Мравките

Що се отнася до робовладелските им нрави, те са естествено следствие от прекалената им специализация. Дори в един момент видът едва не е изчезнал поради собствената си жажда за могъщество. Резултатът от непрестанните войни е, че те не умеят да строят гнезда, да отглеждат матки и дори… да се хранят. Техните челюсти-саби, тъй ефикасни в битката, са негодни да поемат храната. Ала колкото и войнствени да са, робовладелците не са глупави. Бидейки неспособни да изпълняват необходимите за тяхното оцеляване домакински дейности… те намират кой да се грижи за това вместо тях.

Робовладелците нападат най-често малките и средни гнезда на черните, белите или жълтите мравки — все видове, които не притежават нито жило, нито жлеза с киселина. Отначало обграждат желаното селище. Щом обсадените открият, че всички излезли навън работнички са избити, те решават да запушат изходите. Това е моментът, който робовладелците избират за първата атака. Те лесно преодоляват съпротивата, правят пробиви в отбраната на града и сеят паника из коридорите.

На този именно етап от битката ужасените работнички се опитват да измъкнат яйцата на безопасно място. Робовладелците са предвидили този ход. Те блокират всички изходи и принуждават работничките да изоставят скъпоценния си товар. Убиват само онези, които отказват да се подчинят; при мравките никога не се убива без причина.

В края на битката робовладелците завладяват гнездото, принуждават оцелелите работнички да върнат яйцата на мястото им и да продължат да се грижат за тях. Когато какавидите се излюпят, те биват възпитавани да обслужват нашествениците и тъй като нямат никакъв спомен за миналото, смятат, че е напълно справедливо и нормално да се подчиняват на тези едри мравки.

По време на нападенията старите роби остават назад, скрити сред тревите в очакване техните господари да разчистят терена. Щом битката бъде спечелена, като добри домакини те се настаняват на новото място, смесват старата плячка от яйца с новата, обучават пленничките и тяхното потомство. Така поколенията заложници се наслагват по време на грабителските експедиции на господарите.

Общо взето, са необходими трима роби, за да обслужват всеки завоевател. Единият да го храни (те могат да поглъщат само смлени храни, които им се пъхат направо в гърлото); другият да го мие (слюнчените им жлези са закърнели); третият да почиства изпражненията, които в противен случай полепват по бронята им и я разяждат.

Най-лошото, което би могло да се случи на тези съвършени войници, е, разбира се, да бъдат изоставени от техните слуги. В такъв случай те бързешком напускат присвоеното гнездо и тръгват да търсят нов град, който да завладеят. Ако не успеят да направят това до падането на нощта, могат да умрат от глад и студ. Възможно най-нелепата смърт за тези великолепни войни.

Хли-пу-ни е чувала най-различни легенди за робовладелците. Говори се, че вече имало въстания и че тъй като робите добре познавали своите господари, не винаги бивали победени. Разправя се освен това, че някои робовладелци колекционирали мравешки яйца, за да имат на разположение слуги е всякакъв ръст и от всички видове.

Тя си представя зала, пълна с яйца с всевъзможни големини и цветове. И под всяка бяла обвивка… специфична мравешка култура, готова да се пробуди в услуга на тези примитивни грубияни.

Царицата се откъсва от мъчителните размишления. Преди всичко трябва да се даде отпор. Ордата на робовладелците е била забелязана на изток. Хлипуканските разузнавачи и шпиони уверяват, че е съставена от четиристотин до петстотин хиляди войници. Преодолели са реката през подземния ход при Сатей. Изглеждали „раздразнени“, защото се наложило да изоставят походното гнездо от съшити листа при преминаването на тунела. Следователно не разполагат вече с подслон и ако не превземат Хли-пу-кан, ще се наложи да прекарат нощта на открито!

Младата царица се опитва да разсъждава колкото се може по-спокойно: Щом са били толкова доволни от съшитото от листа походно гнездо, защо се е наложило да преминават реката? Ала тя знае отговора.

Робовладелците изпитват колкото ожесточена, толкова и необяснима омраза към градовете. За тях всеки град представлява опасност и предизвикателство. А робовладелците знаят, че на този бряг има стотици мравешки градове, един от друг по-богати и изтънчени.

За нещастие Хли-пу-кан не е готов да посрещне подобно нападение. Разбира се, от няколко дни градът прелива от над един милион обитатели; на източната граница, разбира се, се издига стената от месоядни растения… Ала това в никакъв случай няма да бъде достатъчно. Хли-пу-ни знае, че градът е твърде млад и му липсва боен опит. Освен това все още няма вести от посланиците, изпратени в Бел-о-кан да потвърдят принадлежността към Федерацията. Така че не може да разчита на солидарност от страна на съседните градове. Дори Гуайей-Тиолот отстои на няколко хиляди глави разстояние и не е възможно да бъдат предупредени неговите обитатели…

Как би постъпила Майката при подобно положение? Хли-пу-ни решава да събере някои от най-добрите си ловци (те все още не са имали случай да се проявят като войни) за осъществяването на абсолютна комуникация. Спешно трябва да се изработи някаква стратегия.

Събранието в Забранения град все още продължава, когато часовите, поставени по клоните на храста, надвесващ се над Хли-пу-кан, съобщават, че се усещат миризмите на настъпваща войска.

Всички се приготвят. Не е набелязана никаква стратегия. Ще импровизират. Бойната тревога е дадена, легионите криво-ляво се събират (те все още не са усвоили бойния опит, придобит на такава висока цена по време на войната срещу джуджетата). В действителност повечето войници възлагат всичките си надежди на стената от месоядни растения.

В МАЛИ:

В Мали догоните смятат, че по време на първородния брак между Небето и Земята половият орган на Земята представлявал мравуняк.

Когато произлезлият от това съвокупление свят бил окончателно завършен, вулвата се превърнала в уста, от която излезли словото и това, което му служи за материална опора — тъкаческата техника, предадена от мравките на хората.

Чак до наши дни ритуалите за плодородие остават свързани с мравката. Безплодните жени сядат върху мравуняци, за да се помолят на бог Амма да ги дари с плодовитост.

Ала мравките направили за хората и още нещо — показали им как да строят къщите си. И най-сетне им посочили местонахождението на изворите. Защото догоните установили, че за да намерят вода, трябва да копаят под мравуняците.

Скакалци започват да скачат във всички посоки. Това е сигнал. Мравките с най-силно зрение вече съзират непосредствено зад тях облак прах.

Колкото и да се говори за робовладелците, съвсем друго нещо е да ги видиш как атакуват. Те нямат кавалерия, те самите са кавалерия. Цялото им тяло е гъвкаво и силно, краката им са дебели и мускулести, малката им заострена глава завършва с подвижни рога, които всъщност са челюстите.

Притежават такава аеродинамика, че не се чува никакво свистене, когато порят с чело въздуха, носени от бързите си крака.

При преминаването им тревата поляга, земята трепери, пясъкът се вълнува, феромоните, отделяни от насочените им напред антени, са толкова лютиви, че напомнят крясъци.

Дали да се затворят вътре и да приемат обсадата, или да излязат да се бият? Хли-пу-ни се колебае, бои се и не смее да предложи каквото и да било. При това положение, естествено, рижите войници постъпват точно така, както не трябва. Разделят се. Половината излиза да посрещне врага на открито; другата половина остава скрита в Града като резерв и за даване на отпор в случай на обсада.

Хли-пу-ни опитва да си припомни Войната на маковете, единствената, на която е станала свидетел. Струва й се, че именно артилерията е нанесла най-големи загуби на противниковите войски. Тя веднага нарежда най-отпред да бъдат разположени три реда артилеристи.