Мравките

Онзи забавя ход и без да отговори, обръща лице. Ужасно! Орбитите му са празни, а черепът е разцепен от устата до съединението на шията.

Гледа го как се отдалечава. На известно разстояние войникът пада и повече не се вдига. Намира сили само да се завлече встрани от пътя, за да не пречи трупът му на движението.

56-а женска се опитва да пикира, за да избяга от лястовицата, ала птицата е десетократно по-бърза. Сянката на клюна вече се спуска над антените й. Той обхваща корема й, гръдния кош, главата. Върхът стърчи пред нея. Докосването на небцето е непоносимо. Сетне клюнът се затваря. Всичко е свършено.

САМОЖЕРТВА:

Ако се наблюдава мравката, може да се помисли, че тя е движена единствено от външни на нейното собствено битие амбиции. Една отрязана глава ще продължава да се опитва да принесе полза; като хапе краката на противниците, като троши някое зърно; един гръден кош ще се влачи, за да запуши входа пред враговете.

Какво е това? Себеотрицание? Фанатизъм спрямо града? Затъпяване, обусловено от колективизма? Не, мравката умее също да живее самостоятелно. Тя няма нужда от Стадото, дори може да се разбунтува.

Тогава на какво се дължи нейната саможертва?

На стадия, до който са стигнали моите изследвания, бих казал: на скромност. Изглежда, за нея собствената и смърт не е достатъчно важно събитие, за да я отклони от работата, с която се е заела миг преди това.

Заобикаляйки дърветата, купчинките пръст и бодливите храсти, изследователите продължават да се промъкват по посока на злокобния Изток.

Пътят се е стеснил, ала все още се срещат бригади по поддръжката. Артериите, свързващи един град с друг, изискват постоянни грижи. Кантонерите скубят мъха, отместват препречилите се клонки, поставят обонятелни сигнали с помощта на своята дюфурова жлеза.

Сега работничките, които се движат в обратната посока, се срещат все по-рядко. Понякога върху почвата попадат на феромони, сигнализиращи: „На кръстопът 29 заобиколете покрай глога!“ Може би става дума за последната следа от засада на вражи насекоми.

Докато върви, 103 683-и попада от изненада на изненада. Той никога не е идвал по тези места. Тук има дяволски гъби, високи по осемдесет глави! При това видът се среща често в западните области.

Разпознава освен това едно „нощно пауново око“, чиято отвратителна миризма привлича мухите, бисерни праханки; той се покачва върху една гъба пачи крак и с наслада тъпче по меката й плът.

Открива всякакви видове чудновати растения: див коноп, чиито цветове задържат тъй добре росата, великолепни и застрашителни Венерини пантофки, котешки лапи върху дълго стебло…

Приближава се до една балсамина, чиито цветове приличат на пчели, и твърде непредпазливо я докосва. Тозчас зрелите плодове избухват в лицето му и го покриват целия с лепкави жълти семена! Добре, че не е алтернария…

Без да губи кураж, той се изкатерва върху една съсънка, за да погледа небето отблизо. Вижда във висините пчели, които правят осморки, за да посочат на своите сестри мястото на цветята с прашец.

Местността става все по-дива. Наоколо се носят тайнствени миризми. Стотици неопределими дребни същества се разбягват на всички страни. Присъствието им се долавя само по пращенето на сухите листа.

С все още замаяна глава 103 683-и се присъединява към групата. Така със спокойна крачка достигнат до околностите на съюзния град Зуби-зуби-кан. Отдалече всеки би видял горичка като всяка друга. Ако не е миризмата и трасето на пътя, никой не би се сетил да търси тук някакво селище. Всъщност Зуби-зуби-кан е класически град на рижите мравки с пън, свод от клонки и сметища. Само че всичко е скрито под храстите.

Входовете към Града са разположени високо, почти до самия връх на покрива. Дотам се стига, като се премине през китка папрати и диви рози. По този път минават изследователите.

Вътре кипи живот. Листните въшки не се забелязват лесно, цветът им е същият като на листата. Ала опитните антени и очи съзират без мъка хилядите дребни зелени брадавици, които, смучейки растителен сок, бавно пълнеят.

Преди много време било сключено споразумение между мравките и листните въшки. Последните ще осигуряват храна на мравките, които за отплата ще ги закрилят. Истината е, че в някои градове късат крилете на своите „дойни крави“ и им дават собствените си обонятелни пропуски. Така наглеждането на стадата е по-удобно…

Зуби-зуби-кан прибягва до тази хитрост. Като компенсация или може би по силата на модата Градът е построил на втория етаж величествени обори с всички удобства, необходими за благоденствието на листните въшки. Там гледачките-мравки се грижат за техните яйца със същото внимание като за своите собствени. На това по всяка вероятност се дължи и необичайното количество, и доброто състояние на тукашния добитък.

103 683-и и неговите спътници се приближават до едно от стадата, заето с изсмукването на жизнените сокове от клона на един розов храст. Те отправят два-три въпроса, но листните въшки остават с впити в плътта на растението хоботчета и не им обръщат никакво внимание. В края на краищата те може би не знаят езика на миризмите, с който си служат мравките… Изследователите търсят антените на някоя пастирка. Не се вижда нито една.

Тогава се случва нещо влудяващо. Посред стадото падат три калинки. Тези опасни хищници всяват паника сред листните въшки, които не могат да избягат поради орязаните си криле.

За щастие нападението на вълците привлича пастирите. Две зуоизубикански мравки се показват иззад един лист. Те сигурно са се крили там, за да могат да хванат от засада червените зверове на черни точки, които моментално попадат на прицел и биват повалени от точната стрелба с киселина.

После те се заемат да успокоят все още подплашеното стадо от листни въшки. Доят ги, потупват ги по коремите, милват антените им. Тогава въшките изпускат голяма прозрачна капка захар. Драгоценният нектар. Докато пият от него, зубизубиканските пастирки забелязват изследователите от Бел-о-кан.

Поздравяват ги. Антенен контакт.

Дойдохме на лов за гущера — излъчва единият.

В такъв случай трябва да продължите на изток. Едно от тези чудовища беше забелязано по посока на поста Гуайей-Тиолот.

Вместо да им предложат трофалаксия, както е обичаят, пастирките им дават възможност да се нахранят направо от животните. Изследователите не чакат да ги подканят. Всеки избира по една листна въшка и започва да гъделичка корема и, за да издои оттам чудесния нектар.

Вътре в гърлото е тъмно, вонящо и мазно. 56-а женска е цялата олигавена и бавно се плъзга в гърлото на своя нападател. Поради липса на зъби той не я е сдъвкал и тя все още е читава. За примирение не може и дума да става, с нея ще загине цял един град.

Със сетно усилие тя забива челюстите си в гладката плът на хранопровода. Този рефлекс я спасява. На лястовицата й се повдига, тя кашля и изхвърля далеч пред себе си дразнещата храна. Заслепена, 56-а женска се опитва да лети, ала олигавените и криле натежават. Тя пада право по средата на някаква река.

Около нея валят агонизиращи мъжки. Забелязва горе в небето неравномерния полет на двадесетина от своите сестри, оцелели след нападението на лястовиците. Омаломощени, те губят височина.

Една от тях се приземява върху съседната лилия, където веднага бива подгонена от две саламандри, които я хващат и я разкъсват на парчета. Другите царици са извадени от играта на живота последователно от гълъби, жаби, къртици, змии, прилепи, таралежи, кокошки и пилета… В крайна сметка от хиляда и петстотин излетели женски остават живи само шест.

56-а е в тяхното число. Като по чудо. Тя трябва да живее. Трябва да основе свой собствен град и да намери отговор на загадката с тайното оръжие. Знае, че ще има нужда от помощ, че ще може да разчита на доброжелателното множество, населяващо вече корема й. Достатъчно е то да излезе оттам…