Мравките

Като съзря обезобразеното тяло на своето куче, Никола избухна в плач. Клетият пудел сякаш беше накълцан на ситно с бръснач.

Поставиха го върху един разгънат вестник. Никола не преставаше да оплаква гибелта на своя другар. Всичко беше свършено. Никога повече нямаше да го види как подскача към стената, когато някой произнесеше думата „котка“, как отваря вратите с весел скок върху дръжката на бравата. Никога повече нямаше да го спасява от едрите хомосексуални немски овчарки.

Нямаше го вече Уарзазат.

— Утре ще го отнесем на гробището за кучета в „Пер-Лашез“ — отстъпи Жонатан. — Ще му купим гроб за четири хиляди и петстотин франка, от онези, върху които може да се поставя и фотография.

— О, да! О, да! — хълцаше Никола. — Той заслужава поне това.

— Сетне ще отидем до развъдника да си избереш друго животно. Защо не вземеш този път малтийски териер? Те също са много симпатични.

Люси все още не можеше да се съвземе. Не знаеше с какъв въпрос да започне. Защо се беше бавил толкова? Какво се бе случило с кучето? А със самия него? Иска ли да хапне? Беше ли помислил колко се тревожат близките му?

— Какво има там долу? — каза най-после тя с равен глас.

— Нищо, нищо.

— А ти видя ли се на какво приличаш? Ами кучето… Човек би казал, че е прекарано през месомелачка. Какво го е сполетяло?

Жонатан прокара мръсна ръка по челото си.

— Нотариусът имаше право, долу е пълно с плъхове. Уарзазат е бил разкъсан от разярени плъхове.

— Ами ти?

Той се изкиска.

— Аз съм доста по-едро животно и те се изплашиха от мен.

— Това е безумие! Какво прави долу цели осем часа? Какво има на дъното на това проклето мазе? — ядоса се тя.

— Не зная какво има на дъното. Не стигнах до края.

— Не си стигнал до края!

— Не, то е много, много дълбоко.

— И за осем часа не си стигнал до края на… на нашето мазе!

— Не. Спрях, когато открих кучето. Навсякъде имаше кръв. Трябва да знаеш, че Уарзазат се е бил юнашки. Направо е невероятно как едно тъй малко кученце е издържало толкова дълго.

— Но всъщност къде спря? Насред път?

— Откъде да знам? Във всеки случай не можех да продължа по-нататък. Аз също се изплаших. Знаеш, че не понасям нито тъмнината, нито насилието. Всеки на мое място би се спрял. Човек не може да продължава да върви до безкрай неизвестно накъде. А освен това се сетих за теб, за вас. Не можеш да си представиш колко е… Толкова е мрачно. Там витае смъртта.

При тези думи лявото ъгълче на устните му се сгърчи в тик. Тя никога не го бе виждала такъв. Разбра, че не бива повече да го тормози. Прегърна го през кръста и го целуна по студените устни.

— Успокой се. Всичко свърши. Ще зазидаме тази врата и ще забравим за нея.

— Не. Не е свършило. Този път трябваше да спра заради кръвта. Всеки на мое място би спрял. Насилието винаги е шокирало хората, дори когато е срещу животни. Но аз не мога да изоставя всичко току-така, може би на крачка от целта…

— Да не искаш да ми кажеш, че имаш намерение да се върнеш долу!

— Точно така. Едмон е минал, ще мина и аз.

— Едмон? Твоят вуйчо Едмон?

— Той е правил долу нещо и искам да разбера какво точно.

Люси сподави въздишка.

— Умолявам те, ако обичаш мен и Никола, не слизай повече.

— Нямам избор.

Устните му отново се изкривиха от тик.

— Винаги съм зарязвал всичко по средата. Винаги съм спирал, когато разумът ми е подсказвал, че опасността е наблизо. И погледни в какво се превърнах. В човек, който несъмнено не е познал несгодите, но и който не е успял в живота. Винаги съм спирал насред път и не съм стигал до същността на нещата. Трябваше да си остана ключар, да се оставя да ме нападнат, дори да бях получил някоя и друга цицина. Това щеше да бъде кръщение, щях да опозная насилието и да се науча да го управлявам. А ето че, отбягвайки всяка неприятност, сега съм неопитен като някое бебе.

— Ти бълнуваш.

— Не, не бълнувам. Не може да се живее вечно в пашкул. Покрай това мазе ми се удава уникален случай да направя решителната крачка. Ако не го сторя, никога повече няма да посмея да се погледна в огледалото, защото ще видя там един страхливец. Впрочем спомни си, че ти самата ме накара да сляза.

Той свали изцапаната си с кръв риза.

— Недей да настояваш, решението ми е окончателно.

— Добре, в такъв случай ще дойда с теб! — заяви тя, като грабна електрическото фенерче.

— Не, ти оставаш тук!

Беше я хванал здраво за китките.

— Пусни ме, какво ти става?

— Прощавай, но трябва да разбереш, това мазе е нещо, което засяга единствено мен. Това е моят скок в неизвестното, това е моят път. Никой друг не бива да се меси, чуваш ли?

Зад тях Никола все още плачеше над останките на Уарзазат. Жонатан пусна китките на Люси и се приближи до своя син.

— Хайде, съвземи се, момче!

— Писна ми, Уарзи е мъртъв, а вие само се карате.

Жонатан се опита да разведри обстановката. Той извади от една кутия кибрит шест клечки и ги постави върху масата.

— Гледай, ще ти задам една гатанка. Възможно е да се направят четири равностранни триъгълника с тези шест клечки. Помисли хубавичко, сигурно ще намериш отговора.

Изненадано, момчето избърса сълзите си и подсмъркна. Веднага се зае да реди клечките по различни начини.

— Искам да ти дам един съвет. За да намериш решението, трябва да мислиш различно. Ако се разсъждава по обичайния начин, доникъде не се стига.

Никола успя да направи три триъгълника. Но не и четири. Той вдигна големите си сини очи, премигна.

— А ти откри ли отговора, тате?

— Не, не още, но съм сигурен, че скоро ще успея.

Жонатан временно успокои своя син, но не и жена си. Люси му хвърляше сърдити погледи. Вечерта те се караха доста разгорещено. Ала Жонатан не пожела да каже нищо повече относно мазето и неговите тайни.

На другия ден той стана рано и целия предиобед бе зает да монтира на входа на мазето желязна врата, снабдена с масивен катинар. Сетне окачи на врата си единствения ключ.

Спасението се явява най-неочаквано под формата на земетресение.

Отначало се разлюляват стените. Пясъкът руква като водопад от тавана. Почти веднага следва втори трус, после трети, четвърти… Глухите тласъци следват един подир друг на все по-малки интервали и все по-близо до странната троица. От мощното бучене всичко започва да трепери.

Съживен от трусовете, младият мъжки ускорява биенето на сърцето си, нанася два удара с челюсти, които изненадват неговите палачи, след това се втурва по срутения тунел. Размахва крилата си, които все още са само израстъци, за да ускори своето бягство и да удължи по възможност скоковете си над купищата развалини.

Всяко по-силно сътресение го принуждава да спира и да изчаква, долепен до земята, да преминат лавините от пясък. Цели стени от коридори се срутват върху долните етажи. Мостове, арки и скривалища пропадат, увличайки със себе си милиони обезумели тела.

Миризмата на тревога първа степен витае навсякъде. През тази начална фаза възбуждащите феромони изпълват горните галерии. Всички, които вдъхват този облак, незабавно започват да треперят, да бягат във всички посоки и да отделят още по-остри феромони. По този начин помрачението расте подобно на снежна топка.

Облакът от тревога се разпространява като мъгла, пълзи по всички разклонения на засегнатия участък, достига до главните артерии. Чуждият обект, проникнал във вътрешността на Стадото, предизвиква това, към което младият мъжки доскоро напразно се е стремил: отделяне на токсини за болка. Незабавно черната кръв, образувана от тълпите белоканци, започва да пулсира по-бързо. Множеството отнася яйцата, оказали се в близост с пострадалия участък. Войниците се организират в бойни единици.

В момента, когато 327-и мъжки се озовава посред едно широко кръстовище, наполовина затрупано от пясък и движещи се тела, трусовете се уталожват. Настава тревожна тишина. Всеки спира да види какво ще последва. Вирнатите антени потрепват в очакване.