Ченге втора употреба

— Абе пак си е келяво.

— Не е келяво. Мъртво е.

— Язовирът къде е?

— Отвъд оня баир. Може и до него да идем.

— Ще се къпем ли?

— Няма вода. Язовирната стена се издъни още преди години. Сега там има само тръстика и змии.

Ладата поема надолу и спира край двуетажна сграда, чийто тъмен силует остро се откроява върху фона на обезцветеното небе. Това вероятно е фабриката или по-скоро нейните останки. Не се мярка жива душа. Някаква ламарина, увиснала от покрива, дрънчи унило под напора на вятъра.

— Вече всичко са отмъкнали за огрев — установява Борислав. — Дограмата, дюшеметата, долапите…

— Тухлите са оставили.

— За какво са им тухли. Тук вече отдавна никой нищо не строи.

Колата бавно се люшка по неравния път през безлюдното село. Хората, ако вие още ги има, са се изпокрили от бурните пристъпи на горещия вятър. Кирпичени дувари, неизмазани къщурки, и тук-там посърналата зеленина на хилави овошки. А после отново голата, брулена от суховея равнина, под сивото празно небе.

Тук наистина няма нищо, както бе казал Борислав. Освен една самотна тухлена постройка, на границата между крайпътните храсталаци и пустинната равнина. Сиропиталището.

Колата спира до трънаците и ние се запътваме към сградата, макар Борислав да ме е предупредил, че там също няма нищо. Дъските, с които са задънени прозорците и вратата, все още не са изкъртени. Рано е да се мисли за огрев. Сухият вятър свири в повяхналия храсталак, вдига облаци прах и търкаля трънаците по напуканата земя.

Заобикаляме постройката. Отвъд се простира нещо като зеленчукова градина, доколкото може да се съди по очертаните лехи и ниската телена ограда. Зеленчуци няма. Наместо тях зад голите лехи са подредени два реда дървени кръстове, посивели вече от слънцето и дъждовете.

Между малките чамови кръстове забелязвам един по-голям, все още нов.

— Това той ли е?

— Той е.

— Поне името му да бяхте написали.

— И аз тъй казвах, но директорът се възпротиви. Ще направи впечатление, вика, ще възникнат въпроси. После си рекох, че може би така е и редно. Той целия живот го беше изкарал като господин Никой, та сега ли ще го легитимираме.

Стоим в жегата и вихрушката и се взираме в редиците чамови кръстове, а очите ни смъдят от прахоляка.

— Голям късмет извади — мърмори на себе си спътникът ми. — Да свършиш тук, в тази пустош, след като си обходил света зарад някаква си там цел, невъзможна и навярно безсмислена.

— Това последното можеше и да не го казваш.

— Казах го вече.

Разтърква зачервените си очи, извръща се и тръгва към колата. А суховеят все тъй напира на пристъпи, свири в трънака и засипва с прах сиромашкото гробище.

Все пак по-добре, че стигна до тук, вместо да загине неизвестно къде, върху чужда земя.

Все пак по-добре да е тук, сред децата.

— Идваш ли? — дочувам през воя на вятъра гласа на Борислав откъм ладата.

Добрал се е все пак до това окаяно сиропиталище. Но какъв дълъг път е трябвало да измине, за да се върне накрая пак там, откъдето бе тръгнал.

— Хайде, че закъсняваме — обажда се отново Борислав откъм колата.

Тоя пък — „закъсняваме“.

Като че ли вкъщи някой го чака.

Ако не броим самотата и тишината на отчаянието.

Информация за текста

© 2000 Богомил Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007

Публикация:

ЧЕНГЕ ВТОРА УПОТРЕБА

Богомил Райнов

Продуцентска къща „2 1/2“, 2000