Мравките

Изведнъж ужасяващото почукване се заменя от глухо ръмжене. Всички усещат как гъстата козина от клонки на Града бива пробита. Нещо огромно се провира през свода, събаря стените, плъзга се между клонките.

Тънко розово пипало изскача насред кръстовището, шиба из въздуха и помита всичко с бясна скорост в желанието си да докопа възможно най-голям брой граждани. Войниците се нахвърлят върху него, опитвайки се да го захапят, и на върха му бързо се образува голям черен грозд. Доволен от плячката, езикът се отдръпва нагоре и изчезва, запращайки тълпата в някаква паст, след което отново се проточва, още по-дълъг, по-лаком и смъртоносен.

Започва втората фаза на тревогата. Работничките барабанят по земята с коремчетата си, за да повикат войниците от долните етажи, които още не са разбрали за драмата.

Целият град ехти от ударите на този естествен там-там. Сякаш „организмът Град“ се задъхва: так, так, так! Ток… ток… ток, отвръща пришълецът, който отново е започнал да удря по свода, за да се вмъкне колкото се може по-дълбоко. Всеки се притиска до стената, опитвайки се да избегне тази разбесняла се червена змия, която се мята из галериите. Когато някоя хапка се окаже твърде бедна, езикът се протяга още повече. След него се показва клюн и една гигантска глава.

Това е зелен кълвач! Страшилището на пролетта… Тези лакоми насекомоядни птици издълбават в покрива на мравешките градове отвори, дълбоки понякога до шестдесет сантиметра, след което се угощават с обитателите.

Време е да започне третата фаза на тревогата. Някои работнички, направо обезумели от възбуда, ненамерила израз в действия, се залавят да танцуват танца на страха. Движенията са резки: подскоци, тракане с челюсти, плюене… Други пък, изпаднали в истерия, тичат по коридорите и хапят всичко, което мърда. Перверзни следствия на страха: Градът, който не е в състояние да унищожи агресора, накрая започва да се самоунищожава.

Катаклизмът е локализиран до западния петнадесети горен етаж, ала тъй като тревогата е преминала през три фази, сега целият град е на бойна нога. Работничките слизат до най-долните подземия, за да скрият яйцата на сигурно място. Те се разминават със забързаните колони войници с вирнати челюсти.

В течение на безброй поколения Градът на мравките се е научил да се брани от подобни нежелателни произшествия. Сред безредното движение мравките от кастата на артилеристите образуват бойни групи и си разпределят неотложните операции.

Обграждат зеления кълвач на най-уязвимото място: шията. После застават в положение за близка стрелба. Коремчетата им се целят в птицата. Огън! Изпращат с всичката сила на сфинктерите си струи свръхконцентрирана мравчена киселина.

Птицата изпитва внезапното и мъчително усещане, че някой обгръща шията й с шалче от остри карфици. Тя започва да пърха, опитва се да се отскубне. Само че е отишла твърде далече: крилете й са се заплели в пръстта и сред клонките на свода. Тя протяга отново език, за да изтреби колкото се може повече от своите микроскопични противници.

Нова вълна войници идва на смяна. Огън! Зеленият кълвач подскача. Този път не са карфици, а направо бодли. Той кълве трескаво с човка. Огън! Киселината разяжда нервите му и той е напълно парализиран.

Стрелбата спира. Войници с широки челюсти се стичат отвред, хапят раните от мравчената киселина. Междувременно един легион излиза навън върху това, което е останало от свода, изравя опашката на животното и започва да дълбае онази част, която отделя най-силна миризма: ануса. Войниците сапьори скоро разширяват отвора и се втурват в червата на птицата.

Първият екип е успял да пробие кожата на шията. Веднага щом руква червената кръв, отделянето на феромони за тревога престава. Битката се смята за спечелена. В гърлото зее широка рана и в нея нахлуват цели батальони. В ларинкса на животното има все още живи мравки. Спасяват ги.

После войниците се вмъкват във вътрешността на главата, търсят отверстията, които водят към мозъка. Една работничка намира проход: сънната артерия. Все пак трябва да се избере подходящата: тази, която води от сърцето към мозъка, а не обратно. Ето я! Четирима войници правят пробив и се хвърлят в червената течност. Тласкани от сърдечното налягане, те скоро се озовават сред мозъчните полукълба. Там се залавят да дълбаят сивото вещество.

Зеленият кълвач, обезумял от болка, се мята наляво и надясно, ала не намира никакъв начин да се противопостави на тези нашественици, които го разкъсват отвътре. Един взвод мравки се вмъква в белите дробове и излива там киселина. Птицата кашля ужасно.

Други, цял армейски корпус, нахълтват в хранопровода, за да осъществят връзката с колегите си, проникнали в храносмилателната система през ануса. Последните се изкачват бързо по дебелото черво, опустошавайки по пътя си всички жизненоважни органи, които попадат в обсега на челюстите им. Те дълбаят живото месо, както са свикнали да дълбаят земята, превземат с щурм последователно воденичката, черния дроб, сърцето, далака и панкреаса, все едно, че са крепости.

Понякога гейзер кръв или лимфа, бликнала ненадейно, удавя неколцина. Ала това се случва само с непохватните, които нямат опит в разрязването.

Останалите напредват методично сред черната и червена плът. Те умело се изплъзват от спазмите, за да не бъдат смазани. Избягват да докосват участъците, напоени с жлъчка или смилателни киселини.

Накрая двете армии се събират на височината на бъбреците. Птицата все още не е умряла. Сърцето й, надупчено от безброй челюсти, продължава да праща кръв към прекъснатите съдове.

Без да дочакат последния дъх на жертвата, вериги от работнички си предават една на друга късове все още жива плът. Нищо не може да устои на тези малки хирурзи. Когато започват да разрязват парчетата мозък, зеленият кълвач бива разтърсен от един последен предсмъртен гърч.

Целият град се стича да участва в разсичането на чудовището. Коридорите гъмжат от мравки, които стискат я перо, я някое пухче за спомен.

Бригадите от зидарки вече са се заловили за работа. Те ще възстановят свода и повредените тунели.

От разстояние изглежда, сякаш мравунякът яде някаква птица. След като я е погълнал, той я смила, разпределяйки месото и мазнината, перата и кожата там, където ще са най-необходими за Града.

СЪТВОРЕНИЕ:

Как е възникнало обществото на мравките? За да разберем това, трябва да се върнем неколкостотин милиона години назад в момента, когато животът се е зародил на Земята.

Едни от първите обитатели били насекомите.

Те изглеждали зле пригодени за този свят. Дребни, крехки, те били идеалната жертва на всеки естествен противник. За да оцелеят, някои от тях, като скакалците, избрали пътя на размножението. Те снасяли толкова малки, ме нямало как да не се съхранят.

Други, като осите или пчелите, избрали отровата и от поколение на поколение постепенно се сдобили с отровно жило, което ги правело опасни.

Други пък, като хлебарките, избрали да станат негодни за ядене. Специална жлеза придавала толкова неприятен вкус на месото им, че никой не пожелавал да ги опита.

Някои, като богомолките или нощните пеперуди, избрали мимикрията. Подобни на стръкчета трева или на парчета кора, те оставали незабелязани сред негостоприемната природа.

Ала в дивата джунгла на тази ранна епоха множество насекоми не успели да открият свой „номер“, за да оцелеят, и изглеждали обречени на изчезване.

Сред тези „онеправдани“ на първо място били термитите. Появил се преди около сто и петдесет милиона години върху земната кора, този дървояден вид нямал никакъв шанс да просъществува. Прекалено много естествени врагове и прекалено малко средства за съпротива…

Какво е станало с термитите?

Много от тях загинали, а оцелелите били до такава степен притиснати, че своевременно стигнали до твърде оригинално решение: „Никой да не се бие сам. Да бъдат създадени групи за солидарност. На нашите врагове ще им бъде по-трудно да се справят с двадесет термита, които се съпротивляват дружно, отколкото с някой самотник, опитващ се да избяга.“ По този начин термитът открил един от най-важните пътища към усложняването: обществената организация.

Тези насекоми заживели на малки колонии, отначало семейни, сплотени около Майката-носачка. Сетне семействата се обединили в села, селата се разраснали и се превърнали в градове. Не след дълго техните градежи от пясък и цимент осеяли цялото земно кълбо.

Термитите били първите разумни господари на нашата планета и нейното първо общество.