Мравките

— Жонатан изпълнил заръката — обясни Люси. — Той построил планираните капани и вие сте могли да ги видите как действат.

— Ами труповете? Дали те не са на хора, станали жертва на плъховете?

— Не. — Жонатан се усмихна. — Уверявам ви, че никой не е умрял в подземието, след като Едмон се е настанил тук. Труповете, които сте видели, датират най-малко отпреди петдесетина години. Не се знае какви драми са се разиграли по онова време. Някоя секта…

— Но това означава, че ние никога няма да можем да се изкачим обратно? — разтревожи се Жазон.

— Никога.

— Ще трябва да бъде достигнат отворът, разположен пад мрежата (осем метра височина!), да се извърви кошът и обратна посока, което е невъзможно, а ние не разполагаме с никакви технически средства, за да разтопим метала. Освен това трябва да се мине отново през стената (а Жонатан не е предвидил система за отваряне от отсамната страна)…

— Да не говорим за плъховете…

— Как си успял да пуснеш плъхове долу? — попита Даниел.

— Това е идея на Едмон. Той е настанил в една пукнатина на скалата двойка особено едри и агресивни плъхове от породата rattus norvegicus с голям запас от храна. Знаел е, че това представлява бомба със закъснител. Когато имат достатъчно храна, плъховете се размножават в геометрична прогресия — шест малки всеки месец, които от своя страна са готови да започнат да се плодят след две седмици… За да се брани от тях, той е използвал спрей е феромони за нападение, които тези гризачи не понасят.

— Значи те са убили Уарзазат? — попита Огюста.

— Вярно е, за нещастие. А Жонатан не е предвидил, че онези, които преминат „стената с пирамидата“, ще станат още по-свирепи.

— Един от нашите, който и бездруго имаше фобия към плъхове, съвсем се побърка, щом едно от тези тлъсти животни скочи върху лицето му и му отхапа парче от носа. Той веднага се върна обратно, преди още стената с пирамидата да се е затворила. Появи ли се на повърхността? — попита жандармът.

— Чух, че полудял и е затворен в клиника — отвърна Огюста, — но това са слухове.

Тя протяга ръка да вдигне чашата с вода, но забелязва, че върху масата е пълно с мравки. Надава вик и инстинктивно ги помита с опакото на ръката. Жонатан скача, хваща я за китката. Строгият му поглед контрастира с изключителната приветливост, която до този момент е царила в групата; старият тик, който сякаш се бе поизгубил, сгърчва устните му.

— Никога повече… не прави… това!

Самотна в своите покои, Бело-киу-киуни разсеяно похапва от своите яйца; в края на краищата това е любимата й храна.

Тя знае, че този така наречен 801-ви не е само посланик на новия град. 56-а, или по-скоро царица Хли-пу-ни, тъй като тя предпочита да се нарича така, го е изпратила, за да продължи разследването.

Това не я тревожи много, нейните войни с мирис на скала трябва да се справят с него без проблем. Особено куцият е тъй ловък в изкуството да снема тежестта на живота — същински художник!

Въпреки това Хли-пу-ни вече за четвърти път й праща доста странни посланици. Първите бяха убити още преди да са открили залата с ломекузата. Вторите и третите станаха жертва на халюциногеннитс субстанции на отровното твърдокрило.

Що се отнася до 801-ви, изглежда, той е слязъл веднага след аудиенцията при Майката. Очевидно изпитват все по-голямо нетърпение да умрат! Ала вярно е също, че всеки следващ път проникват все по-дълбоко в Града. Ами ако въпреки всичко някой от тях успее да открие прохода? Ами ако разкрие тайната? Ако я разгласи чрез обонятелно послание?…

Стадото няма да разбере. Антистресовите войни почти нямат шанс да задушат навреме информацията. Как биха реагирали нейните деца?

Един войник с мирис на скала влиза забързано.

Шпионинът е успял да победи ломекузата! Вече се намира долу!

Ето, рано или късно това трябваше да се случи…

Числото на звяра е 666. (Откровение на Свети Йоана) Ала кой ще бъде звярът и за кого?

Жонатан пуска китката на своята баба. Преди да са се почувствали неловко, Даниел опитва да смени темата.

— А тази лаборатория при входа? За какво служи тя?

— Това е Розетският камък! Всички наши усилия са подчинени на една амбиция: да влезем във връзка с тях!

— С тях ли?… Кои тях?

— С тях, с мравките. Последвайте ме.

Те напускат салона и отиват в лабораторията. Жонатан, на когото очевидно му е приятно да се изживява като продължител на делото на Едмон, взема една епруветка, пълна с мравки, и я вдига на височината на погледа.

— Вижте, това са същества. И то съвсем пълноценни. Не са само дребни нищо и никакви насекоми — което моят вуйчо е разбрал много скоро… Мравките представляват втората голяма земна цивилизация. Що се отнася до Едмон, то той, подобно на Христофор Колумб, е открил нов континент между пръстите на краката ни. Пръв се е убедил, че преди да търсим извънземни из космоса, по-добре е най-напред да влезем във връзка с… вътреземните.

Никой не се обажда. Огюста си спомня. Преди няколко дни тя се разхождаше в гората Фонтенбло, когато изведнъж усети как под подметката й изпращяха телцата на някакви дребни същества. Беше стъпила върху група мравки. Когато се наведе, видя, че всички са мъртви, но имаше и нещо загадъчно. Те бяха подредени така, че образуваха стрела с обърнат връх…

Жонатан е оставил обратно епруветката. Той продължава своето изложение:

— Когато се върнал от Африка, Едмон открил тази сграда, подземието и най-сетне храма. Идеалното място, където да разположи своята лаборатория… Първият етап на неговите изследвания бил посветен на разчитането на феромоните, с които разговарят мравките. Тази машина е спектрометър за маса. Както показва названието й, тя дава спектъра на масата, разлага кое да е вещество и изброява видовете атоми, от които е съставено… Прочетох бележките на вуйчо ми. В началото поставял опитните мравки под стъклен похлупак, свързан чрез аспирационна тръба със спектрометъра за маса. Оставял мравката да влезе в досег с парче ябълка, след което тя срещала друга мравка и неизбежно й казвала: „Ей там има парче ябълка.“ Поне такава е изходната хипотеза. Той засмуквал излъчените феромони, разчитал ги и стигал до химическа формула…

„На север има парче ябълка“ например се казва: „метил-4 метилпирол-2 карбоксилат“. Количествата са невъобразимо малки, около 2–3 пикограма (10–12 г) на изречение… Но това било достатъчно. Така вече се знаело как се произнася „ябълка“ и „на север“. Той продължил експеримента с много други предмети, храни или ситуации. Получил се същински френско-мравешки речник. Чак след като научил названията на стотина плода, тридесетата цветя и десетина посоки, той успял да се добере до феромоните за тревога, за удоволствие, за напомняне, за описание; дори попаднал на полови, които го научили да изразява „абстрактните състояния“ на седмия антенен сегмент… Ала на него не му стигало, че умеел да ги слуша. Сега той искал да разговаря с тях, да установи същински диалог.

— Изумително! — не се сдържа и прошепва професор Даниел Розенфелд.

— Най-напред намерил сричкова съответка на всяка химическа формула. Например метил-4 метилпирол-2 карбоксилат става МТ4МТП2КС, а сетне Митикамитипидисиксу. И в края на краищата съхранил в паметта на компютъра: Митикамитипи — ябълка; и дисиксу = намира се на север. Компютърът прави превод в двете посоки. Когато попадне на „дисиксу“, той превежда „намира се на север“. А когато се набере „намира се на север“, той преобразува фразата в „дисиксу“, което предизвиква излъчването на карбоксилат чрез този предавателен апарат…

— Предавателен апарат ли?

— Да, ето тази машина.

Той посочва нещо като библиотека, съставена от хиляди малки стъкленици, всяка от които завършва с тръбичка, включена в електрическа помпа.