Мравките

Това си му беше дарба по рождение. Още като съвсем малък съучениците му го търсеха да споделят с него своите бълнувания. В такива случаи той клатеше глава с разбиране и гледаше събеседника си, като само повтаряше „естествено“. Това винаги вършеше работа. Човек само си създава проблеми, като си блъска главата да измисля засукани изречения и комплименти с цел да направи впечатление на онзи срещу себе си; ето защо Билсем беше установил, че простата думичка „естествено“ е напълно достатъчна. Така бе изяснена още една мистерия на междуличностната комуникация.

Още по-странна бе репутацията на голям оратор, с която се ползваше Билсем в училище, макар всъщност съвсем рядко да отваряше уста. Дори го караха да произнася речите по случай края на учебната година.

Билсем би могъл да стане психиатър, ала униформата имаше върху него магическо действие. В това отношение бялата престилка изобщо не можеше да се мери е нея. В този свят на откачени полицията и армията си оставаха убежище за „хората, които не си поплюват“. В действителност както смяташе, че ги разбира, Билсем изпитваше презрение към всички тези хора, които бръщолевеха врели-некипели. Побъркан народ! Ала най-много го дразнеха тези, които говореха на висок глас в метрото и се вживяваха, описвайки със съответната мимика някакъв техен скорошен провал.

Когато Билсем постъпи в полицията, неговата дарба веднага бе забелязана от началниците. Редовно му стоварваха на главата всички „заплетени случаи“. Най-често той не успяваше да разкрие нищо, но поне се заемаше със случая, а това само по себе си не беше малко.

— А, да не забравя кибритените клечки!

— Какви кибритени клечки?

— С шест клечки трябва да се направят четири триъгълника, ако човек иска да намери отговора.

— Какъв отговор?

— „Новият начин на мислене“. Другата „логика“, за която разправяше татко.

— Естествено.

Този път момчето се възмути:

— Не, не е „естествено“! Трябва да се открие геометричната форма, която позволява да се направят четири триъгълника. Мравките, вуйчо Едмон, кибритените клечки, всичко е свързано.

— Вуйчо Едмон ли? Кой е пък този вуйчо Едмон?

Никола се оживи.

— Този, който е написал Енциклопедия на относителното и абсолютното знание. Само че той е умрял. Може би заради плъховете. Плъховете разкъсаха Уарзазат.

Комисарят Билсем въздъхна. Изумително! В какво ли щеше да се превърне един ден това хлапе, когато порасне? В най-добрия случай в алкохолик. Инспектор Гален най-сетне пристигна с пожарникарите. Билсем погледна към него с гордост. Биваше си го този Гален. Направо извратен. Привличаха го всякакви истории с побъркани. Колкото по-щури бяха, толкова повече му допадаха.

Билсем, отзивчивият, и Гален, ентусиастът, образуваха бригадата, на която официално се падаха „случаите с откачени, от които всички бягат“. През техните глави вече беше минала аферата със „старицата, изядена от собствените и котки“, „проститутката, която задушавала клиентите си с език“, без да забравяме „човека, който скъсявал колбасарите с една глава“.

— Така — обади се Гален. — Вие, шефе, останете тук. Ние ще слезем и ще ви ги донесем в надувни носилки.

В брачното си жилище Майката спира да снася яйца. Тя вдига само едната си антена и иска да я оставят сама. Прислужничките се оттеглят.

Бело-киу-киуни, живото лоно на Града, е неспокойна.

Не, тя не се бои от войната. Вече е спечелила и загубила петдесетина войни. Друго я тревожи. Историята с тайното оръжие. Този акациев клон, който ръчка и разрушава покрива. Освен това не е забравила разказа на 327-и мъжки за двадесет и осемте войници, убити, преди да са успели да се подредят за бой… Нима може да рискува да не държи сметка за тези необикновени сведения?

Сега вече не.

Но какво да се прави?

Бело-киу-киуни си спомня за онзи случай, когато за пръв път се сблъска с „необяснимо тайно оръжие“. Това се случи по време на войните срещу Южните термитници. Един ден и съобщиха, че отделение от сто и двадесет войника се оказало не унищожено, а „обездвижено“!

Тогава паниката бе достигнала върха си. Всички мислеха, че термитите никога няма да бъдат победени, защото технологичната им преднина е недостижима.

Изпратиха шпиони. Термитите наистина бяха въвели на въоръжение нова каста артилеристи, стрелящи със смола. Назутитермите. Те успяваха да изпратят на двеста глави разстояние лепило, което блокираше краката и челюстите на войниците.

Федерацията дълго размишлява, след което намери противодействие: да се напредва под прикритието на сухи листа. Впрочем това стана причина за прословутата битка на Сухите листа, спечелена от белоканските войски…

Ала този път противници бяха не тромавите термити, а джуджетата, чиято пъргавина и ум често ги бяха поставяли натясно. Освен това тайното оръжие, изглежда, беше особено унищожително.

Тя нервно попипа антените си.

Какво всъщност знаеше за джуджетата?

И много, и малко.

Те се бяха появили в околността преди сто години. В началото имаше само няколко разузнавача. Понеже бяха твърде дребни на ръст, никой не им обърна внимание. Сетне пристигнаха керваните на джуджетата, които носеха яйцата и хранителните припаси. Първата нощ прекараха под корените на големия бор.

На сутринта половината от тях бяха изтребени от един изгладнял таралеж. Оцелелите се оттеглиха на север, където разположиха лагера си недалеч от черните мравки.

Във Федерацията си казаха, че „проблемът ще се реши между тях и черните мравки“. Някои даже злорадстваха, че тези невзрачни създания ще станат плячка на едрите черни мравки.

Ала джуджета не бяха избити. Всеки ден ги виждаха да носят клонки и малки твърдокрили. А тези, които престанаха да виждат, бяха… едрите черни мравки.

Така и не стана ясно какво се е случило, но белоканските разузнавачи докладваха, че сега джуджетата са заели изцяло гнездото на черните мравки. Приеха това събитие с примирение и дори с хумор. Толкова по-зле за безцеремонните черни мравки — можеше да се подуши из коридорите. Все пак тези нищо и никакви дребосъци не бяха в състояние да разтревожат могъщата Федерация.

Ала след черните мравки дойде ред на кошера пчели в шипковия храст и той също бе окупиран от джуджетата… След това последният термитник от Север и гнездото на отровните червени мравки на свой ред минаха под знамето на джуджетата!

Оцелелите, пристигнали в Бел-о-кан да попълнят редиците на наемниците, разправяха, че джуджетата използвали авангардна бойна стратегия. Те например отравяли водоизточниците, като изливали в тях сокове от редки цветя.

Въпреки това никой все още не се тревожеше сериозно. И трябваше град Низиу-ни-кан да бъде превзет през миналата година само за 2°-врсме, за да стане най-сетне ясно, че си имат работа с опасни противници.

Ала ако рижите бяха подценили джуджетата, то и последните не бяха оценили рижите по достойнство. Низиу-ни-кан сам по себе си бе твърде малък по размери град, но бе съюзен е цялата Федерация. На следващия ден, след победата на джуджетата, двеста и четиридесет легиона по хиляда и двеста войника ги събудиха с фанфари. Изходът от битката беше предрешен, но това не попречи на джуджетата да се сражават е ожесточение. Затова на федералните войски бе необходим цял един ден, докато успеят да проникнат в освободения град.

Тогава откриха, че джуджетата са настанили в Низиу-ни-кан не една, а… двеста царици. Това предизвика истински шок.

НАПАДАТЕЛНА АРМИЯ:

Мравките са единствените обществени насекоми, които поддържат нападателна армия.

Термитите и пчелите, не толкова усъвършенствани роялистки и лоялистки видове, използват войниците си само за отбрана на града или за защита на работничките, които са се отдалечили от гнездото. Твърде рядко термитник или кошер започва война за завоюване на територия. Макар че и това се случва.