Страница 24 из 64
— Вероятно си спомняте, че с вас вече сме се срещали — произнася руснакът, който, както скоро става ясно, е всъщност украинец.
— Възможно е — кима Табаков. — Срещам се с много хора.
— Не се съмнявам, но едва ли ще отречете, че нашата среща беше по-особена и силно ухаеше на нефт.
— О, да, сега си спомням — кима отново ТТ.
И за да прехвърли разговора от миналото към настоящето:
— Вероятно сте получили нови количества.
— Количества получаваме различни. Но и до днес не сме получили дължимото от вас.
— Тук има някаква грешка. Ако разрешите да надзърна в книжата си, ще ви намеря документа с точната сума.
— Точната сума ние я знаем и без вашия документ, господин Табаков. Но вие добре знаете, че тя е само капаро.
— Няма такова нещо — отсича домакинът, без да повишава тон. — На тази цена бе приключена сделката.
Пререканието продължава в течение на още няколко реплики, докато посетителят, отегчен от излишното надприказване, не решава да го прекрати:
— Съжалявам, че не ми предоставяте друга въз можност, но след като не желаете да се съобразите със силата на фактите, ще трябва да ви убедя със силата на оръжието.
При тези думи той вдига тежкият пистолет и го насочва последователно към различни части от тялото на ТТ, сякаш се колебае коя точно да избере.
— Държа да ви уверя, че оръжието не е газово — пояснява украинецът. — И за да не остане у вас ни най-малко съмнение по въпроса, ще си позволя един малък експеримент. Ето например това кученце, което се е свило в краката ви. Какво ще кажете, ако пробия една-две дупки в уродливата му глава…
В знак, че не се касае за шега, украинецът гръмва по посока на Чърчил със своя макаров и само бързият рефлекс на животното да се отмести, го спасява от смъртта. Следва втори оглушителен изстрел с макаров. Но това вече е моят макаров. Улучил съм стрелеца в рамото. Украинецът инстинктивно протяга ръка към раната, което ми позволява с нов изстрел да пробия и ръката му. В кабинета е ужас и безумие. Възползвани от настъпилото объркване Макс и Мориц скачат и нанасят удари във всички възможни посоки, като някакви пъклени каучукови човечета, обсипващи с ритници не само срамните части на украинците, но и смаяните им лица. Въздържам се при настъпилата бъркотия да стрелям на месо, защото не знам кого ще улуча, обаче пускам още два изстрела в пространството, като сигнал, че невидимият снайперист е все още на поста си.
В разгара на битката пистолетите на украинците са минали в ръцете на Макс и Мориц, а оръжието на шефа е изтръгнато от Табаков, който с тежкия си юмрук е довършил моята наказателна акция. Тримата нападатели вече трополят надолу по стълбата, следвани от нашите охранители.
— Не искам трупове — извиква Тетето зад тях. Подир което най-сетне се сеща да ме освободи от капана.
— Провери си касата — съветвам го. — Да не кажеш после, че съм отмъкнал нещо.
— Признателен съм, че ми спаси живота-доверява ми с леко ръмжене стопанинът. — Бих нарекъл постъпката ти дори благородна, ако не разбирах, че всъщност спасяваш не мене, а торбата с пари, която представлявам.
— Не се преуморявай с коментари — отвръщам. — Истината е, че стрелях, за да спася не тебе, а Чърчил, доброто кученце.
— Ако това е така, готов съм да ти простя всичките грехове.
— Ставаш хуманен. Даже дочух, че не искаш трупове.
— То не е от хуманност. Говориш ми, че техниката се развивала. Така се развива, че по-лесно е да гръмнеш един човек, отколкото да скриеш трупа му.
В това време близнаците се връщат. Малко раздърпани са, но живи и здрави.
— Всичко обърнаха наопаки тия хулигани — недоволства ТТ, като оглежда последиците от битката.
И към бодигардовете:
— Поразтребете тук, а ние ще отидем оттатък да хапнем нещо.
„Оттатък“ това е кухнята, обширно помещение, снабдено с изобилен набор от прибори и всевъзможни хранителни продукти.
— Отиде ми диетата — говори на себе си Табаков, като вади туй-онуй от хладилника. — В кризисни моменти огладнявам най-много. Вероятно това е подсъзнателния стремеж да се натъпча по-здраво, защото може да ми е за последно.
Разполага запасите върху широката маса, прибавя към тях няколко бутилки бира и пристъпва към храненето с такъв апетит, сякаш наистина му е за последно. Следвам го, но доста анемично, защото при мене в критични моменти настроението е обратното: кръвта ми така нахлува в горните части на тялото, та не остава почти никакъв импулс за стомаха.
Черният хайвер, пушената сьомга, унгарският салам, камамберът, маринованите гъби — нищо не убягва от вниманието на домакина.
— Ти си болен от булимия, бе Траяне.
— Болен съм от гладория — поправя ме той. — Ако знаеш на каква жестока диета съм подложен, ще разбереш, че животът ми е живот на мъченик. Когато съм принуден да ида за някаква среща на ресторант, просто ми се доплаква, като гледам как се хранят здравите хора.
— Ами поплачи си. Нали богатите също плачат.
— Не се повтаряй. Каза го вече.
Едва след като понасища глада си и пресушава първата бира, мисълта му отново се връща към току-що преживяното.
— Абе Емиле, ти акъл имаш ли, та се разхождаш с този патлак в джоба из Виена.
— За тебе го бях приготвил. Ами ти с кой акъл правиш сделки с бандити? Мама не ти ли е казвала да не се събираш с лоши другарчета.
— Не мога всякога да предвиждам как ще се извъртят нещата. Имам един украинец, близък от старо време. По-рано беше шеф на държавно предприятие, после завъртя частен бизнес. И ми се обажда миналата година да спасявам положението. Споразумял се бил с някакъв италиански партньор за доставката на суров нефт. Натоварил украинецът нефта и потеглил за Бриндизи, но още към Пирея италианецът му съобщил, че не е в състояние да закупи нефта по уговорената цена. Стар номер, но още хваща дикиш. Предложил нова скандално ниска цена, а танкерът на нашия не можел да векува в Пирея и да плаща високите такси за престоя. „Спасявай — вика — положението.“ Спасих го. Закупих нефта от украинеца и още същия ден го продадох на мой човек в Бриндизи. Мир и любов. Всички доволни. А сега изведнъж чуваш с каква нова постановка ми излизат.
— Че какъв приятел ти е този твой украинец.
— Не е украинецът. Мафията е. Научили са за случая с нефта и са решили да се възползват.
— Ами ще плащаш. Предполагам, че си купил стоката на безценица, тъй че можеш да си го позволиш. Хвърли им нещо там да мирясат, и толкова.
— Няма да мирясат. Това е шантаж. Почнеш ли да снасяш, ще снасяш до второ пришествие.
— Тежко ти е положението.
— И твоето не е леко. Как ще преговаряш с мене, ако отида на оня свят. Или мислиш да ме последваш?
— По-добре ти ме последвай. Едно завръщане в родината ще те отърве от всички грижи.
— Вярно бе. Как не се сетих.
Встъпителната ми среща с Фурман-внук, изглежда е резултат на рядък шанс или просто на нахалството ми да го потърся в необичаен час и на снизхождението му да ме приеме. Второто свиждане става по предварителна уговорка. А третото… Третото изобщо не става.
Впечатлението ми, че потомъкът на фурмановия род се гуши самотен в някаква си мухлясала кантора, в очакване на онова, което очаква рано или късно всички ни, това впечатление е твърде далеч от истината. Без да се занимаваме с подробности около материалното положение на стареца, ясно е, че той разполага с достатъчен брой щатни или нещатни сътрудници и че огромният мрачен апартамент е само върхът на един далеч по-огромен айсберг. Приемът на евентуалните посетители е възложен на друг старец, който умело жонглира с няколкото стаи, определени за приемни, като веднъж те въвежда в едно помещение, друг път — в друго, а трети път — в трето, вероятно за да не се озовеш лице в лице с някой от останалите посетители, всеки от които би искал да бъде тука инкогнито.
Вече съм имал възможността да се отдавам на своето хоби — чакането в три или четири приемни, като всяко от посещенията ми е завършвало с неизменното комюнике: „Господин Фурман моли да го извините, но засега все още не е готов с обещаните сведения.“ Докато най-сетне един ден досадният рефрен се сменя с нещо по-добро в смисъл на „заповядайте, очакват ви“.