Мравките

Войникът прави следното трезво разсъждение:

Присъствието на това насекомо не е нормално на такава голяма дълбочина. Ломекузите не умеят да дълбаят земята. Някой нарочно я е довел, за да ни попречи да продължим нататък! Тук има някаква тайна, която трябва да разкрием.

Другите двама са стъписани и им остава само да се възхитят от прозорливостта на своя другар. Тримата тършуват дълго. Отместват камъни, душат в най-затънтените ъгълчета на помещението. Няма почти никакви следи. Все пак накрая успяват да различат познат дъх на мухъл. Слабият мирис на скала на убийците. Той е едва доловим, само две-три молекули, но и това е достатъчно. Идва оттам, изпод една неголяма скала. Катурват я и откриват таен ход. Още един.

Само че тук има една забележителна особеност: проходът е издълбан не в пръст или в дърво, а е изровен направо в самия гранит! Никакви челюсти не са в състояние да се справят с подобен материал.

Коридорът е доста широк, но те се спускат предпазливо. След кратък преход попадат в просторна зала, пълна с храна. Брашно, мед, зърно, различни меса… Количеството им е удивително, би могло да изхрани Града в продължение на цели пет зимувания! И отвсякъде се носи все същият мирис на ската като на техните преследвачи.

Как е възможно такова голямо хранилище да се оборудва тайно тук? Още повече с ломекузата, която блокира входа! Подобна информация никога не е била разменяна от антените в Стадото…

Те се нахранват до насита, сетне събират антени, за да обмислят положението. А то става все по-заплетено. Тайното оръжие, помело експедиция номер едно, войниците с особената миризма, които ги преследват навсякъде, ломекузата, неизвестният склад с храни на дъното на Града… Всичко това едва ли би могло да се обясни с простото присъствие на наемници-шпиони на служба при джуджетата. Или ако това е така, то те са дяволски добре организирани!

327-и и неговите спътници нямат време да се задълбочават в разсъждения. Глух тътен разтърсва дълбините. Туп, туп, туптуп, туп, туп, туптуп! Отгоре работничките удрят с коремчета по пода. Положението е сериозно. Това е тревога втора степен. Не могат да пренебрегнат този призив. Краката им инстинктивно поемат обратно. Водени от непреодолима сила, телата им са вече на път, за да се присъединят към останалите членове на Стадото.

Куцият, който ги е следвал на почетно разстояние, въздъхва с облекчение. Уф! Нищо не можаха да открият…

В края на краищата след като нито майка му, нито баща му се връщаха от мазето, Никола се осмели да предупреди полицията. Едно изгладняло дете със зачервени очи се появи в участъка и разказа, че „родителите му изчезнали в мазето“ и може би са изядени от плъхове или мравки. Двама слисани полицаи го съпроводиха до сутерена на улица „Сибарит“ № 3.

ИНТЕЛЕКТ (продължение):

Експериментът е подновен, но с видеокамера. Предмет на експеримента: друга мравка от същия вид и от същото гнездо.

— Първи ден: тя дърпа, тика и хапе клечката без никакъв резултат.

— Втори ден: същото.

— Трети ден: готово! Тя е открила нещо: подръпва леко, притиска клечката, като пъхва корема си в дупката и го издува, после хваща по-надолу и започва отначало. И така, малко по малко измъква препятствието.

Значи това било…

Тревогата е предизвикана от необикновено събитие. Ла-хола-кан, дъщерен град, разположен в най-западната точка, е бил нападнат от легиони мравки-джуджета.

Значи са се решили да действат отново…

Сега вече войната е неизбежна.

Оцелелите, успели да пробият блокадата, наложена от шигаепуанците, разказват невероятни неща. Според тях ето какво се е случило:

Около 17°-време дълъг акациев клон се приближил до главния вход на Ла-хола-кан. Необичайно подвижен клон. С един удар той се забил и разрушил отвора… с въртене!

Тогава часовите излезли, за да нападнат неидентифицирания дълбаещ обект, ала до един били избити. След това всички останали арестувани вътре в очакване клонът да спре своите опустошения. Ала той не преставал.

След като отнесъл покрива, все едно, че бил розов лист, започнал да дълбае из коридорите. Макар войниците да стреляли непрестанно, киселината била безпомощна срещу този разрушител от растителен произход.

Лахолаканците изпаднали в паника. В края на краищата все пак всичко свършило. След 2°-време затишие легионите на джуджетата започнали атаката.

Изтърбушеният дъщерен град трудно устоял на първия пристъп. Загубите се изчисляват на десетки хиляди. Накрая оцелелите се скрили в своя боров пън, където засега удържат обсадата. Ала това не може да продължава дълго, тъй като нямат никакви хранителни припаси, а боевете се водят вече в дървените коридори на Забранения град.

Ла-хола-кан е член на Федерацията и затова Бел-о-кан и всички останали съседни градове са длъжни да му се притекат на помощ. Бойната тревога е обявена, преди още антените да са уловили края на първите разкази за драмата. Кой мисли още за покой и за преустройства? Първата пролетна война вече е започнала.

Докато 327-и мъжки, 56-а женска и 103 683-и боец изкачват с пълна скорост етаж след етаж, около тях всичко гъмжи.

Гледачките мъкнат яйцата, ларвите и какавидите към –43 етаж. Доячкте на листни въшки приютяват добитъка на самото дъно на Града. Земеделките приготвят хранителни припаси на порции, които да служат за дажби на войската. В залите на военните касти артилеристките пълнят коремите си догоре с мравчена киселина. Резачките острят челюсти. Наемниците се събират в плътни легиони. Половите се укрепяват в своите квартали.

Не могат да тръгнат веднага в атака, защото е много студено. Ала още утре сутринта при изгрев-слънце войната ще се разгори.

Горе върху покрива запушват отдушниците за топлообмен. Градът Бел-о-кан свива порите си, прибира ноктите си и стиска зъби. Готов е да захапе.

По-дебелият от двамата полицаи прегърна момчето крез раменете.

— Значи си сигурен? Наистина ли са вътре?

Детето се отдръпна с измъчен вид и не отговори. Инспектор Гален се наведе към стълбата и нададе едно колкото гръмогласно, толкова и нелепо „ехо!“. И наистина ехото му отвърна.

— Изглежда ми доста дълбоко — съгласи се той. — Не можем да слезем току-така, ще трябват приспособления.

Комисарят Билсем постави дебелия си палец върху устните с угрижен вид.

— Естествено. Естествено.

— Отивам да повикам пожарникарите — подсказа инспектор Гален.

— Съгласен, а аз през това време ще разпитам малкия.

Той посочи разтопената брава.

— Я ми кажи, майка ти ли направи това?

— Да.

— Бива си я майка ти. Не познавам много жени, които умеят да си служат с горелка, за да се справят с бронирана врата… Всъщност не познавам нито една, която умее да отпуши мивка.

На Никола никак не му беше до шеги.

— Искаше да отиде и да намери татко.

— Прав си, извинявай… Та от колко време са долу?

— От два дни.

Билсем се почеса по носа.

— Имаш ли представа защо слезе баща ти?

— Първия път отиде да търси кучето. А след това не зная. Купи сума ти метални плочи и ги отнесе долу. А после накупи и книги за мравките.

— За мравките ли? Естествено, естествено.

Комисарят Билсем, доста объркан, само поклати глава и измърмори още няколко „естествено“. Случаят се оказваше порядъчно заплетен. Засега не можеше да се каже нищо положително. Той не за пръв път попадаше на „специални“ случаи. Дори беше уверен, че редовно му пробутват всички гнили истории. Това се дължеше по всяка вероятност на едно негово основно качество: той създаваше впечатление у лудите, че в негово лице най-сетне са намерили някой, който да ги разбере.