Мравките

Пленените царици разказаха за историята и нравите на джуджетата. Твърде причудлива история.

Според тях преди много време джуджетата живеели в друга страна, отдалечена на милиарди глави разстояние.

Тази страна била много по-различна от гората на Федерацията. Там растели едри плодове с ярки цветове, които били много сладки. Освен това нямало студове и зимен сън. На онази благословена земя джуджетата построили „стария“ Ши-гае-пу, град, който сам произхождал от много древна династия. Гнездото се намирало в подножието на един олеандър.

Ала станало така, че един ден олеандърът заедно с пясъка около него били изтръгнати от земята, за да бъдат поставени в дървена кутия. Джуджетата опитали да излязат от кутията, но тя самата се намирала във вътрешността на някаква гигантска конструкция с изключителна твърдост. Тези, които достигнали края на конструкцията, паднали във вода. Солена вода, която се простирала докъдето погледът стига.

Много джуджета се издавили, докато се опитвали да открият земята на своите прадеди, сетне мнозинството решило, че все пак трябва да се оцелее във вътрешността на тази грамадна и твърда конструкция, заобиколена със солена вода. Това продължавало ден след ден.

Благодарение на органа на Джонстън те установили, че се придвижват много бързо и изминават невъобразимо разстояние.

Прекосихме стотици земни магнитни бариери. Докъде ли щеше да ни отведе, това? Дотук. Докараха ни заедно с олеандъра. Така открихме този свят с неговата екзотична фауна и флора.

Новата страна се оказала твърде разочароваща. Плодовете, цветята, насекомите били много по-малки и с не толкова ярки цветове. Старата им родина била червена, жълта, синя, а тук всичко било зелено, черно и кафяво. Светещите цветове отстъпили място на пастелните.

А освен това имало зима и студове, от които всичко замирало. По-рано те дори не подозирали за съществуването на студа и единственото нещо, което ги принуждавало да почиват, била горещината!

Отначало джуджетата взели различни мерки за борба със студовете. Двете им най-ефикасни средства били да се тъпчат със захар и да се мажат със слуз от охлюв.

Захарта добивали от фруктозата на ягодите, черниците и черешите. А заради мазнините подложили на истинско унищожение охлювите из околността.

Обичаите им наистина бяха удивителни: така например, те нямали нито крилати полови мравки, нито брачен полет. Женските правели любов и снасяли яйца у дома, под земята. Ето защо всяко гнездо на джуджета разполагало не с една, а с неколкостотин носачки. Това им давало сериозно предимство: освен много по-високата раждаемост от тази на рижите, по-този начин те били по-неуязвими. Защото достатъчно било да бъде убита царицата, за да бъде обезглавен цял един град на рижите, а градът на джуджетата можел да се възроди, докато в него имало оцеляла дори една полова мравка.

И още нещо. Джуджетата следвали друга философия при завоюването на територии. Докато рижите в резултат на брачните полети се приземявали възможно най-далече, за да се свържат впоследствие чрез обонятелни пътеки с останалите разпръснати части на Федерацията, то джуджетата напредвали сантиметър по сантиметър от централните градове.

Дори дребният им ръст представлявал предимство. Нуждаели се от твърде малко калории за поддържането на буден ум и твърде висока работоспособност. За това можело да се съди по реакцията им по време на един проливен дъжд. Докато рижите все още извличали с мъка стадата листни въшки и последните яйца от наводнените коридори, джуджетата от няколко часа вече били построили гнездо в една вдлъбнатина на кората на големия бор и подредили там всичките си съкровища…

Бело-киу-киуни тръсва глава, като че иска да пропъди тревожните мисли. Тя снася две яйца на войници. Гледачките ги няма, за да ги приберат, а тя е гладна. Затова ги изяжда лакомо. Те съдържат чудесни белтъчини.

Гъделичка месоядното растение. Безпокойството отново я обзема. Единственият начин да се противодейства на това тайно оръжие е да се измисли друго, още по-ефикасно и страшно. Рижите мравки бяха открили последователно мравчената киселина, листа-щит, капаните със смола. Достатъчно е да се изобрети нещо ново. Оръжие, което ще всее смут сред джуджетата, по-голям, отколкото предизвиканият от разрушителния клон!

Тя излиза от жилището си, среща се е войници и разговаря с тях. Предлага им да се съберат на групи за размисъл на тема „Изнамирането на тайно оръжие срещу тайното оръжие“. Стадото откликва на нейния призив. Навсякъде се събират малки групи войници, но също работнички, по три или по пет. Те свързват антените си в триъгълник или в петоъгълник и осъществяват стотици абсолютни комуникации.

— Внимание, спирам! — обади се Гален, който не желаеше да се блъснат в гърба му петима екипирани пожарникари.

— Колко е тъмно вътре! Подайте ми по-мощна лампа.

Той се обърна и пое протегнатия му голям фенер. Пожарникарите не се чувстваха твърде уверени. При това те бяха е кожени якета и каски. Как не се бе сетил да облече нещо по-подходящо за този род експедиция от сакото, с което всеки ден ходеше на работа!

Слизаха внимателно. Инспекторът, който беше окото на групата, се стараеше да освети всяко ъгълче, преди да направи следващата крачка. Така напредването беше по-бавно, но по-сигурно.

Снопчето светлина на фенера мина по издълбан върху свода надпис на височината на очите.

— Видяхте ли това? — запита един от пожарникарите.

— Някакъв старинен надпис и нищо повече… — успокоито инспектор Гален.

— Изглежда да е работа на магьосници.

— Във всеки случай е дяволски дълбок.

— Смисълът на изречението ли?

— Не, тунелът. Изглежда, надолу има още километри стъпала.

Продължиха слизането. Вероятно се намираха на петстотин метра под равнището на града. А спиралата на стълбата продължаваше да се вие. Подобно на молекулата на ДНК. Направо им се завиваше свят. Надолу, все по-надолу.

— Това може да продължава безкрайно — изръмжа един пожарникар. — Нямаме спелеоложка екипировка.

— А аз си мислех, че просто трябва да измъкнем някакъв човек от мазето — каза друг, който държеше надуваемата носилка. — Жена ми ме чакаше за вечеря в осем часа. Представям си колко се радва, вече е десет!

Гален реши, че трябва да стегне редиците.

— Слушайте, момчета, сега сме по-близо до дъното, отколкото до повърхността. Затова още малко усилие. Няма да вземем да се откажем насред път.

Ала те не бяха изминали и една десета от пътя.

След няколко часа АК при температура, близка до 15°, една група жълти мравки-наемници излъчва идея, която не след дълго бива призната от останалите нервни центрове за най-добра.

Поради стечение на обстоятелствата Бел-о-кан притежава голям брой наемни войници от една странна порода, „зърнотрошачките“. Тяхната особеност е, че имат голяма глава и дълги режещи челюсти, които им позволяват да трошат и най-твърдите зърна. В сражение те не са твърде ефикасни, тъй като краката им са къси, а тялото прекалено тежко.

Какъв смисъл има да се тътриш едва-едва до бойното поле, за да нанесеш нищожни поражения? Затова в края на краищата рижите ги бяха определили за домакинска работа, като например рязането на дебелите клонки.

Според жълтите мравки съществува все пак начин тези тромави създания да бъдат превърнати в гръмотевици на войната. Достатъчно е те да бъдат носени от четири дребни и пъргави работнички!

Така зърнотрошачките, насочвайки с миризми своите „живи крака“, биха могли да се врязват устремно сред редиците на противника и да го накълцват на парчета с дългите си челюсти.