Мравките

Антенни контакти. Рижите стратези смятат, че не е възможно да се атакува само с танкове. При новия боен ред танковете ще заемат центъра; но сто и двадесет легиона редовна пехота и шестдесет легиона пехота от наемници ще се разгърнат по фланговете.

Бойният дух се възвръща.

АРЖЕНТИНСКИ МРАВКИ:

Аржентинските мравки (Iridomyrmex humiliis) се появяват във Франция през 1920 година. По всяка вероятност те са пренесени в сандъци с олеандри, предназначени за украса на пътищата по Лазурния бряг.

Тяхното съществуване бива регистрирано за пръв път през 1866 година в Буенос Айрес (откъдето е и названието им). През 1891 година са забелязани в Съединените щати, по-точно в Ню Орлиънс.

Скрити в сламата на конете, изнасяни от Аржентина, те се появяват след това в Южна Африка през 1908-а, в Чили през 1910-а, в Австралия през 1917-а и във Франция през 1920 година.

Представителите на този вид се отличават не само с дребния си ръст, който ги прави същински пигмеи сред другите мравки, но също и със своята интелигентност и войнствена агресивност, които всъщност са основните му характеристики.

Веднага щом се установяват в Южна Франция, аржентинските мравки започват война с всички местни видове… И ги побеждават!

През 1960 година прекосяват Пиренеите и достигат до Барселона. През 1967-а минават Алпите и се разпространяват чак до Рим. Сетне, през седемдесетте години, Iridomyrmex предприемат поход на север. Смята се, че са преминали Лоара през някое горещо лято в края на деветдесетте години. Тези нашественици, на чиято военна стратегия биха могли да завидят Цезар и Наполеон, се изправят пред по-упорит противник: рижите мравки (южно и източно от Парижкия район) и мравките-фараони (на север и на запад от Париж).

Битката на маковете не е спечелена. В 10 часа и 13 минути Ши-гае-пу решава да прати подкрепления. Двеста и четиридесет легиона от резервната армия ще се присъединят към оцелелите след първата схватка. Разясняват им хитрината с „танковете“. Антените се съединяват за АК. Трябва да има някакъв начин да се противодейства на тези странни машини…

Към 10 и 30 часа една работничка прави предложение:

Подвижността на мравките-зърнотрошачки се дължи на шестте мравки, които ги носят. Достатъчно е да им бъдат отрязани тези „живи крака“.

Подхвърля се друга идея:

Слабото място на тези машини е неповратливостта им при обръщане на 180°. Този недостатък може да бъде използван. Достатъчно е да се оформят плътни карета. Когато машините атакуват, те се отдръпват, за да ги пропуснат свободно. След това, докато все още са устремени напред, ще им бъде нанесен удар отзад. Така няма да имат време да се обърнат.

И още една идея:

Всички видяха, че синхронизацията на движенията на краката става чрез антенен контакт. Достатъчно е със скок да се отсекат антените на зърнотрошачките и те няма да могат повече да насочват своите носачи.

Всички идеи са взети под внимание. И джуджетата започват да чертаят новата схема на сражението.

СТРАДАНИЕ:

В състояние ли са мравките да страдат? Погледнато априори — не. За това им липсва съответната нервна система. А няма ли нерви, няма и послание за болка. Така може да се обясни как понякога парчета от мравка могат да „живеят“ много дълго отделно от останалото тяло.

Отсъствието на болка открива нов свят пред научната фантастика. Няма ли болка, няма и страх и дори може би няма и „себеосъзнаване“. Тази теория дълго време е занимавала ентомолозите: мравките не изпитват страдание и на този факт почива единството на тяхното общество. Това обяснява всичко и не обяснява нищо. Но в теорията се съдържа и друго предимство: тя ни освобождава от всякакви скрупули да ги убиваме.

За мен самия едно животно, което не изпитва болка… би ми изглеждало доста страшно.

Ала това схващане е погрешно. Защото обезглавената мравка излъчва особена миризма. Миризма на болка. Значи все пак се случва нещо. Мравката не притежава електрически нервни импулси, но тя притежава химически импулси. И когато бъде откъсната някаква част от нейното тяло, тя страда. Тя страда по свой начин, който несъмнено е твърде различен от нашия, но все пак страда.

Сраженията се подновяват в 11 и 47. Дългата плътна линия на джуджетата бавно напредва нагоре по Могилата на маковете.

Между цветята се появяват танковете. По даден сигнал те превалят билото. Легионите на рижите и на техните наемници бягат по фланговете, готови да довършат делото на мастодонтите.

Двете армии са само на сто глави дистанция… Петдесет… Двадесет… Десет! В момента, когато първата зърнотрошачка влиза в досег, се случва нещо твърде неочаквано. Плътната линия на шигаепуанците се разделя внезапно на широки ивици. Войниците образуват карета.

Танковете виждат как пред тях противникът се изпарява и отпред остава само празен коридор. Ала на тях им липсва рефлекс да се движат на зигзаг, за да достигнат джуджетата. Челюстите тракат в празното пространство, тридесет и шестте крака тъпчат безсмислено.

Разнася се остра миризма.

Режете им краката!

Джуджетата мигом се спускат под танковете и избиват носачите. Сетне бързешком се отдръпват, за да не бъдат смазани от строполяващата се маса на зърнотрошачките.

Други храбро се хвърлят между двете редици от по трима носачи и разпорват с челюст уязвимия корем. Руква течност, резервите от живот на зърнотрошачките се изливат върху земята.

Други пък се катерят по мастодонтите, режат им антените и скачат в движение.

Танковете се сгромолясват един след друг. Зърнотрошачките без носачи се влачат като сакати и биват избивани без особено затруднение.

Страховита гледка! Трупове на изтърбушени зърнотрошачки продължават да бъдат носени от шестте работнички, които още не са забелязали нищо… Останали без антени зърнотрошачки гледат как техните „колела“ поемат в различни посоки и ги разчекват…

Този разгром е заупокойна молитва за технологията на танковете. Колко големи изобретения са изчезнали безвъзвратно от историята на мравките само защото противодействието е било изнамерено прекалено бързо!

Легионите на рижите и на техните наемници, които пазят фланговете на танковете, се оказват внезапно оголени. Бяха ги пратили да събират трохите, а сега ще трябва да влязат в сражението без надежда за успех. През това време каретата на джуджетата са се събрали наново. Клането на зърнотрошачките вече е завършило. Белоканците едва влизат в досег с техните редици и мигом са погълнати и разкъсани от хиляди кръвожадни челюсти.

Единствен изход на рижите и на техните наемници е отстъплението. Скупчени върху хребета, те наблюдават как джуджетата бавно настъпват все така в плътни карета. Влудяваща гледка!

С надежда да спечелят време най-едрите мравки мъкнат камъни и ги запращат надолу по склона. Тази лавина ни най-малко не възпира похода на джуджетата. Те осторожно се отдръпват, за да пропуснат каменните блокове, и незабавно се връщат по местата си. Смазаните са твърде малко.

Белоканските легиони отчаяно търсят начин да се измъкнат от тежкото положение. Няколко войника предлагат да се прибегне до старите бойни техники. Защо просто не се включи в действие артилерията? И действително, от началото на войната твърде малко са използвали киселината, която в ръкопашните схватки избива колкото неприятели, толкова и свои, но би могла да даде твърде добри резултати срещу гъстите редици на джуджетата.

Артилеристите бързо заемат позиция, здраво стъпили на четирите задни крака, с насочени напред кореми. Така те могат да се завъртат наляво и надясно, нагоре и надолу за по-добър прицел.