Мравките

В такъв случай те не са шпиони?

Не, те не били шпиони. Дори имали претенцията да са… главните пазители на сигурността и здравето на Стадото.

Принцесата бълва феромони на ярост. Нима 327-и е бил опасен за сигурността на Стадото! Да, отвръщат двамата убийци. Един ден тя щяла да разбере, но сега е още твърде млада…

Да разбере ли? Да разбере какво? Че вътре в самия Град съществуват свръхорганизирани убийци, които дори имат претенцията, че го спасяват, като унищожават мъжките, които са „видели изключително важни за оцеляването на Стадото неща“.

Куцият се заема да й обясни. От неговата реч излиза, че войниците е мирис на скала са „бойци против лош стрес“. Стресът може да бъде добър, когато помага на Стадото да върви напред и да се сражава. Има обаче лош стрес, който кара стадото да се самоунищожава…

Невинаги информацията е подходяща да бъде чута. Понякога тя предизвиква „метафизическа“ тревога, за която все още не е намерено решение. В такива случаи Стадото бива обзето от безпокойство, но се оказва блокирано, неспособно да реагира…

Това се отразява много зле на всички. Стадото започва да произвежда отровни токсини. Оцеляването на Стадото „в дългосрочен план“ е по-важно, отколкото опознаването на действителността „в краткосрочен план“. Ако едно око забележи нещо, което мозъкът осъзнава като опасно за останалата част на единния организъм, по-добре е мозъкът да избоде това око…

Едрият се присъединява към куция, за да обобщи тези многоучени слова по следния начин:

Антените са настойчиви, те уточняват, че всеки организъм е снабден с подобна успоредна защита. Който не я притежава, умира от страх или се самоубива, за да избегне сблъсъка с тревожещата действителност.

56-а е доста изненадана, но не се дава. Чудесен феромон, наистина! Ако се опитват да скрият съществуването на тайното оръжие, при всички случаи с твърде късно. Всеки знае, че най-напред Ла-хола-кан е станал негова жертва, макар от технологична гледна точка загадката да е пълна…

Двамата войници, все така невъзмутими, не отхлабват прегръдката си. Всички вече били забравили за Ла-хола-кан; победата уталожила любопитството. Впрочем достатъчно било да се подуши из коридорите, не се долавяла никаква миризма на токсин. Цялото стадо било спокойно в навечерието на празника на Възраждането.

Какво в такъв случай искат от нея? Защо така и притискат главата?

По време на преследването по долните етажи куцият забелязал и трета мравка. Войник. Какъв е неговият опознавателен номер?

Ето значи защо не я убиха веднага! Вместо отговор женската забива острите върхове на антените си в очите на едрия. Може да си сляп по рождение, но все пак болката е много силна. Що се отнася до куция, стъписай, той почти отпуска хватката си.

Женската се затичва и литва, за да избяга колкото се може по-бързо. Крилете й вдигат облак прах, който обърква преследвачите и. Час по-скоро трябва да стигне до покрива.

Смъртта току-що е минала край нея. Оттук нататък тя започва нов живот.

Откъс от речта-петиция срещу мравуняците-играчки, произнесена от Едмон Уелс пред анкетната комисия на Националното събрание:

„Вчера видях по магазините тези нови играчки, предлагани на децата за Коледа. Те представляват кутии от прозрачна пластмаса, пълни с пръст, заедно с шестстотин мравки, една от които гарантирано е оплодена царица.

Вижда се как те се трудят, дълбаят, тичат.

За едно дете това е вълнуващо. Все едно, че са му подарили цял град. Само че неговите обитатели са много дребни. Те са като стотици малки подвижни кукли, надарени със самостоятелност.

Трябва да си призная, че аз самият притежавам подобни мравуняци. По простата причина, че работата ми на биолог ми налага да ги изследвам. Поставил съм ги в аквариуми, покрити с картон, който пропуска въздуха.

Ала всеки път, когато застана пред моя мравуняк, имам странно усещане. Като че съм всесилен властелин на техния свят. Като че съм техен Бог…

Ако поискам да ги оставя без храна, моите мравки ще измрат до една; ако ми скимне да предизвикам дъжд, достатъчно е да поръся върху техния град съдържанието на една чаша; реша ли да повиша околната температура, трябва само да ги поставя върху радиатора; ако пожелая да отвлека една, за да я разгледам под микроскоп, просто посягам към пинцетите и ги пъхвам в аквариума; ако ми хрумне да ги убивам, няма какво да ме спре. Те дори няма да разберат какво става.

Казвам ви, господа, върху тези създания ни е дадена умопомрачителна власт, и то само защото телом те са дребни.

Аз не злоупотребявам с нея. Но представям си едно дете… То също може да направи с тях каквото си поиска.

Понякога ми иде наум една глупава мисъл. Като гледам тези пясъчни градове, си казвам: ами ако бяхме на тяхно място? Ако също като тях се намирахме в някакъв аквариум-затвор под погледа на други гигантски създания?

Ами ако Адам и Ева са били две експериментални морски свинчета, поставени сред изкуствен декор просто «от любопитство»?

Ако изгонването от рая, за което се говори в Библията, е просто смяна на аквариума-затвор?

Ако Потопът в крайна сметка е просто чаша вода, изляна от някой небрежен или любознателен Бог?

Не е възможно, ще кажете вие. Знае ли човек?… Единствената разлика би могла да бъде в това, че моите мравки са оградени от стъклени стени, а ние сме затворени от физическа сила: земното привличане!

Все пак моите мравки успяват да пробият картона, някои дори успяха да избягат. Ние пък изстрелваме ракети, които се откъсват от гравитацията.

Да се върнем към градовете в аквариум. Преди малко ви казах, че аз съм великодушен, всемилостив и дори донякъде суеверен Бог. Затова никога не причинявам страдания на моите поданици. Правя е тях само това, което бих се съгласил да правят с мен.

Ала хилядите мравуняци, продадени по Коледа, ще превърнат децата в също такива малки богове. Дали всички те ще бъдат великодушни и всемилостиви като мен?

Несъмнено повечето от тях ще разберат, че носят отговорност за един град и че това им дава права, но също така и божествени задължения: да ги хранят, да поддържат подходяща за тях температура, да не ги убиват за удоволствие.

И все пак децата — мисля преди всичко за най-малките, — които още нямат чувство за отговорност, преживяват неприятности: неуспехи в училище, спречквания между родителите, свади с приятелчетата. В пристъп на гняв те биха могли много лесно да забравят своя дълг на «млади богове» и тогава не ми се ще да мисля какво може да се случи с техните «подопечни»…

Не искам от вас да гласувате закона за забрана на мравуняците-играчки от съчувствие към мравките или заради техните права на животни. Животните нямат никакви права: много от тях се раждат в инкубатори, за да бъдат пожертвани за нашето изхранване. Искам от вас да гласувате, като си представяте, че ние самите сме може би предмет на изучаване и затворници на гигантски същества. Бихте ли се съгласили един ден Земята да бъде подарена за Коледа на някой млад безотговорен Бог?“

Слънцето е в своя зенит.

Окъснелите мъжки и женски се трупат в проходите под повърхността на Града. Работничките ги побутват, лижат ги и ги окуражават.

56-а женска потъва навреме сред тази тълпа, в която всички миризми-пропуски се смесват. Тук никой не ще може да открие нейното излъчване. Като се оставя вълната нейни сестри да я носи, тя се изкачва все по-нагоре и по-нагоре, прекосявайки непознати досега квартали.

Внезапно на ъгъла на един коридор забелязва нещо, което до днес не е виждала. Дневната светлина. Отначало това е само сияние по стените, ала скоро се превръща в ослепителен блясък. Ето я най-сетне тази тайнствена сила, която й бяха описвали работничките. Топлата, нежната, прекрасната светлина, предвестница на един нов приказен свят.