Ченге втора употреба

Жегата не ме интересува особено. Но тези толкова изразителни бедра, напиращи изпод късата тънка пола заслужават внимание.

— Може би ако отворим прозореца ще стане по-хладно — мърморя.

— Ще стане още по-горещо. Това е то Виена: зимата виелици, лятото — жега.

— Бихте могли да се поразхвърляте — предлагам. — Свои хора сме.

— Толкова леко съм облечена, че не виждам какво повече имам за разхвърляне.

— Всичко, което се облича, става и за събличане — възразявам.

Марта вдига голите си ръце, в чиито хармонични форми няма нищо хилаво и потапя пръсти във вълните на буйната си кестенява коса, при което едрите й гърди едва не изхвръкват от дълбокото деколте.

Тя стои така, загледана все още към прозореца, докато аз се приближавам към нея, забелязал финия цип на гърба на блузката й.

— Може би ако се разтвори ципа, ще ви стане по-хладно… Да ви помогна ли?

— Ами помогнете ми. Откога ви чакам.

Този късен летен следобед, с нежната мелодия, долитаща от транзистора, с лекия полъх на скъп парфюм и с разгърдената снажна жена в прегръдките ми… Нищо особено. Някога го наричаха „да правиш любов“, сега младите направо му викат „чукане“. А за мене е само един хубав спомен, вероятно последният топъл спомен в общо взето мразовития ми живот.

Торта Захер и жадни прегръдки, случката би могла да отмине като дребен инцидент в сивото всекидневие, но не отминава, а неусетно се преобразява в постоянна връзка. И Марта, и аз разбира се сме заети с обичайните си дертове, но свободното време го прекарваме по неписана традиция заедно и най-вече на горния етаж.

Говорим си за разни неща и тя ми разправя пасажи от биографията си, примерно как навремето баща й бил служител в посолството в Бон, е, не дипломат, а от техническите, а тя, понеже не вярвала че ще ги държат зад граница достатъчно дълго, та да се накити с диплома на висшист, била почнала да посещава някакви курсове по компютърно ограмотяване, а по това време Табаков бил вече на върха на славата си, та Марта веднъж се одързостила да му се представи и да запита няма ли някакъв начин да я вземе на работа, примерно като секретарка.

— Огледа ме така безсрамно — продължава Марта, — та очаквах да ме накара да вдигна и полата си, за да ми види задника, а след това ми вика: Не мога, вика, да те взема за секретарка. Секретарските места, вика, са за грозни жени. Обаче, вика, бих могъл да те взема за нещо друго, не бързам да обещавам, но има възможност да те взема да речем за съпруга, стига да бъдеш послушна и да се държиш прилично.

— Чак тогава ли ти каза да си вдигнеш полата?

— Е, не го каза, но и да го беше казал, аз се бях приготвила и за това изпитание. Да бъдеш послушна, вика. Понеже за Табаков първото и най-важно качество на човека е да бъде послушен, към него, естествено.

— Затуй ли се разделихте, защото не беше послушна.

— Съвсем не. Просто, след като ми се понасити, а при него пренасищането идва бързо, почти ме забрави. Държеше да съм там, някъде в къщи, за да не би случайно да извърша някоя глупост, и в същото време почти ме забрави. На него въобще не му е нужна жена. Какво да я прави? Нужна му е само секретарка и прислужница. А той си ги има, и едната, и другата. Та затова един ден, страх не страх, дяволите ме взеха и му викам: „Траяне, ако толкова те отегчавам с присъствието си, можеш направо да ми кажеш.“ А той: „Тъкмо това, вика, се готвех да направя, но добре че ти сама се сети.“ И така…

— Не забелязвам да си потисната.

— Абе потисната съм, но не от това. Времето ми изтича, Емиле… Усещам готова изтичане като болка…

— Не приказвай така — смъмрям я. — Ти си в разцвета на силите си.

— Точно там съм. И малко отвъд. Между разцвета и прецъфтяването, но малко отвъд.

— Всички възрасти имат своя чар — промърморвам, без да се замислям.

Тя обаче се е замислила и съвсем не в духа на току-що изречената от мен тъпотия. Жената и тази напаст — годините. Върви ги примирявай тези две начала, ако можеш.

— Добре, че поне ти дойде — чувам я да мърмори сякаш на себе си. — Ако се беше прекалено забавил, може би нищо нямаше да се получи.

„Ако се бях позабавил, може би въобще нямаше да ме има“, отговарям, но по метода на Алата, сиреч наум.

Вече и двамата сме замлъкнали, а мълчанието, както е известно, е преддверие към забравата на съня.

Няколко пъти вече минавам край кантората на Табаков, но Рекламното табло в дъното на помещението е винаги тъмно. Едва седмица по-късно светлината озарява мрака.

Един часа през нощта. Рулетката на гаража е частично вдигната. Макс (или Мориц) мълчаливо ми прави знак към стръмното стълбище: „качвай се“. Табаков е на обичайното си място зад бюрото в компанията на Чърчил, който при появата ми размахва лениво, но все пак дружелюбно късото си опашле.

Домакинът и този път е зает с бумагите си. Хипотезата ми, че е преустановил бизнеса и се ограничава с нелеката задача да пази движимото си и недвижимо имущество от лоши хора, по всяка вероятност е погрешна. Играчът не е напуснал игралната маса.

Разменяме няколко фрази без значение, главно по повод на коварните ми опити да спечеля любовта на Чърч, а също и по въпроса, че кучето ставало все по-злоядо, което можело да се дължи на старчески глезотии — булдогът е вече на осем години — но и да е симптом на заболяване.

— Така и не разбрах с каква цел си се зазидал в този луксозен затвор — подхвърлям. — Животът си ли пазиш тук или трезора?

— Наивен въпрос, Емиле. То се знае, че пазя онова, което ми е най-скъпо. Не говоря за Чърч, той и сам е в състояние да се пази. Аз обаче нямам неговата захапка, така че налага се да внимавам. Колкото до трезора, смятам, че трезорът е също добре защитен. Искаш ли да го видиш?

— Не желая да нахалнича. Но ако ти по своя воля си решил да ми покажеш нещо…

— Не обичам да се хваля с имуществото си, обаче за тебе ще направя едно изключение.

Става, приближава се до стената, върху която са вградени библиотечните шкафове, сетне изважда миниатюрна запалка и я насочва към един от шкафовете. Част от библиотеката хлътва навътре, после се отмества встрани и открива някакъв отвор към съседно помещение.

— Не бях виждал до този момент такова малокалибрено дистанционно — признавам. — Какво нещо е техниката. Всичко се миниатюризира с изключение на неприятностите.

— Внимавай, въвеждам те в частния си трезор, за който навярно мечтаят не малко хора от типа на твоя Манасиев.

В средата на неголямото помещение се намира импозантна каса. Приближаваме до нея и Тетето се заема да върти двете ръчки, за да нагласи кода.

— Опасявам се, че ще запомниш реда на завъртанията, но няма как, ще трябва да поема риска.

— Виждаш, че дори не гледам какво правиш. Трябва да съм идиот, за да вярвам, че в тази каса има нещо наистина ценно, след като си решил да я отваряш пред очите ми.

— Голям дявол си — забелязва кисело Табаков.

— И други са ми го казвали.

Кодът е вече нагласен и домакинът отваря тежката врата на касата. Трезорът не е съвсем празен: няколко тестета банкноти, няколко кредитни карти, няколко кадифени кутийки, вероятно с бижута, някакви документи и май че това е всичко.

— Показвам ти светилището си, за да те запитам: за това съкровище ли си бил толкова път и за него ли киснеш вече толкова дни във Виена. Понеже ако става дума за тия дреболии, можем лесно да се разберем.

— Знаеш, че не идвам за дреболии. Знаеш добре, че…

Табаков внезапно ми прави знак да замълча. Откъм помещението на бодигардовете нещо изтрополява и се разнасят викове. Домакинът пъргаво изскача от скривалището, проходът към кабинета автоматично се затваря и аз оставам изолиран в капана на помещението. Тъмно е и това ми позволява тутакси да забележа някакъв тънък лъч в стената към кабинета.

Светлината идва от една пролука в ламперията на библиотеката. Напъхвам вътре ръката си и с предпазливи движения поразмествам древните томове, за да поразширя зрителния си ъгъл. Картината, която ми се разкрива, е също като на кино. В кабинета, блъскайки се взаимно, са нахлули няколко души. Това са Макс, Мориц и още трима непознати, отличаващи се не само с грубоватите си обноски, но и с непристойно размахваните пистолети. Застанал до бюрото, Табаков следи групата, без да дава вид, че е изненадан от посещението. Ако се съди по раздаващите се груби заповеди, гостите са руснаци, също както и пистолетите им. Макаров. Масивно оръжие. Двамата от пришълците са забили своите макаровци в гърбовете на Макс и Мориц, докато третият непринудено се приближава към Тетето, за да го поздрави и да се осведоми за здравето му. Обноските му са донейде недодялани, ала не и непочтителни.