Мравките

МРАВКА: Засега не се сещам.

Откъс от петдесет и шестия разговор с царица Бело-киу-киуни:

МРАВКА: Тонът ти е печален.

ЧОВЕК: Сигурно се дължи на неправилна настройка на моя уред за миризми. Откакто добавих емоционалния език, имам чувството, че машината допуска грешки.

МРАВКА: Тонът ти е печален.

ЧОВЕК: …

МРАВКА: Не излъчваш ли вече?

ЧОВЕК: Струва ми се, че това е обикновено съвпадение. Но аз наистина съм печален.

МРАВКА: Какво се е случило?

ЧОВЕК: Имах женска. При нас мъжките живеят продължително и затова живеем по двойки — един мъжки на една женска. Имах женска, която изгубих, преди няколко години. А я обичах и не мога да я забравя.

МРАВКА: Какво значи „обичам“?

ЧОВЕК: Вероятно сме имали едни и същи миризми?

Майката си спомня края на чо-век Ед-мон. Това се случи по време на първата война с джуджетата. Едмон се бе опитал да им помогне. Бе излязъл от подземието. Ала от продължителното боравене с феромони той целият бе напоен с тях. Така че, без сам да знае, в гората всички го смятаха за… рижа мравка от Федерацията. И когато осите от бора (с които по онова време бяха във война) уловили неговите миризми-пропуски, се нахвърлили върху него.

Убили го, защото го сметнали за белоканец. Вероятно е умрял щастлив.

По-късно Жонатан и неговата общност възобновиха контактите…

Той долива още медовина в чашите на новодошлите, които продължават да го обсипват с въпроси:

— Но в такъв случай Доктор Ливингстън е в състояние да препредава нашите думи там горе?

— Да, а ние пък да слушаме техните. Отговорите се появяват на този екран. Чисто и просто Едмон е успял!

— И за какво са разговаряли те, какво си говорите вие?

— Хм… След постигнатия успех бележките на Едмон стават доста неясни. Сякаш не е искал да отбелязва всичко. Да речем, че отначало те са се описвали взаимно, описвали са всеки своя свят. Така научихме, че техният град се нарича Бел-о-кан, че той е център на Федерация, обединяваща неколкостотин милиона мравки.

— Невероятно!

— Впоследствие двете страни са сметнали, че още е твърде рано информацията да бъде разпространявана сред техните себеподобни. Сключили са съглашение, гарантиращо пълна тайна на „контактите“.

— Затова Едмон толкова е настоявал Жонатан да изработи всички тези машинарии — обажда се един от пожарникарите. — Не е искал хората да научават прекалено рано. С ужас си е представял поразиите, които телевизията, радиото и вестниците биха могли да сторят от подобна новина. На мода идват мравките! Вече е виждал рекламните клипове, ключодържателите, фланелките, рокконцертите… всички дивотии около това откритие.

— От своя страна Бело-киу-киуни, тяхната царица, се е бояла, че нейните дъщери веднага ще поискат да започнат война срещу тези опасни чужденци — намесва се Люси.

— Не, двете цивилизации все още не са готови да се опознаят взаимно и — нека не изпадаме в безпочвени мечти — да се разберат… Мравките не са нито фашисти, нито анархисти, нито роялисти… те са си мравки и всичко, свързано с техния свят, се различава от нашите представи. Впрочем в това се състои и тяхното богатство.

Автор на тази прочувствена декларация е комисарят Билсем; той определено много се е променил, откакто е напуснал повърхността и своята началничка Соланж Думенг.

— Немската и италианската школа се лъжат — казва Жонатан, — защото се опитват да включат всичко в система от „човешки“ понятия. Съответно анализът остава доста несъвършен. Все едно мравките да се опитват да разберат нашия начин на живот, сравнявайки го с техния. С други думи, нещо като мравкоморфизъм… А всъщност и най-незначителната им отличителна черта е удивителна. Не разбираме японците, тибетците, индусите, ала тяхната култура, тяхната музика, тяхната философия притежават особена притегателна сила, макар деформирани от нашето западно мислене! Съвсем сигурно е, че бъдещето на нашата планета е в смешението.

— Но какъв би могъл да бъде приносът на мравките в областта на културата? — чуди се Огюста.

Жонатан не отвръща, а прави знак на Люси; тя изчезва за момент и донася буркан, който изглежда пълен с конфитюр.

— Погледнете, дори само това е вече същинско съкровище! Нектар от листна въшка. Хайде, опитайте!

Огюста предпазливо потапя палец.

— Хм, прекалено е сладко… но инак е дяволски вкусно! Все пак не може да се сравни с пчелния мед.

— Виждаш ли! А не си ли си задавала въпроса какво ядем ние всеки ден в това подземие без изход?

— Ами да, наистина…

— Хранят ни мравките с техния нектар и с тяхното брашно. Събират горе запаси за нас. И не само това, ние възприехме тяхната агротехника и създадохме гъбарници.

Той повдига капака на голям дървен сандък. Отдолу се белеят гъби, които растат върху пласт гниещи листа.

— Гален е нашият главен гъбар.

Споменатият се усмихва стеснително.

— Имам още много да се уча.

— Но само на гъби и мед… все пак сигурно чувствате липса на белтъчини?

— Макс е отговорник по протеините.

Един от пожарникарите посочва с пръст тавана.

— Събирам всички насекоми, които мравките поставят в малката кутия вдясно от сандъка. Сваряваме ги, за да отделим ципите; това, което остане, прилича на дребни скариди, впрочем и вкусът е почти същият.

— Знаете ли, ние тук се справяме чудесно и се радваме на всякакви удобства — добавя един жандарм. — Електричеството се произвежда от миниатюрна атомна централа с годност на действие петстотин години. Инсталирана е от Едмон наскоро след неговото пристигане… Въздухът преминава през отдушниците, храна ни доставят мравките, разполагаме с прясна изворна вода и най-вече заниманията ни са увлекателни. Имаме чувството, че сме пионери на нещо извънредно важно.

— В действителност сме като космонавти, които постоянно пребивават в космическа станция и от време на време общуват с извънземни съседи.

Всички се засмиват. Доброто настроение преминава като електрически ток през тях. Жонатан предлага да се върнат в салона.

— Знаете ли, дълго време търсих начин да сплотя моите приятели около себе си. Опитвах с комуни, с общини, с фаланстери… Все не успявах. Накрая вече си мислех, че съм просто един утопист, ако не и глупак. Но тук… Тук става нещо удивително. Длъжни сме да живеем заедно, да се допълваме взаимно, да мислим дружно. Нямаме избор — ако не се разбираме, ще умрем. Бягството е невъзможно. Не зная дали се дължи на откритието на моя вуйчо или на това, на което ни учат мравките дори просто с присъствието си над главите ни, но засега работите на нашата общност вървят по мед и масло!

— Вървят дори и без наше участие…

— Понякога ни се струва, че произвеждаме някаква колективна енергия, от която всеки от нас може да черпи на воля. Наистина странно.

— Вече съм чувал за подобно нещо при розенкройцерите и някои групи франкмасони — казва Жазон. — Те наричат това egregor: духовен капитал на „стадото“. Нещо като казан, в който всеки влива своята сила за приготвянето на супа за общо ползване… Обикновено се намира някой крадец, който използва чуждата енергия за користни цели.

— Тук такъв проблем няма. Никой от нас не може да има лични амбиции, след като живеем на малка група под земята…

Мълчание.

— Освен това разговаряме все по-рядко, нямаме нужда от това, за да се разбираме.

— Да, тук наистина стават удивителни неща. Само че ние все още не ги разбираме и не умеем да ги контролираме. Все още не сме пристигнали, намираме се насред път.

Отново настъпва мълчание.

— И така, с една дума, надявам се да ви хареса в нашата малка общност…

Изтощен, 801-ви пристига в родния град. Успех! Успех!

Хли-пу-ни веднага осъществява АК, за да узнае какво се е случило. Чутото потвърждава най-лошите й предположения за тайната, скрита под гранитната плоча.