Страница 10 из 66
Витрината е богато отрупана с мъжки облекла. Вероятно стопанинът е имал амбициозната задача да събере тук под един покрив цялата безвкусица на Лондон.
— Боя се, че вашият доставчик няма да бъде и мой — възразявам. — Аз, знаете, не съм достоен за такъв разкош на цветове.
— Физиономията ви показва обратното — отвръща студено жената.
Сетне добавя:
— И какво всъщност искате?
— Нищо повече от един-два прилични костюма. Ако ви е ясно, разбира се, какво значи това.
Тя не благоволява да обърне внимание на остротата ми, прави кръгом и мълчаливо се отправя в обратна посока. Следвам я.
Маршрутът този път се оказва значително по-дълъг и ни отвежда до голям магазин на Риджънт-стрийт. Изкачваме се в мъжкия отдел, където успявам да се снабдя с два сиви костюма в различен тон, пет бели ризи, няколко вратовръзки и малко бельо. Мис Грей изтърпява покупките ми с явни признаци на нетърпение, което не й пречи да следи любопитно кои и какви артикули удостоявам с вниманието си. Заплащам покупките с част от банкнотите, връчени ми преди малко лично от шефа, поемам двете картонени кутии и двата обемисти плика и забелязвам:
— Мисля, че няма да е зле, ако взема и едно куфарче…
— Ще купувате куфар само за да ги отнесете до хотела? — запитва хладно дамата.
— Куфарът винаги е необходим — промърморвам.
— Да, но за човек, който пътува — уточнява тя. — А вие едва ли ще имате подобна възможност.
Отминавам без внимание многозначителната реплика и се отправям към горния етаж, дето, ако се вярва на надписите, се намира отделът за куфари. Линда ме следва отегчено, ала вече се въздържа от бележки.
Тя се въздържа от бележки и по целия обратен път. И чак когато стигаме до нашата мила Дрейк-стрийт, промърморва:
— Аз ви напускам.
— Не ви задържам — отвръщам с такъв тон, сякаш да я задържа или не, това наистина зависи от мене.
И ние се разделяме с една съвсем взаимна неприязън.
— Мистър Питър? — запитва услужливо жената на ресепсията в „Аризона“. — Секретарят на мистър Дрейк се обади за вас. Ще ви дам номер двайсет и две, една наистина хубава стая.
От тия думи ми става ясно, че, първо, шефът има и друг секретар освен мене и че, второ, българското ми име е получило английската си транскрипция. Оттук нататък всички на Дрейк-стрийт ще ме наричат мистър Питър.
Младата жена откачва ключа от таблото и тръгва с мене да ми покаже помещението. Както и следва да се очаква, то е на втория етаж и не представлява нищо особено. Една анонимна хотелска стая с охлузена старомодна мебел и изглед към опушените фасади на Дрейк-стрийт. Жената, която ме съпровожда обаче, се оказва по-особена, поне за тия места. Имам предвид не толкова масивните й, лишени от елегантност форми, колкото добродушието и услужливостта — две черти, по-скоро странни за обичайния тукашен стил на живот.
— Ще бъдете ли така добра да изпратите някого до аптеката? — запитвам, като настанявам куфара на съответната поставка.
— Но, разбира се, мистър Питър. Аз сама ще прескоча, щом се върне брат ми. Вие наистина трябва да се погрижите за лицето си.
„Ако беше само лицето…“ — отвръщам на ум и в тоя миг се сещам, че съм пропуснал да купя пижама. Един тежък пропуск, ако се вземе под внимание, че програмата ми за най-близките дни предвижда най-вече лежане.
— Мисля, че ще имам нужда и от една пижама. По-голям номер. Изобщо да не стяга като усмирителна риза.
— Но разбира се, мистър Питър. Вие имате почти ръста на брат ми.
— Много съм ви признателен, мис… Извинявам се, обаче не запомних името ви…
— Няма и как да го запомните, мистър Питър, додето не съм ви го казала — засмива се жената. — Тук всички ми викат Дорис.
— Много съм ви признателен, мис Дорис — промърморвам, като повдигам брокатената кувертюра, за да установя, че бельото е действително чисто.
Жената излиза и това ми дава възможност за известен самоанализ, чрез който стигам до откритието, че едва се държа на краката си. Побързвам да взема съответни мерки и пет минути по-късно, подир серия от горещо-студени и студено-горещи душове, се озовавам в леглото. Едно удобно легло при една неудобна ситуация — това съвсем не е подробност за пренебрегване.
Няколко дни, прекарани под топлите грижи на Дорис — и благотворните резултати са налице. Промивките и компресите поставят в ред физиономията ми, като до такава степен потушават отоците и раните, че добивам възможност да се избръсна.
Прочее избръсвам се в понеделник заранта като порядъчен служител в началото на работната седмица, обличам снежнобяла риза, поставям дискретна вратовръзка на едри сиво-бели цветя, наконтвам се в един от новите костюми и изгрявам върху опушения фон на Дрейк-стрийт, готов за трудови подвизи.
Първата ми задача е, разбира се, да се подкрепя с малка закуска и с две горещи кафета в заведението на ъгъла, под разголените крака на хубавицата от Ремън ревю бар и преди на шефа да му е скимнало да ме повика. Шефът обаче изобщо е забравил за съществуването ми, защото макар да кисна в кафенето до десет, никой не показва, че има нужда от мене. Тогава се сещам, че са ми възложили и известни инспекционни задачи и по-специално наблюдението на комарджийския вертеп в другия край на улицата. Поемам бавно натам, минавам край витрините на книжарниците за специална литература и край фасадите на клубовете за стриптийз и влизам във въпросното заведение. Въпреки сравнително ранния час, тук е вече достатъчно оживено. Край масите са насядали мъже с карти в ръце и цигари в уста, а наредените до стената игрални автомати дрънчат с пълна сила. Упътвам се към човека по жилетка, застанал зад касата, и оповестявам скромно:
— Аз съм секретарят на мистър Дрейк.
— Мистър Питър?
— Именно. Да имате нужда от мене?
— Съвсем не — отвръща мъжът. — Но може би вие имате нужда от нас?
— Наистина. Бих пил едно кафе — признавам.
Кафето прочее ми е сервирано на малка масичка до витрината, гледаща към скуера. Един отморяващ пейзаж с бледата зеленина на кварталната градина, водеща ме едва сега до откритието, че дърветата са се вече разлистили.
Очевидно всички по Дрейк-стрийт са напълно в течение на появата ми, но никой няма особена нужда от мене. И ако все още се съмнявам, че инспекционните ми функции са нещо съвсем въображаемо, то следобедната ми обиколка из клубовете е достатъчна, за да ми отвори очите за истината. Програмата на тия порядъчни заведения с оглед на по-големия оборот започва още от три часа и още от три часа пред украсените с предизвикателни снимки входове застават портиерите или по-точно навлеците, защото тия млади хора ловят за ръката и ревера всеки случаен минувач и крещят в ухото му обещания за нечуван плътски разгул срещу смешно ниската такса от две лири и в случай на колебание го съпровождат чак до следващото заведение, където нещастникът бива поет и от следващия навлек, така че необходимо е наистина голямо твърдоглавие, за да изминеш Дрейк-стрийт от край до край, без да бъдеш въвлечен в един от тия три зимника, изпълнени с червен полумрак, стонове на тромпети и сервитьорки с голи крака.
Във всеки един от клубовете бивам допускан без формалности и във всеки един от тях ме наричат „мистър Питър“, ала очевидно никой няма нужда от мене и хората са убедени, че съм се отбил просто да позяпам програмата. И ако това донейде ги учудва, то е само защото програмата и в трите заведения е тъй калпава, че едва ли някой друг освен туриста-хаплю би си дал труд да я зяпа.
Така минава целият ден. Нищо за отбелязване, освен една подробност, която също не е особено любопитна — следен съм. Не твърде настойчиво и не особено грубо, но съм следен. Само привечер, когато — противно на предписанията — напускам Дрейк-стрийт и завивам по голямата улица, онзи тип зад гърба ми ускорява крачки и дори се поколебава дали да не ми прегради пътя. Ала понеже влизам в близкото магазинче за шоколад и малко по-късно наново се връщам към Дрейк-стрийт, непознатият се успокоява. Впрочем той не ми е чак толкова непознат. Ако не ме лъже паметта, това е същият онзи Том, от когото съм изял не малко ритници в стаята на Кети.