Мравките

Аз съм твоя, не идвам да крада от храната ти.

Мъжкият никога не е срещал нещо по-еротично от това трептене. Тип, тип, типтиптип. Той не издържа повече, втурва се към своята възлюбена (тя е младичка, само на четири смени на хитина, докато той е вече на дванадесет). Тя е три пъти по-едра от него, но той харесва тъкмо пълничките. Показва й двете жертви, от които скоро ще почерпят нови сили.

После заемат положение за копулация. При паяка това е доста сложно. Мъжкият няма пенис, а нещо като двойно генитално оръдие. Той набързо изплита мишена, наподобяваща умалена паяжина, и я поръсва с гамети. После навлажнява с тях единия си крак и го пъхва във влагалището на женската. Крайно възбуден, той повтаря тази операция няколко пъти. Младата красавица от своя страна така се превъзнася от възторг, че в един момент не може да се сдържи, обръща се и отхапва главата на мъжкия.

Оттук нататък би било глупаво да не изяде и останалото. Тя постъпва точно по този начин, но и след това продължава да е гладна. Нахвърля се върху еднодневката и прави живота й още по-кратък. Сетне се обръща към царицата-мравка, която, като вижда, че идва мигът на убождането, изпада в паника и започва да рита с крака.

56-а женска решително има късмет, защото появата на ново действащо лице, задаващо се шумно на хоризонта, отново преобръща ситуацията. Това е една от онези южни животинки, които напоследък проникват все по на север. Право казано, доста едра порода, бръмбар с един израстък, сиреч бръмбар-носорог. Той се блъска точно в средата на паяжината, разтяга я, като че е от смола… и я скъсва. Прекрасната копринена тъкан става на висулки и носещи се по въздуха отломки.

Женският паяк вече е скочил с помощта на свързващото въже. Освободена от белия си хомот, царицата-мравка предпазливо се влачи по земята, без да може да полети.

Ала паякът си има други грижи. Той се изкатерва по един клон, за да свие там гнездо, в което да снесе яйцата си. Когато десетките малки се излюпят, първата им работа ще бъде да изядат своята майка. Така стоят нещата при паяците, никой не казва „благодаря“.

— Билсем!

Той бързо отдалечи слушалката от ухото си, като че бе някакво жилещо животно. Беше неговата шефка… Соланж Думенг.

— Ало?

— Бях ви дала нареждания, а вие още нищо не сте свършили. Какво се мотаете? Да не чакате целият град да пропадне в това мазе? Познавам ви, Билсем, мислите само да мързелувате! Само че аз не понасям лентяите! Искам да приключите е този случай до четиридесет и осем часа!

— Но, госпожо…

— Никакво „госпожо“! Вашите хора получиха моите разпореждания и от вас се иска само да слезете заедно с тях утре сутринта, всичко необходимо ще ви очаква там. Така че размърдайте си задника, дявол да го вземе!

Билсем изпадна в стрес. Ръцете му се разтрепериха. Нима не беше свободен човек? Защо трябваше да се подчинява? За да избегне безработицата, за да не бъде изключен от обществото. Тук и сега единственият начин да спечели свободата си бе да се превърне в клошар, а той не беше готов за подобно изпитание. Чувството му за ред и за приобщеност влезе в разрез с желанието да не се прекланя пред чуждата воля. На бойното поле, сиреч в стомаха му, се появи язва. Уважението към реда надделя над порива към свобода. И той се подчини.

Групата ловци стои скрита зад една скала и наблюдава гущера. Той е дълъг най-малко шестдесет глави (осемнадесет сантиметра). Люспестата му броня с жълтозеленикав цвят, осеяна с черни петна, предизвиква страх и отвращение. На 103 683-и му се струва, че тези петна са от кръвта на всички жертви на влечугото.

Както бяха предвидили, животното е вцепенено от студа. То се придвижва, но бавно; все едно, че се колебае, преди да постави някъде крака си.

Заедно с изгрева на слънцето бива излъчен следният феромон:

Смърт на Чудовището!

Гущерът вижда как срещу него се устремява цяла армия от дребни черни и агресивни същества. Той бавно се надига, отваря розовата си паст, откъдето бързият език помита най-близките мравки, олигавя ги и ги напъхва в гърлото. После леко се оригва и се отдалечава с бързината на светкавица.

Намалели с тридесетина, ловците остават като гръмнати, със затаен дъх. За вцепенено от студа животно гущерът разполага с немалко резерви!

103 683-и, когото никой не би могъл да заподозре в страхливост, е сред първите, които заявяват, че да се атакува подобен звяр е чисто самоубийство. Крепостта изглежда непревзимаема. Кожата на гущера представлява непроницаема за челюстите и за киселината броня. А неговият ръст и пъргавина дори при ниски температури му предоставят трудно достижимо превъзходство.

Ала мравките не се отказват. Подобно на миниатюрна вълча глутница, те се втурват по следите на чудовището. Препускат през папратите, осявайки със заплашителни феромони следата на смъртта. Това сега-засега сплашва само плужеците, но така мравките се чувстват страшни и недосегаеми. Те откриват гущера няколко хиляди глави по-далеч, прилепен до кората на един смърч, без съмнение зает с храносмилането на сутрешната си закуска.

Трябва да се действа! Колкото повече се бавят, толкова повече енергия печели той! Ако е толкова бърз на студа, след като се напие със слънчеви калории, мощта му ще стане невъобразима. Съвещание с антени. Трябва да се импровизира атака. Уточняват тактиката.

Войните скачат от един клон върху главата на животното. Опитват се да го ослепят, като хапят клепките му, и се залавят да дълбаят ноздрите. Ала тази първа група се проваля. Гущерът раздразнено почиства главата си с крак и нагълтва по-мудните.

Втора вълна нападатели вече настъпва. Почти в обсега на езика му те правят странно отклонение… и се вкопчват стръвно в парчето от откъснатата му опашка. Както казва Майката: Всеки противник си има слабо място. Намери го и атакувай неговата слабост.

Те отново разтварят раната и я подлютяват с киселина, сетне се вмъкват във вътрешността на влечугото, нахлуват в червата. То се търкулва по гръб, рита със задните крака, удря корема си с предните. Изгарят го хиляди язви.

Тъкмо в този момент друга група най-после се добира до ноздрите, които мигом биват раздрани и изранени с изгарящи струи.

Точно над тях други пък атакуват очите. Спукват меките топчета, ала очните кухини се оказват задънена улица; отворът за очния нерв е прекалено тесен, за да може през него да се достигне мозъкът. Затова всички се връщат обратно и се присъединяват към онези, които са навлезли вече в ноздрите…

Гущерът се гърчи, пъхва единия си крак в устата, опитвайки се да смаже мравките, които пробиват гърлото му. Твърде късно.

В един ъгъл на белия дроб 4000-ен открива младия си колега 103 683-и. Вътре е тъмно и те не виждат нищо, тъй като безполовите не притежават инфрачервени очи. Допират върховете на антените си.

Хайде да се възползваме от това, че другите са заети, и да тръгнем по посока на Източния термитник. Всички ще помислят, че сме били убити в сражението.

Измъкват се, откъдето са влезли — през остатъка от опашката, който сега кърви обилно.

До утре гущерът ще е разкъсан на хиляди порции храна. Някои ще бъдат покрити с пясък и завлечени в Зуби-зуби-кан; други ще стигнат чак до Бел-о-кан и по този случай ще бъде съчинена още една епична история, в която ще се разказва за този лов. Мравешката цивилизация има нужда от потвърждение на своята мощ. Особено насърчителна е победата над гущерите.

КРЪСТОСВАНЕ:

Не бива да се мисли, че гнездата са непроницаеми за чуждото присъствие. Несъмнено всяко насекомо носи обонятелното знаме на своя град, но без да бъде „ксенофоб“ в смисъла, които влагат в това понятие човеците.

Ако например се смесят в аквариум с пръст стотина мравки formica rufa със стотина мравки lazius niger — като всеки вид притежава оплодена майка, — се забелязва как след няколко сбивания без жертви и дълги антенни преговори двата вида започват заедно да градят мравуняка.

Някои коридори са приспособени за ръста на рижите, други за ръста на черните, но те така се кръстосват и смесват, че е налице доказателството: не съществува доминиращ вид, които да се опита да затвори другия в резерват или в градско гето.