Мравките

— Но, госпожо…

— Хайде, слизайте по-бързо. Ако до утре не се върнете, ще се обадя в полицията и те ще иззидат такава дебела стена, че на никого няма да му хрумне да я разбива…

Разяждан непрестанно от ларвите на ихневмона, 4000-ен не може да заспи дори през най-студените нощи.

Затова той спокойно очаква смъртта, като се отдава със страст на всевъзможни, едно от друго по-рисковани начинания, които при по-различни обстоятелства не би се осмелил да предприеме. Например да открие края на света.

Двамата все още са на път за нивята на жетварките. 103 683-и използва прехода, за да си припомни някои уроци на своите гледачки. Те му бяха обяснили, че Земята представлява куб, при това живот има само на горната му страна.

Какво ли ще види, когато стигне края на света, до самия ръб? Може би вода? Или празното пространство на едно друго небе? Заедно със своя спътник той ще узнае повече от всички изследователи, от всички рижи мравки от сътворението на света до днес!

Под учудения поглед на 4000-ен крачките на 103 683-и внезапно придобиват необикновена решителност.

Когато по средата на следобеда робовладелците най-сетне се решават да щурмуват изходите, те са изненадани, че не срещат никаква съпротива. При това знаят със сигурност, че не са унищожили цялата войска на рижите, дори като се вземат предвид малките размери на града. Затова по-внимателно…

Предпазливостта им се засилва от факта, че са привикнали да живеят на открито и че на светло зрението им е прекрасно, докато в тези подземия са напълно слепи. Рижите безполови също не виждат, но те поне са свикнали да се придвижват сред мрака на тунелите.

Робовладелците нахлуват в Забранения град. Навсякъде е пусто. По земята дори лежат непокътнати купища храна! Те се спускат още по-надолу; хамбарите са пълни, няма съмнение, че съвсем доскоро залите са гъмжали от народ.

На –5 етаж откриват свежи феромони. Опитват се да разгадаят водените там разговори, ала рижите са оставили клонче мащерка, чието ухание задушава всички миризми.

Етаж –6. Никак не им е приятно да се чувстват затворени под земята. В този град е толкова тъмно! Как е възможно мравки да прекарват времето си в това затънтено и мрачно като смъртта пространство?

На –8 етаж улавят още по-свежи феромони. Ускоряват крачка. Няма съмнение, че рижите не са далече.

На –10 стаж изненадват група работнички, които носят яйца. При вида на нашествениците те се разбягват. Значи такава била работата! Най-сетне проумяват — цялото население на града се е спуснало в най-ниските етажи с надеждата да спаси скъпоценното потомство.

Тъй като всичко се навързва, робовладелците изоставят всякаква предпазливост и се устремяват, надавайки из коридорите любимия си феромон-боен вик. Хлипуканските работнички не успяват да им избягат и вече са на –13 етаж.

Внезапно носачките на яйца изчезват по съвсем необясним начин. А коридорите, по които са минали, водят до просторна зала, чийто под е покрит с локви нектар. Робовладелците инстинктивно се втурват да ближат ценната течност, която инак ще попие в земята.

Отзад се тълпят други войни, но залата наистина е грамадна и в нея има много място, а също така и локви нектар за всички. Колко е вкусно, каква сладост! Няма съмнение, че това е една от техните зали е мравки-резервоари, за които един от робовладелците е чувал: някаква уж модерна техника, която принуждава клетата работничка да прекара целия си живот надолу с главата и с издут корем.

Още един повод да се подиграят на гражданите, докато се тъпчат с нектар. Ала внезапно една подробност привлича вниманието на някакъв войник. Не е ли странно такава голяма зала да има само един вход…

Той няма време за размисъл. Рижите вече са свършили с дълбаенето. От тавана бликва силна струя вода. Робовладелците се опитват да се измъкнат по коридора, само че този път той е запушен от огромна канара. Равнището на водата се покачва. Онези, които не са били зашеметени от пороя, се борят с всички сили.

Идеята принадлежи на рижата работничка, която бе заявила, че не бива да се подражава на по-старите. След това бе задала въпроса: Каква особеност притежава нашият град? Един и същ феромон вместо отговор: Подземният ручей на –12 етаж!

Тогава се бяха заели да отклонят течението и да издълбаят канал, покривайки земята с мазни листа. Останалото бе свързано по-скоро с техниката на водоемите. Бяха изградили огромен резервоар с вода в едно от помещенията, после бяха пробили по средата отвор с помощта на клонка. Най-трудно бе, разбира се, да се придържа клонката над повърхността на водата. Този подвиг бе извършен от увиснали на тавана мравки.

Отдолу робовладелците се мятат и ръкомахат. Повечето вече са се издавили, но когато цялото количество вода се излива в долната зала, равнището й се покачва дотолкова, че някои успяват да се измъкнат през отвора в тавана. Рижите ги избиват без мъка с изстрели мравчена киселина.

Един час по-късно в супата от робовладелци не се забелязва никакво движение. Царица Хли-пу-ни е удържала победа. Тогава тя излъчва първата си историческа сентенция: Колкото по-високо е препятствието, толкова повече то ни кара да надминаваме себе си!

Глухо равномерно почукване накара Огюста да отиде в кухнята точно в момента, когато професор Льодюк се измъкваше през отвора в стената, гърчейки се. Чудно нещо, бяха изминали цели двадесет и четири часа! Веднъж да се отнася за антипатичен човек, чието изчезване й е безразлично, и той да вземе да се върне!

Спелеоложкият му комбинезон беше раздран, но инак беше невредим. По изражението му веднага ставаше ясно, че се връща с празни ръце.

— Е, и?

— Е, и какво?

— Открихте ли ги?

— Не…

Огюста се вълнуваше. За пръв път някой се връщаше от тази дупка жив и без да се е побъркал. Значи беше възможно човек да остане читав след подобно приключение!

— Но в края на краищата какво има там долу? Наистина ли се излиза з гората Фонтенбло, както вие мислехте?

Той разкопча каската си.

— Дайте ми най-напред нещо за пиене, ако обичате. Изразходвах всичките си хранителни запаси, а вода не съм пил от вчера на обяд.

Тя му каля горещ върбинков чай от термоса.

— Да ви кажа ли какво има наистина? Има вита стълба, която се спуска неколкостотин метра право надолу. Има врата. Коридор с червеникави отражения, натъпкан е плъхове, а на самото дъно стена, която сигурно е построена от вашия внук Жонатан. Много здрава стена — опитах да я пробия с чука, не без резултат. Вероятно се завърта или отмества, защото има система от бутони с азбучен код.

— Бутони с азбучен код ли?

— Да. Трябва да се набере нужната дума, която е отговор на един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Как да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

Огюста не можа да се сдържи и избухна в смях. Това жестоко засегна учения.

— Вие знаете отговора!

Между две изхълцвания тя смогна да произнесе:

— Не! Ами, не! Не зная отговора! Но въпросът ми е известен!

Продължаваше все така да се смее. Професор Лъодюк промърмори:

— Цели часове си блъсках главата. Разбира се, резултат може да се постигне с вписани триъгълници, само че не са равностранни.

Той подреждаше инвентара си.

— Ако нямате нищо против, ще отида да попитам един мой приятел математик и ще се върна.

— Не!

— Какво не?

— Имахте право да опитате щастието си веднъж. Само веднъж. Щом не ви се е усмихнало, оттук насетне е твърде късно. Бъдете така добър да махнете тези сандъци от къщата ми. Сбогом, господине!

Тя дори не му повика такси. Неприязънта й се бе оказала по-силна. От този човек лъхаше нещо, което никак не й се нравеше.

Огюста седна в кухнята пред пробитата стена. Имаше известен напредък. Тя реши да телефонира на Жазон Бражел и на онзи господин Розенфелд. Наумила си беше да се позабавлява, преди да умре.