Мравките

327-и мъжки вече е изгубил от погледа си двамата убийци с мирис на скала. Наистина е успял да им се изплъзне. Ако има малко повече късмет, те може и да са загинали под развалините…

Ала за него неприятностите все още не са приключили. Той не притежава вече нито една миризма-пропуск. При първата среща с някоя мравка-войник с него с свършено. Неговите съплеменници непременно ще го помислят за чуждо тяло. Няма да го оставят дори да им обясни. Изстрелът с киселина или светкавичното нападение с челюсти ще дойде без предупреждение, както става с всички, които не могат да излъчат миризмите-пропуски на Федерацията.

Това е истинско безумие. Как можа да стигне дотук? За всичко са виновни онези двама проклети войници с мирис на скала. Какво ги прихвана? Вероятно са се побъркали. Макар това да се случва много рядко, понякога се получават грешки в генетичното програмиране, водещи до подобни психологически произшествия; също като онези изпаднали в истерия мравки, които нанасяха удари на всички страни по време на третата фаза на тревогата.

Само че тези двамата нямаха вид на истерици или на изродени. Дори, изглежда, много добре съзнаваха какво вършат. Би могло да се помисли, че… Има един-единствен случай, при който клетки съзнателно унищожават други клетки на един и същ организъм. Гледачките наричат това рак. Би могло да се помисли, че… това са клетки, болни от рак.

Мирисът на скала ще да е всъщност мирис на болест… Също и при този случай трябва да се вдигне тревога. Оттук нататък на 327-и мъжки му предстои да разкрие две загадки: тайното оръжие на джуджетата и раковите клетки на Бел-о-кан. А не може да сподели това с никого. Трябва добре да го обмисли. Възможно е сам той да разполага е някакви неизвестни възможности… с някакво решение.

Залавя се да мие антените си. Навлажняванс (твърде странно му се струва да ближе антените си, без да усети характерния вкус на феромоните-пропуски), обтриване, изглаждане с четката на лакета, подсушаване.

Какво да прави, дявол да го вземе?

Като начало да остане жив.

Една-единствена личност може да си припомни неговия инфрачервен образ, без да има нужда от потвърждение на феромоните за разпознаване: Майката. Само че Забраненият град гъмжи от войници. Толкова по-зле. В края на краищата една стара сентенция на Бело-киу-киуни гласи, че „Там, където дебне опасността, често е най-сигурното място“.

— Едмон Уелс не остави тук много добри спомени. Впрочем, когато си тръгна, никой не го задържа.

Тези думи бяха изречени от стар мъж с приветливо лице, един от заместник-директорите на „Суитмилк Кор-порейшън“.

— Въпреки всичко, изглежда, той е открил нова хранителна бактерия, придаваща аромат на киселото мляко…

— В областта на химията трябва да се признае, че понякога имаше гениални хрумвания. Ала те го спохождаха твърде нередовно, някак на пристъпи.

— Вие самият имали ли сте неприятности с него?

— Честно казано, не. Да речем, че по-скоро той не се вписваше в екипа. Вечно странеше. Затова, въпреки че неговата бактерия донесе милиони, тук никой не го оцени.

— Бихте ли се изяснили?

— Всеки екип си има началници. Едмон не понасяше началниците, нито впрочем каквато и да било форма на йерархия. Винаги е презирал шефовете, които „ръководят заради самото ръководене, без да произвеждат нищо“, както той самият се изразяваше. И така, всички сме длъжни да се подмазваме на висшестоящите. В това няма нищо лошо. Самата система го изисква. Ала той беше горд. Мисля, че това ни дразнеше повече от всичко, нас, неговите колеги, а и самите началници.

— Как напусна?

— Скара се с един от нашите заместник-директори и, трябва да призная, беше напълно прав. Въпросният заместник-директор беше ровил из бюрото му и това разяри Едмон. Когато видя, че всички са склонни да застанат на страната на другия, беше принуден да напусне.

— Но нали сам казахте, че е бил прав…

— По-добре да се държиш като подлец в защита на познати хора, дори и да са антипатични, отколкото да проявиш храброст в защита на непознати, колкото и да са симпатични. Тук Едмон нямаше приятели. Не се хранеше с нас, не пиеше с нас, вечно като че ли витаеше из облаците.

— Защо в такъв случай ми говорите за вашата „подлост“? Не виждам какво ви накара да ми разкажете това.

— Хм, откакто той умря, все си мисля, че се отнесохме зле с него. Вие сте негов племенник и като ви приказвам тези неща, някак ми олеква…

В дъното на тъмния проход се очертава дървена крепост: Забраненият град.

Всъщност тази постройка представлява боров дънер, около който е изграден куполът. Пънът служи за сърце и за гръбнак на Бел-о-кан. Сърце, защото в него се намират царските покои и запасите от ценни храни. Гръбнак, защото той позволява на Града да устоява на дъждовете и бурите.

Отблизо се вижда, че стената на Забранения град е изпъстрена със сложни шарки, които приличат на някакво варварско писмо. Това са коридори, издълбани някога от първите обитатели на пъна: термитите.

Когато основателката Бело-киу-киуни се приземила в областта преди пет хиляди години, тя веднага се натъкнала на тях. Войната продължила дълго, повече от хиляда години, но накрая белоканците победили. Тогава те открили прелестите на „твърдия град“ с дървени коридори, които никога не се срутват. Този боров пън им разкрил нови урбанистични и архитектурни перспективи.

Отгоре — плоската и равна надземна част; отдолу — дълбоките, разклоняващи се в земята корени. Направо и-де-ал-но. Ала не след дълго пънът се оказал недостатъчен да приюти нарастващото население от рижи мравки. Тогава започнали да дълбаят в подпочвения пласт по дължината на корените. А върху отсеченото дърво натрупали клонки, за да се разшири върхът.

Сега Забраненият град е почти безлюден. С изключение на Майката и на нейните отбрани пазителки, всички останали обитават периферията.

327-и приближава предпазливо и с неравни крачки към пъна. Равномерните вибрации издават, че някой се приближава, докато неравномерните могат да минат за шум от леки срутвания. Дано само не срещне по пътя си никакъв войник. Започва изкачването. Остават му някакви си двеста глави разстояние до Забранения град. Вече различава десетките изходи, пробити в дървото. По-точно главите на мравките „вратари“, които препречват достъпа.

Оформени по неизвестно каква генетическа извратеност, те са снабдени с голяма кръгла и плоска глава, която им придава прилика с дебели гвоздеи, точно съответстващи на охраняваните от тях отвори.

Тези живи врати вече са доказали своята ефикасност в миналото. По време на Ягодовата война преди седемстотин и осемдесет години Градът бил нападнат от жълтите мравки. Всички оцелели белоканци се скрили в Забранения град и мравките-вратари, прибирайки се заднишком, затворили херметически изходите.

На жълтите мравки били необходими два дни за разбиването на тези резета. Вратарите не само запушвали отворите, но и хапели с дългите си челюсти. Жълтите мравки се трупали със стотици, за да се борят с един-единствен вратар. Ала саможертвата на „живите врати“ не била напразна. Останалите съюзени градове успели да изпратят подкрепления и градът бил освободен за няколко часа.

327-и мъжки няма никакво намерение да напада сам вратаря, а разчита да се промъкне през една от тези врати, докато някоя гледачка преминава с товар яйца, снесени от Майката. Би могъл да се втурне след нея, преди вратата да се е затворила отново.

Тъкмо в този момент една глава се размърдва, после пропуска… един часови. Засечка, не може нищо да се предприеме: часовият веднага ще се върне и ще го убие.

Ново раздвижване на главата на вратаря. Мъжкият сгъва шестте си крака, готов за скок. Нищо! Фалшива тревога, вратарят само се е наместил по-удобно. Сигурно вратът му се схваща в този дървен хомот.

Толкова по-зле, търпението на 327-и се изчерпва и той се втурва към препятствието. Щом се приближава на една антена разстояние, вратарят открива липсата на феромони-пропуски. Той отстъпва, за да запуши по-добре отвора, после отделя молекули за тревога.