Мравките

В този момент легионите на робовладелците се втурват към стената от месоядни растения. Хищниците се навеждат, усетили близостта на топла плът. Ала те са прекалено бавни и всички противникови войни преминават, преди някоя мухоловка да е успяла да сграбчи когото и да било.

Майката се е излъгала!

Малко преди да поеме първия щурм, предната хлипуканска линия изстрелва напосоки залп, който поваля не повече от двадесетина нападатели. Втората линия дори не успява да заеме позиция, артилеристите са сграбчени за гърлото и обезглавени, без да успеят да изпратят капчица киселина.

Специалитетът на робовладелците е да нанасят удар само в главата. И го правят твърде умело. Черепите на младите хлипуканци се разхвърчават. Обезглавените тела понякога продължават да се бият слепешката или пък се спускат да бягат, хвърляйки в ужас оцелелите.

След дванадесет минути от войската на рижите не е останало почти нищо. Другата половина от тяхната армия запушва всички изходи. Тъй като Хли-пу-кан все още няма купол, на повърхността се виждат само десетина малки кратера, оградени от раздробен чакъл.

Всички са стъписани. Толкова усилия за построяването на модерен град, а ето че той се оказва във властта на шайка варвари, толкова първобитни, че дори не могат да се хранят сами!

Хли-пу-ни напразно умножава АК, не вижда как би могла да им се противопостави. Камъните, с които са затиснати изходите, ще издържат в най-добрия случай няколко секунди. Що се отнася до сражението из коридорите, то за него хлипуканците са подготвени не по-добре, отколкото за сражението на открито.

Отвън последните рижи войници се бият като лъвове. Някои са сполучили да отстъпят, но повечето са видели как изходите се запушват буквално зад гърбовете им. За тях всичко е изгубено. Въпреки това те продължават съпротивата с двойно по-голям хъс, тъй като бездруго са обречени и смятат, че колкото по-дълго задържат противника, толкова по-здраво ще бъдат барикадирани изходите.

Последният хлипуканец бива обезглавен и тялото му по рефлекс препречва един изход, като впива в него нокти — нелеп щит.

Вътре в Хли-пу-кан всички са в очакване.

Очакват робовладелците с мрачно примирение. В края на краищата чистата физическа сила притежава ефикасност, която никоя технология все още не е надминала…

Ала робовладелците не нападат. Подобно на Ханибал пред стените на Рим, те се колебаят на крачка от победата. Всичко това им се струва прекалено лесно. Вероятно има някаква клопка. Тяхната слава на убийци се носи навсякъде, но рижите са не по-малко известни. В лагера на робовладелците знаят за тяхното умение да поставят хитри капани. Разправя се, че се съюзявали с всякакви наемници, които изниквали в най-неочаквания момент. Твърди се още, че дресирани свирепи зверове и произвеждали тайни оръжия, които предизвиквали непоносими болки. Освен това робовладелците се чувстват твърде уютно на открито и ненавиждат да бъдат оградени със стени.

Ето защо те не разбиват барикадите, които преграждат всички изходи. Чакат. Имат предостатъчно време. Така или иначе, нощта ще настъпи чак след петнадесетина часа.

В мравуняка цари изумление. Защо не атакуват? Поведението им никак не се харесва на Хли-пу-ни. Тревожи я това, че противникът се опитва „да излезе извън нейния начин на мислене“, при положение че това изобщо не му е необходимо, тьй като има надмощие. Някои от рожбите й плахо подсказват, че може би се опитват да ги изтощят с глад. Подобна възможност може само да окуражи рижите: благодарение на подземните обори, гъбарниците, хамбарите с брашно от житни зърна, пълните с нектар мравки-резервоари те са в състояние да издържат двумесечна обсада.

Ала Хли-пу-ни не вярва да има обсада. Онези отгоре се нуждаят от гнездо за през нощта. Тя си припомня прочутата мисъл на Майката: Ако противникът е по-силен от теб, действай така, че да излезеш извън неговия начин на мислене. Действително срещу тези грубияни върховите технологии са единственото спасение.

Петстотинте хиляди хлипуканци извършват АК. Най-сетне разговорът става интересен. Една дребна работничка излъчва:

Грешката ни е в това, че се опитахме да подражаваме на бойната техника, използвана от нашите по-големи братя в Бел-о-кан. Не бива да копираме, а да измисляме собствени решения за собствените си проблеми.

Веднага след предаването на този феромон умовете се отприщват и решението бива взето незабавно. И тогава всички се захващат за работа.

ЕНИЧАР:

През XIV век султан Мурад I създал особен армейски корпус, наречен еничарски (от турски „йени чери“ — „нова войска“). Еничарските части се отличавали по това, че били съставени изцяло от сираци. Когато плячкосвали някое арменско или славянско село, турците прибирали невръстни деца и ги затваряли в специално военно училище, където те били напълно откъснати от света. Обучавани единствено във военно изкуство, тези деца се превърнали в най-добрите войници на Отоманската империя и безогледно съсипвали дори селищата, където живеели собствените им семейства. На еничарите никога не им идвало наум да се опълчат срещу своите похитители на страната на близките си. Ала понеже тяхната мощ непрекъснато нараствала, в края на краищата през 1826 година разтревоженият султан Махмуд II заповядал да ги избият и да изгорят училището им.

Професор Льодюк бе домъкнал два огромни сандъка. От единия той измъкна удивителен модел бензинов чук за къртене. Веднага се зае да пробива иззиданата от полицаите стена, докато направи кръгъл отвор, през който можеше да се мине.

Когато шумът престана, леля Огюста му предложи чай от върбинка, но Льодюк отказа под предлог, че имало опасност да му се наложи да уринира често. Той отиде до другия сандък и извади от него пълно спелеоложко снаряжение.

— Смятатате ли, че е чак толкова дълбоко?

— Ако бъда откровен, любезна госпожо, преди да дойда, направих проучване относно тази сграда. През Възраждането тя е била обитавана от протестантски учени, които построили таен ход. Почти сигурен съм, че той води до гората Фонтенбло. По него тези протестанти са се спасявали от преследвачите си.

— Но ако слезлите долу хора са попаднали в гората, не разбирам защо не се появиха повече. Там са моят син, моят внук… снаха ми… плюс десетина пожарникари и жандарми, все хора, които нямат никаква причина да се крият. Те имат семейства, приятели. Не са протестанти и Религиозните войни отдавна са приключили.

— Толкова ли сте убедена, госпожо? Той я погледна някак особено.

— Днес религиите имат други имена, претендират да са философии или… науки. Но си остават все така догматични.

Той отиде в съседната стая, за да облече спелеоложкия костюм. Когато се появи отново, препъвайки се в различните приспособления, с ярко червена каска с челна лампа на главата, Огюста едва се сдържа да не прихне.

Ала Льодюк продължи невъзмутимо разговора.

— След протестантите това жилище е било обитавано от всевъзможни секти. Някои изпълнявали стари езически ритуали, други обожествявали лука, черната ряпа и знам ли още какво?

— Лукът и черната ряпа са много полезни за здравето. Това, че ги обожествяват, е разбираемо. Няма нищо по-важно от здравето… Вижте мен, аз съм глуха, скоро ще грохна и всеки ден умирам по малко.

Той се опита да я успокои.

— Хайде, не бъдете такава песимистка, все още изглеждате твърде добре.

— В такъв случай колко години ми давате?

— Знам ли… шестдесет, седемдесет.

— Сто години, господине! Навърших сто години преди една седмица и цялото тяло ме боли, с всеки изминал ден животът ми тежи все повече, особено след като загубих всички скъпи за мен същества.

— Разбирам, госпожо, старостта е горчиво изпитание.

— Вие много ли подобни клишета знаете?