Мравките

И стигнах до една стена, построена от кристали и окръжена с огнени езици. И от това ме достраша.

Сетне пристъпих сред огнените езици до едно голямо жилище, съградено от кристали.

Стените на къщата бяха като кристален ручей и основите и бяха от кристал.

Таванът и беше като звездния път.

И помежду тях се намираха огнени символи.

А небосводът над тях беше бистър като водата.

Те бутват вратата и тръгват по един коридор, който се изкачва стръмно нагоре. Внезапно земята пропада под краката им — подвижен под! Падат толкова дълго… че страхът им отдавна е преминал, струва им се, че летят. Наистина летят!

Силата на удара е смекчена от гигантска акробатическа мрежа. Запълзяват опипом в тъмнината. Жазон Бражел открива нова врата… и не с код за отваряне, а с обикновена брава. Той тихо повиква другарите си. Сетне отваря.

СТАРЕЦ:

В Африка оплакват смъртта на един старец повече, отколкото смъртта на новородено. Старецът е притежавал богат опит, който би могъл да бъде от полза за останалите членове на племето, докато новороденото поради това, че не е живяло, дори не може да осъзнае собствената си смърт.

В Европа оплакват смъртта на новороденото, тъй като си казват, че ако бе живяло, сигурно би сътворило приказни дела. В замяна на това не обръщат много внимание на смъртта на стареца. Така или иначе, той вече се е възползвал от живота.

Мястото е окъпано от синя светлина.

То представлява храм без изображения и без статуи.

Огюста си припомня думите на професор Льодюк. По всяка вероятност някога протестантите са се крили тук по време на усилените гонения.

Широки сводове от дялан камък увенчават просторната квадратна и много изящна зала. Единствената и украса е малък старинен орган, разположен по средата. Пред него се намира аналой, върху който е поставена дебела папка.

Стените са изпъстрени с надписи, много от които дори за непосветения очевидно са по-близо до черната, отколкото до бялата магия. Льодюк е имал право — това подземно убежище по всяка вероятност по-късно е било използвано от различни секти. А навремето не е имало плъзгаща стена, железен кош и подвижен под с мрежа.

Чува се ромолене като от течаща вода. Отначало не забелязват източника на шума. Синкавата светлина идва отдясно. Там се намира нещо като лаборатория, пълна с компютри и епруветки. Всички машини все още са включени; именно екраните на компютрите предизвикват сиянието, което осветява храма.

— Чудно ви е, нали?

Те се оглеждат. Никой от тримата не е проговарял. На тавана блясва лампа.

Обръщат се. Облечен в бял домашен халат, към тях се приближава Жонатан Уелс. Влязъл е през една врата на храма, разположена от другата страна на лабораторията.

— Здравей, бабо Огюста! Здравейте, Жазон Бражел! Здравейте, Даниел Розенфелд!

Тримата, които чуват имената си, зяпват, без да са в състояние да отговорят. Значи той не е мъртъв! И живее тук! Как е възможно да се живее на такова място? Не знаят от кой въпрос да започнат…

— Добре дошли в нашата малка общност.

— Къде се намираме?

— Намирате се в протестантски храм, построен от Жан Андруе дю Серсо в началото на XVII век. Андруе се е прочул с построяването на двореца Сюли на улица Сент-Антоан в Париж, но ми се струва, че този подземен храм е неговият шедьовър. Километри тунели от дялан камък. Както сте установили, въздух не липсва по цялото протежение на пътя. Вероятно е направил отдушници или е използвал въздушните пластове от естествените галерии. Дори не сме способни да кажем как го е осъществил. И това не е всичко, има не само въздух, но и вода. Сигурно сте забелязали ручеите, които прекосяват на места тунела. Вижте, един от тях стига дотук.

Той посочва източника на непресекващото ромолене — ваяна чешма зад органа.

— През годините много хора са се оттегляли тук, за да могат на спокойствие да се отдадат на някои занимания, които изискват, да речем… голямо съсредоточаване. Вуйчо ми Едмон е узнал от една старинна приписка за съществуването на това място и се е трудил именно тук.

Жонатан се приближава още повече; от него се излъчва необичайна кротост и ведрина. Това смайва Огюста.

— Но вие сигурно сте изтощени. Следвайте ме.

Той отваря вратата, през която малко преди това е влязъл, и ги въвежда в една стая, където няколко дивана са подредени в кръг.

— Люси — повиква той, — имаме гости!

— Люси ли? Тя с теб ли е? — възкликва радостно Огюста.

— Хм, вие колко сте тук? — обажда се Даниел.

— До този момент бяхме осемнадесет: Люси, Никола, осемте пожарникари, инспекторът, петимата жандарми, комисарят и аз. С една дума, всички онези, които са си дали труда да слязат. Скоро ще ги видите. Трябва да ни извините, но в този момент за нашата общност е четири часът сутринта и всички спят. Само аз се събудих от вашето пристигане. Да знаете само какъв шум вдигнахте из коридорите…

Появява се Люси, също по халат.

— Здравейте!

Тя се приближава усмихната, като прегръща и тримата. Зад нея през вратата надничат още фигури по пижами, които желаят да видят „новопристигналите“.

Жонатан напълва голяма гарафа с вода от чешмата и донася чаши.

— Ще ви оставим за малко, за да се облечем и приготвим. За всички новодошли организираме малък празник, но не очаквахме да се появите посред нощ… До скоро виждане!

Огюста, Жазон и Даниел остават неподвижни. Цялата тази история е толкова невероятна. Изведнъж Даниел се ощипва по ръката. Огюста и Жазон намират идеята за чудесна и правят същото. Но не, действителността понякога надминава сънищата. Те се озъртат приятно объркани и се усмихват един на друг.

Няколко минути по-късно всички са насядали по диваните. Огюста, Жазон и Даниел са се съвзели и сега искат да научат колкото се може повече.

— Преди малко споменахте за отдушници. Далече ли сме от повърхността?

— Не, най-много на три-четири метра.

— Значи можем да излезем на открито?

— Не, не. Жан Андруе дю Серсо е избрал мястото за своя храм под огромна скална плоча с изключителна здравина — чист гранит!

— И въпреки това в него има отвор, широк колкото да се провре ръка — допълва Люси. — Навремето е служил за вентилация.

— Служил?

— Да, сега неговото предназначение е друго. Но няма нищо страшно, има още два странични отдушника. Както виждате, тук не се задушаваме…

— Не може ли да се излиза?

— Не, във всеки случай не отгоре.

Жазон изглежда сериозно разтревожен.

— Но, Жонатан, защо си поставил тази плъзгаща стена, коша, подвижния под, мрежата?… Ние сме напълно блокирани тук!

— Именно това е целта. Необходими ми бяха много средства и усилия. Ала друг изход нямаше. Когато дойдох за пръв път в този храм, попаднах на аналоя. Освен „Енциклопедията на относителното и абсолютното знание“ на него намерих и писмо от моя вуйчо, адресирано лично до мен. Ето го.

Те зачитат:

„Скъпи Жонатан,

Ти си се решил да слезеш въпреки моето предупреждение. Значи си по-храбър, отколкото съм си мислил. Браво! Според мен вероятността да успееш е била едно към пет. Майка ти ми бе споменала за твоя страх от тъмнината. Щом си тук, това означава между другото, че си съумял да се справиш с този недъг и волята ти се е калила. Ще имаме нужда от нея.

В тази папка ще намериш «Енциклопедията на относителното и абсолютното знание», която в деня, когато пиша тези редове, съдържа 288 глави, резултат от моите изследвания. Бих желал да ги продължиш, уверявам те, че си струва.

Най-главните от тях са посветени на мравешката цивилизация. Така или иначе, ще прочетеш и ще разбереш. Ала преди това имам към теб една много важна молба. До твоето пристигане тук аз няма да съм успял да осигуря защитата на моята тайна (в противен случай не би намерил писмо с подобно съдържание).

Искам ти да сториш това. Нахвърлял съм някои проекти, но като имам предвид познанията ти, мисля, че ти ще можеш да нанесеш в тях подобрения. Целта на тези механизми е твърде проста. Не трябва хората да стигат лесно до моето убежище, а тези, на които това се удаде, да не могат никога вече да се върнат обратно и да разкажат за откритието си.

Надявам се да успееш и това място да ти донесе толкова «богатства», колкото и на мен.