Мравките

Като начало един екип е натоварен да изучи насекомите, които обитават сладката вода: водомерки, циклопи, водни бълхи… Могат ли те да се използват за храна? Възможно ли е един ден да бъдат отглеждани в охранявани локви?

Първата й известна реч е посветена на листните въшки:

Наближаваме период на военни смутове. Оръжията стават все по-съвършени. Не ще можем вечно да следваме надпреварата. Един ден ловът навън ще стане може би проблематичен. Длъжни сме да мислим за най-лошото! Нашият град трябва да се разпростре колкото се може по-надълбоко. Трябва освен това да дадем предимство на отглеждането на листни въшки и на всякакви други източници на жизненоважните захари. Добитъкът ще бъде подслонен в обори на най-долните етажи…

Тридесет от нейните дъщери излизат навън и докарват две бременни листни въшки. Няколко часа по-късно разполагат със стотина малки, на които откъсват крилете. Настаняват това стадо в зародиш на –23 етаж, далеч от посегателствата на калинките, и им доставят в изобилие свежи листа и пълни със сок стръкчета.

Хли-пу-ни праща изследователи във всички посоки. Някои донасят спори от печурки, които после засаждат в гъбарници. Жадната за открития царица дори решава да осъществи мечтата на своята майка: тя засажда един ред семена от месоядни растения по източната граница. Надява се по този начин да забави възможно нападение от страна на термитите с тяхното тайно оръжие.

Тя съвсем не е забравила загадката на тайното оръжие, убийството на принц 327-и и резервите от храни, скрити под гранита.

Провожда група посланици по посока на Бел-о-кан. Официално те трябва да съобщят на царицата-майка за изграждането на шестдесет и петия град и за неговото присъединяване към Федерацията. Ала в действителност задачата им е да продължат разследването на –50 етаж в Бел-о-кан.

Звънецът отекна тъкмо в момента, когато леля Огюста забождаше на сивата стена драгоценните си черно-бели фотографии. Тя провери дали предпазната верига е сложена и открехна вратата.

Пред нея стоеше спретнато облечен господин на средна възраст; дори по реверите на сакото му не се виждаха следи от пърхут.

— Добър ден, госпожо Уелс. Позволете ми да се представя: професор Льодюк, колега на вашия син Едмон. Ще започна без заобикалки. Известно ми е, че вашият внук и вашият правнук са изчезнали в мазето. Освен това там са се изгубили осем пожарникари, шестима жандарми и двама полицаи. И въпреки всичко, госпожо… аз бих желал да сляза там.

На Огюста се стори, че не е чула добре. Тя усили докрай слуховия си апарат.

— Вие да не сте професор Розенфелд?

— Не. Лъодюк. Професор Льодюк. Виждам, че сте чували за Розенфелд. Ние с Розенфелд и Едмон сме ентомолози. Имаме една и съща специалност: изучаването на мравките. Ала Едмон бе този, който взе сериозна преднина пред останалите. Ще бъде жалко, ако човечеството не се възползва от неговите открития… Бих искал да сляза във вашето мазе.

Когато човек недочува, в замяна на това става твърде наблюдателен. Тя огледа ушите на въпросния Льодюк.

Една от особеностите на човешкото същество е, че то запазва формата на своето най-далечно минало; в това отношение ухото изобразява зародиша. Меката част представлява главата, извивката на ушната мида следва формата на гръбначния стълб и така нататък. Зародишът на въпросния Льодюк бе доста хилав, а Огюста никак не харесваше хилави зародиши.

— И какво се надявате да откриете в това мазе?

— Една книга. Енциклопедия, в която той редовно вписваше резултатите от всичките си изследвания. Едмон беше потаен човек. Сигурно я е скрил долу, като е поставил капани, за да унищожи или прогони невежите. Само че аз съм посветен поначало, а един посветен…

— …може като нищо да загине! — довърши Огюста.

— Дайте ми възможност.

— Влезте, господин…

— Льодюк, професор Лоран Льодюк от лаборатория 352-ра на CNRS.

Тя го поведе към зазиданата от полицията-врата на мазето. Отгоре имаше надпис с големи червени букви:

НИКОЙ НИКОГА ДА НЕ СЛИЗА В ТОВА ПРОКЪЛНАТО МАЗЕ!!!

Тя кимна с глава нататък.

— Знаете ли какво разправят обитателите на тази сграда, господин Льодюк? Разправят, че това било вход към пъкъла. Разправят, че тази къща е хищна и изяжда човеците, които се пъхнат в гърлото й… Някои дори искат всичко да бъде запечатано с бетон.

Тя го изгледа отгоре до долу.

— Не се ли боите да умрете, господин Льодюк?

— Напротив, боя се — усмихна се лукаво той. — Боя се да не си умра глупак, без да съм научил какво има на дъното на това мазе.

Вече няколко дни, откакто 103 683-и и 4000-ен са напуснали гнездото на червените тькачки. Двама войници с остри жила ги придружават. Те дълго са крачили заедно по пътеки, където едва се долавят следи от феромони-пътепоказатели. Хиляди глави разстояние ги делят вече от гнездото, съшито от лескови листа. Срещнали са всякакви екзотични животни, на които не знаят дори имената. От предпазливост отбягват всяко едно от тях.

Когато се спусне нощ, те копаят колкото се може по-дълбоко земята, сетне се сгушват, радвайки се на топлината и закрилата, с които ги дарява майката-планета.

Днес двете червени ги отвеждат до върха на една могила.

Много ли остава още до края на света?

Намира се в тази посока.

От възвишението на изток, докъдето стига погледът, пред рижите се открива безкрайно пространство, обрасло с мрачни храсталаци. Червените напомнят, че тяхната мисия приключва и няма да ги следват по-нататък. Има места, където техните миризми не ще бъдат посрещнати добре.

Белоканците трябва да продължат право напред до нивята на мравките-жетварки. Те обитават постоянно по онези краища и без съмнение ще съумеят да ги упътят.

Преди да се разделят със своите водачи, рижите им дават от скъпоценните феромони за разпознаване на Федерацията — уговорената предварително цена на пътуването. После двамата превалят хребета и се запътват към нивите, обработвани от прочутите мравки-жетварки.

СКЕЛЕТ:

По-добре ли е скелетът на бъде вътре в тялото или извън него?

Когато скелетът е отвън, той образува защитна броня. Плътта е запазена от външните заплахи, но става мека, почти течна. И когато някое острие успее да пробие черупката, пораженията са непоправими.

Когато скелетът образува тънък твърд прът вътре в пулсиращата плът, тя е изложена на всякакви агресии. Раните са многобройни и постоянни. Ала тъкмо тази привидна уязвимост кара мускулите да стават корави, а тъканите да оказват съпротива. Плътта еволюира.

Виждал съм човеци, изковали благодарение на ума си своего рода „интелектуални“ черупки, които да ги предпазват от несгодите. На вид те са по-здрави от останалите. Тази категория хора казват „не ми пука“ и се надсмиват над всичко. Ала когато някоя неприятност пробие черупката им, пораженията са страшни.

Виждал съм човеци да страдат от най-дребната неприятност, от най-незначителната болка, но техният ум не се затваря поради този факт, те остават чувствителни към всичко и научават по нещо от всяка агресия.

Робовладелците нападат!

Паника в Хли-пу-кан. Изнемощели разузнавачи донасят новината в младия град.

Робовладелците! Робовладелците!

Страшната им слава се движи пред тях. Както някои мравки са развили с предимство други дейности — животновъдство, трупане на запаси, отглеждане на гъби или химия, — така робовладелците са се специализирали единствено във военната област.

Те умеят само да воюват, но са постигнали съвършенство. Цялото им тяло е пригодено за това. Най-дребното им съчленение завършва със закривено острие, хитинът на скелета им е два пъти по-дебел от този на рижите мравки. Тясната им глава с правилна триъгълна форма се изплъзва от ноктите на противника. Челюстите им, подобни на обърнати слонски бивни, са като извити саби, които те използват с опасно умение.