силвия, но тя бе зареяла поглед над мрачната вода и подскачаше при всяка гръмотевица. Вълнението беше тъй силно, че той усети как вечерята се надига в гърлото му. Потисна импулса да повърне и каза:

— Не се ли опита да обвиниш баща си?

— Как да го обвиня? Той беше непобедимият Боби Батъл. Не можеше да сбърка, мръсникът. Така и не призна какво е причинил на собствения си син. Не пропускаше да легне с проститутка, домъкна болестта у дома, уби Боби и пет пари не даваше. Това не ме изненада, по дяволите. Не му пукаше, че е убил собствената си плът и кръв. Мозъкът на Боби се разпадаше, очите му изтичаха, зъбите гниеха. През последните си години страдаше непрекъснато. Да, непрекъснато. Сякаш някой бе плиснал терпентин върху красива картина. Знаех, че Боби още е там, но вече не го виждах. — Еди бързо примига. — Всеки ден, човече, всеки ден го гледах как гасне. Когато стана съвсем зле, настоях да го заведат на лекар. Дявол да го вземе, помогнете на Боби, помогнете му. Моля ви! А те не пожелаха. Бил съм още хлапе. Не съм разбирал. Разбирах, човече. Всичко разбирах, само че вече беше твърде късно за Боби.

— Чух, че брат ти бил чудесен човек въпреки болките и страданията.

Лицето на Еди просветля.

— Да можеше да го видиш, Шон. Чудесно момче. Имаше всичко, което ми липсваше. Преди мозъкът му да сдаде багажа, беше умен, страхотно умен. Учеше ме на всичко, помагаше ми, грижеше се за мен. Беше моят голям брат. Бяхме готови на всичко един за друг. Колко весело си прекарвахме… — Кинг видя как солени сълзи се смесват с дъждовните капки по бузите на Еди. — А после изведнъж се разболя. Ставаше все по-зле и по-зле. Накрая мама го заведе на специалист; така и не ми каза какво е станало там, но положението на Боби продължи да се влошава. Умря четири дни след осемнайсетия ни рожден ден. Татко беше някъде по работа. Мама отказваше да влезе в стаята. Аз държах брат си, прегръщах го, докато издъхна, и после продължих да стискам, докато не ме принудиха да го пусна. — Еди помълча и добави: — Боби беше единственият истински приятел, който съм имал. Единственият човек, за когото съм сигурен, че ме обичаше.