Страница 11 из 66
— Някой да ме е търсил? — запитвам просто така, когато влизам в хотела.
— Съвсем не, мистър Питър — отвръща братът на Дорис, който в момента е на вахта зад гишето.
Един едър добряк, също като сестра си. Само да не му се наденеш на юмруците.
Дорис е горе, заета да оправя една от стаите.
— Позволих си да ви купя малко бонбони — казвам, като й подавам голямата кутия, най-голямата, с каквато е разполагал магазинът.
— О, вие сте извънредно щедър — възкликва жената. — Това е прекалено скъп подарък дори за рожден ден!
— За рождения ден ще ви поднеса още по-голяма.
— Той вече мина — засмива се Дорис.
„А до следващия аз навярно ще мина и замина“, допълвам на ум мисълта й.
Вторникът е също като понеделника. А срядата като вторника. С една разлика все пак: успокоени от примерното ми държане, типове като Том са престанали да се мъкнат зад гърба ми. Може би именно тази малка подробност разкрива възможността за една непредвидена среща в четвъртъка.
Излязъл съм от кафенето подир обичайната закуска и застанал на ъгъла, наблюдавам с носталгия голямата улица, която от тесния улей на Дрейк-стрийт ми се представя като заветния път към широкия свят. В тоя утринен час минувачите са съвсем редки, тъй като работният народ вече е по канцелариите, а домакините с пазарските чанти няма какво да търсят насам. Пред ресторанта на италианеца е спрял хладилен камион, от който един здравеняк, облечен като санитар, вади сандък с късове телешко. От другата страна пред магазина за плодове е спрял втори камион с каси портокали. А малко по-насам забелязвам слаб мъж с черен костюм и черно бомбе. Мъжът е втренчил очи в мене и щом улавя погледа ми, прави затворнически знак, сетне поема по голямата улица и свива в първата пресечка, като се обръща да провери дали го следвам.
Скуката през тия дни тъй ме е налегнала, че решавам да го следвам, просто за да видя за какво се касае. Така че хлътвам подире му в малка сладкарничка, разделена на старомодни сепарета, и малко по-късно се озовавам в най-крайното сепаре лице срещу лице с непознатия.
— Два чая, моля — съобщава човекът с бомбето на келнерката, без да си дава труд да ме пита дали съм по чая или по кафето.
Впрочем той вече е свалил бомбето и дори е успял да избърше с кърпичката запотената си гола глава. Приключил тъй с грижите за собствената си персона, непознатият изцяло се посвещава на моята, като изпитателно и недоверчиво ме разглежда с полусвити очи. И едва след като момичето оставя чая и се отдалечава, благоволява да произнесе:
— Книжата ви, ако обичате!
— Най-първо вашите — отвръщам.
Разликата между двама ни е тази, че той има книжа, а аз — не. И от служебната му карта личи ясно, че е служител в Скотланд ярд.
— Боя се, че не мога да задоволя любопитството ви — казвам. — Съвсем наскоро заедно с портфейла ми задигнаха и паспорта.
— Знам това — отвръща сухо полицаят. — Исках само да ви го припомня.
Той поставя две бучки захар в чая си, прибавя резенче лимон и се заема с разбъркването на настойката. Задоволявам се да го наблюдавам, тъй като аз лично нямам страст към китайските напитки.
— Прочее, вие сте човек без легитимация — напомня с излишен педантизъм непознатият, като продължава да върти до умопомрачение лъжичката в порцелановата чаша. — А мястото на един човек без легитимация, позволете да ви поясня, е в участъка.
Той най-сетне се сеща, че захарта отдавна се е разтворила в чая, защото изважда лъжичката и поднася чашата до тънките си безкръвни устни. Сетне отново я връща на изходна позиция и допълва:
— Наблюдавам ви от доста време вече и през цялото туй време се колебая: дали да се съобразя с буквата на закона и да ви задържа или да се погрижа за смисъла на закона и да постъпя по-другояче.
— Ваша работа — промърморвам.
— Естествено. И това е именно работата, за която ми плащат. Но въпросът е: „буквата“ или „смисълът“?
Непознатият замълчава, за да се разхлади с още една гореща глътка в тая топла утрин, а сетне продължава:
— Ако бях по-млад, вероятно бих се хванал за буквата. Но когато човек е на моята възраст, той е по-склонен да търси смисъла. Каква полза да ви задържа? Ще извършим обичайната проверка, ще ви изхвърлим от страната и — толкова! А в случай че реша да затворя очи, нещата могат да се развият далеч по-резултатно. Сещате се, нали?
— Нямам понятие.
— И дори в живота си не сте чували такава дума като „индикатор“? — запитва полицаят с лека усмивка.
— И какво, ако съм я чувал?
— Ами тъкмо това: ще станете индикатор. Ще ми помагате. Имам чувството, че там в оная уличка се вършат някои не съвсем редни неща. Може би не бог знае какви неща, обаче не твърде редни. И от вас ще се иска само да сигнализирате, нищо повече.
— Додето някой ден отново ме пребият или направо ме ликвидират.
— Британската полиция, мистър — казва той, като вдига тържествено чаената лъжичка, — е достатъчно силна, за да закриля помощниците си. Ако можеха тъй лесно да пребиват, най-първо щяха да пребият мене.
— Не забравяйте, че аз съм човек без паспорт.
— Ще получите паспорт. Щом само го заслужите.
— Значи, задгробен паспорт?
— Съвсем не. Британски — поправя ме човекът, който явно няма вкус към плоския хумор.
После отпива още глътка от чая и пояснява:
— Като човек на закона аз, разбира се, не желая да упражнявам принуда над вас. Ние вербуваме помощниците си върху принципа на пълната доброволност. Но сам разбирате, че ако не се съгласите да ми помагате, ще бъда заставен да приложа буквата на закона и да ви задържа.
— Да — кимам. — Положението ви наистина е деликатно.
Той не благоволява да отвърне, тъй като явно няма вкус към плоския хумор. Задоволява се просто да допие чая. А когато мълчанието става прекалено дълго, напомня:
— Чакам отговора ви.
— Ако вие наистина ми гарантирате известна сигурност…
— Пълна сигурност! — декларира полицаят.
— В такъв случай ще се постарая да ви бъда полезен.
— Това и очаквах да чуя! — кима важно непознатият.
Подир което минаваме към някои технически подробности, свързани с мисията ми да бъда полезен.
— Всяка заран в десет часа можете да ме намерите тук — уточнява накрая служителят на Скотланд ярд. — А при спешен случай ще ме търсите на този телефон. Не го взимайте. Само го запомнете!
И след като потвърждавам, че съм го запомнил, нарежда:
— А сега излезте сам. Аз ще остана.
Предполагам, че остава, за да изпие и моя чай.
Едва съм свърнал в Дрейк-стрийт и наскачам на Том. От известна тактичност обаче Том се прави на три и половина. Обръща ми гръб и се заема да изследва хранителните продукти, изложени върху витрината на италианеца. Продължавам нататък чак до свърталището на шефа и влизам. За да наскоча тук на Боб и Ал.
— Връщайте се! — заповядва ми Ал.
— Никой не ви е викал! — уточнява Боб.
— Трябва да видя Дрейк — заявявам.
— Връщайте се! — повтаря Ал.
— Никой не ви е викал! — приглася му Боб.
Налага се да употребя доста усилия, додето ги убедя, че не аз, а те ще си изпатят, ако не съобщят тутакси на шефа, че го търся по бърза работа. Най-сетне, като ми хвърля един последен враждебен поглед, по-малката горила се заклаща нагоре по стълбата. Две минути по-късно чувам и рева на горилата:
— Качвайте се!
Оказва се, че Дрейк не е сам. До бюрото му е застанал строен мъж, отиващ към четирийсетте, когото вече бегло познавам от лични впечатления и значително по-обстойно от фотодокументите в Центъра. Това е гостувалият у нас любител на ски-спорта Джо Райт. Другият посетител — значително по-млад и от женски пол — се е разположил в грациозна поза на дивана.
— А, вие сте още жив! — възклицава радушно шефът, щом влизам в кабинета. — И с вече възродена физиономия!
Той прави жест към едно кресло в смисъл „сядайте“ и добавя:
— Бях ви кръстил вече Питър, но струва ми се по точно ще бъде да ви наречем Феникс. Вие просто като феникс възкръсвате от собствената си пепел!