Мравките

Пътят, който води към източните територии, още не е почистен. Войните срещу термитите възпират всякакъв процес на умиротворяване на областта.

4000-ен и 103 683-и следват една пътека, по която често са ставали схватки. Пищни отровни пеперуди кръжат точно над антените им и това не може да не ги тревожи.

По-нататък 103 683-и усеща нещо да мърда под десния му преден крак. Накрая открива, че това са микроскопични кърлежи, от които стърчат шипове и антени, косъмчета и кукички. Те мигрират на стада в търсене на някоя прашна дупка. За 103 683-и е твърде забавна мисълта, че могат да съществуват на една и съща планета толкова малки същества като тези кърлежи и в същото време други толкова едри като мравките.

4000-ен спира пред едно цвете. Внезапно му призлява. В старото му тяло, преживяло толкова премеждия, младите ларви на ихневмона са се пробудили. Несъмнено обядват, като весело похапват от вътрешните органи на клетата мравка.

103 683-и иска да му помогне и изцежда от своето обществено хранилище няколко молекули нектар от ломекуза. След схватките из подземията на Бел-о-кан той запази малко количество от него като обезболяващо средство. Бе действал с изключително внимание и бе останал незасегнат от тази омайваща отрова.

Болките на 4000-ен се успокояват още с поемането на течността. Но ето че той иска още. 103 683-и се мъчи да го вразуми, ала 4000-ен настоява, готов е да се бие и да изкорми своя приятел, за да извади от вътрешностите му драгоценния наркотик. Тъкмо когато се кани да скочи и да нанесе удар, се подхлъзва и пропада в някакъв песъчлив кратер. Капан на мраволъв!

Това животно, или по-скоро неговата ларва, притежава глава във форма на лопата, която му позволява да копае тези прословути кратери. После се заравя вътре и му остава само да чака посещение.

4000-ен разбира малко късно какво му се е случило. По принцип една мравка е достатъчно лека и може да се спаси. Ала още преди той да започне своето изкачване, две дълги челюсти с щръкнали шипове се показват от дъното на дупката и го поръсват с пясък.

Помощ!

Той забравя за страданията, причинени от натрапниците в неговото тяло и за неутолимия копнеж, породен от досега с нектара от ломекуза. Страх го е, не иска да умре по този начин.

Бори се с всички сили. Ала подобно на паяжината, капанът на мраволъва е направен така, че да използва паниката на жертвата. Колкото повече 4000-ен ръкомаха и се мъчи да се изкачи към върха на кратера, толкова повече склонът се срутва и го повлича към дъното… Откъдето мраволъвът продължава да го замеря със ситен пясък.

103 683-и веднага е разбрал, че ако се наведе да подаде крак, рискува сам да се озове долу. Той се отдалечава, за да потърси някое достатъчно дълго и солидно стъбло.

На старата мравка това време се струва безконечно, тя надава обонятелен вик и още по-буйно рие с крака в почти течния пясък. Това допълнително ускорява свличането. Намира се само на пет глави разстояние от ножиците. Гледани отблизо, те наистина са ужасяващи. Всяка челюст е покрита със стотици остри зъбчета, между които стърчат дълги извити шипове. На края има шило, способно да пробие без много усилие всяка мравешка броня.

103 683-и най-после се появява на ръба на кратера, откъдето подава на приятеля си едно великденче. Бързо! Онзи протяга крака, за да хване стъблото. Само че мраволъвът не иска да се откаже от плячката. Той яростно хвърля пясък по двете мравки. Ала те не виждат и не усещат нищо. Сега мраволъвът ги замеря с едри камъни, които отскачат от хитина със зловещо трополене. Полузатрупаният 4000-ен продължава да пропада.

103 683-и се изгърбва, стиснал между челюстите си стъблото. Напразно очаква дръпване. Тъкмо в момента, когато вече смята да се откаже, вижда как някакъв крак рие пясъка… Спасен! Най-сетне 4000-ен изскача от ямата на смъртта.

Долу хищните щипци щракват от гняв и разочарование. Мраволъвът има нужда от белтъчини, за да се превърне във възрастно животно. Колко ли още време ще трябва да чака, докато друга плячка се хлъзне до него?

4000-ен и 103 683-и се измиват и се отдават на многобройни трофалаксии. Този път менюто не включва нектар от ломекуза.

— Добър ден, Билсем! — Тя му подаде отпуснатата си ръка. — Да, знам, че се чудите защо съм тук. Но понеже този случай се проточи надълго и нашироко и лично префектът държи всичко да приключи благополучно, а той се кани да става министър, реших да се заема лично… Хайде, не се цупете, Билсем, шегувам се. Къде се дяна чувството ви за хумор?

Старият полицай не знаеше какво да отвърне. Това продължаваше вече от петнадесет години. На нея не й минаваха никакви „естествено“. Понечи да я погледне в очите, но те бяха скрити под дълъг кичур коса. Рижа, боядисана. Такава беше модата. В службата казваха, че искала да мине за естествено рижа, за да оправдае острата миризма, която излъчваше тялото и…

Соланж Думенг. След менопаузата си бе започнала съвсем да се вкисва. По принцип би трябвало да взема женски хормони за компенсация, но пък се боеше да не би да напълнее, защото, както е известно, хормоните задържат водата, така че тя стискаше зъби и караше околните да понасят последиците от тази метаморфоза на стареенето.

— Защо дойдохте? Да не би да искате да слезете долу? — запита полицаят.

— Шегувате се, старче! Ще слезете вие. А аз оставам тук, всичко съм предвидила: взела съм си термос е чай и радиотелефон.

— Ами ако възникне някакво затруднение?

— Вие да не сте страхливец, че веднага мислите за най-лошото? Нали ви казах, ще поддържаме връзка по радиото. При най-малката опасност ми съобщете и аз ще взема необходимите мерки. Освен това специално са се погрижили за вас, драги, така че ще слезете с най-новата екипировка за случаи от особено естество. Погледнете: алпинистко въже, пушки. Да не говорим за тези шестима юначаги.

Тя посочи застаналите мирно жандарми. Билсем промърмори:

— Гален слезе с осем пожарникари и това не му помогна кой знае колко…

— Само че те нямаха нито оръжие, нито радиовръзка! Хайде, престанете да се чумерите, Билсем.

Не му се искаше да спори. Играта на власт и заплахите го вбесяваха. Да се бори срещу Соланж означаваше сам да се превърне в Думенг. Тя беше като плевел в градината. Трябва да се опиташ да растеш, без да влизаш в досег с него.

Като човек, изгубил всякакви илюзии, комисарят Билсем навлече спелеоложкото облекло, завърза алпинисткото въже през кръста си и метна през рамо радиотелефона.

— Ако случайно не се върна, искам всичкото ми имущество да отиде за сираците на полицаи.

— Стига глупости, драги ми Билсем. Разбира се, че ще се върнете, и двамата ще отпразнуваме това в ресторант.

— Бих искал да ви кажа нещо. Ако случайно не се върна…

Тя се намръщи.

— Престанете с тези детинщини, Билсем!

— Исках да ви кажа… Всеки от нас рано или късно плаща за лошите си постъпки.

— Що за мистицизъм пък сега! Не, Билсем, лъжете се, никой не плаща за лошите си постъпки! Добрият „дядо Господ“, както вие казвате, може и да съществува, но хич не му пука за нас! Ако не сте се възползвали от възможностите, които ви дава животът, няма да можете да се възползвате и от смъртта!

Тя се изкиска, после се приближи до своя подчинен и почти го докосна. Той спря да диша. Ако ставаше дума за лоши миризми, в мазето щеше да има предостатъчно… — Не бива да бързате да умирате. Първо трябва да разплетете този случай. От смъртта ви няма да има никаква полза.

Досадата караше комисаря да се чувства като дете. Той се превръщаше отново в момченце, на което са отнели лопатката, и тъй като то знае, че никога няма да я получи обратно, опитва да си отмъсти с неловки оскърбления.

— По дяволите, моята смърт ще сложи край на вашето „лично“ разследване. Ще се видят резултатите от това, че „сте се заели лично“, както казахте.

Тя се приближи още повече до него, сякаш искаше да го целуне по устата. Ала вместо това заговори бавно, докато от устата и хвърчаха слюнки: