Умирай само в краен случай

Богомил Райнов

Умирай само в краен случай

ПЪРВА ГЛАВА

Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога — пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът без друго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и — според собствения ми девиз — да умираме само в краен случай.

Какво може да се направи например, ако се намирате в хотелска стая на четвъртия етаж, ако единственият прозорец зее безотрадно към уличния паваж, разстилащ се петнайсет метра под вас, а на вратата ви настойчиво и грубо тропат хора, които, меко казано, не ви мислят доброто?

Спасителните покриви, по които филмовите герои имат обичай да подскачат ловко към щастливия финал, са в случая далече. Нищожен е шансът да се появи и чудотворното въже, спуснато в съдбоносния миг от някой съучастник на горния етаж, понеже ако изобщо има съучастник, той съвсем не е на горния етаж. Бихте могли наистина да отворите внезапно вратата и свит зад нея да изскочите светкавично навън, щом пришелците нахълтат. Само че това е също един от тия филмови номера, които в живота никога не минават. Остава ви просто да чакате, за да видите дали неканените гости най-сетне ще счупят вратата. Едно наистина напрегнато преживяване, но чийто край лесно може да се предвиди, защото те наистина ще я счупят.

Телефонът. Спасителната връзка с външния свят. Вдигате го с надежда, обречена бързо да угасне: жицата е прерязана. Това е лошото на телефонната връзка, че винаги предполага жица, а всяка жица може да бъде прерязана от тия, дето не ви мислят доброто. За разлика от радиовръзката. В случай, разбира се, че разполагате с такава.

Борислав, за свое щастие, разполага с такава. Тия малки и примитивни апаратчета-близнаци, струващи десет лири чифта и с които вече и децата си играят. Единият близнак се намира у Борислав, а другият е у мене, ако още не сте ме забравили. А ако изобщо не се познаваме, приятно ми е, Емил Боев, макар да не мога да ви стисна ръката, понеже в момента съм в насрещния хотел.

Връзката се осъществява тутакси, тъй като отвореният приемател е на масата ми и додето преглеждам заранния вестник и доливам първото за тоя ден кафе, чувам примесения с паразитни шумове глас на Борислав:

— Струпани са пред вратата ми… Извикай полиция.

Завъртам копчето на кутийката и отвръщам в микрофона:

— Прието.

Ако се намирате в стаята на Борислав, навярно бихте останали изненадани от съдържанието на неговата радиограма. Понеже ония, дето блъскат все по-заплашително вратата, именно това и крещят:

— Отворете! Полиция!

Само че Борислав има основания да подозира, че туй едва ли е полиция. И за да се разсее всяко съмнение, аз призовавам на помощ истинската полиция. В резултат на което подир пет минути няколко мъже в тъмносини униформи и тъмносини шлемове изскачат от служебната кола и нахълтват в хотела. Усетили ненадейния обрат, неканените гости побързват да се измъкнат от черния вход. На местопроизшествието се оказват само Борислав и хотелиерът, който, разбира се, току-що е паднал от небето и нищо не знае. Кратка справка, преглед на паспорта, свободен сте.

Свободен — обаче в какъв смисъл и докога? За да не се измъчва с подобни въпроси и за да използува закрилата на полицаите, Борислав още в тяхно присъствие урежда сметката в хотела и потегля с първото такси в неизвестна посока.

Неизвестна за лондонската полиция и за ония, дето вероятно още дебнат зад ъгъла, но не и за мене. Разплащам се на свой ред и на свой ред вземам такси:

— Виктория стейшън!

Такава е предварителната ни уговорка. В случай на инфекция и за да не губим напразно време с авиокомпании и летища, да вземем първия влак за Дувър и да се прехвърлим на континента.

Гарата в този предобеден час е достатъчно оживена и достатъчно щедро гарнирана с тъмносини униформи, за да очаквам незабавно покушение. Откривам Борислав в едно купе на вече композирания влак и заемам място в същия вагон, макар и на другия му край. Интериорът е спокоен и дори с тон на семейна интимност поради долитащите от съседното отделение детски гласчета. Пейзажът навън, доколкото съм в състояние да го разчета, също не буди безпокойство: няколко групички изпращачи и двама носачи с колички пред спалния вагон.

Кондукторът минава по перона, като захлопва една подир друга вратите. Прозвучава предупредителен звън. Влакът мудно се раздвижва.

„Измъкнахме се“ — помислям.

И тъкмо когато го помислям, виждам, че в дъното, дето се е настанил Борислав, изниква някакъв слаб непознат мъж, облечен в черен поплинен шлифер. Мъжът лениво дъвче дъвка. И което е по-важно, в десницата му тъмнее специфичен предмет. Един предмет, чиято цев е предвидливо удължена от заглушителя. Спускам се към него, без дори да съобразя какво бих могъл да направя с голи ръце. Но още не съм го достигнал, когато лекият заглушен пукот ме уведомява, че изстрелът е даден.

Мъжът е изчезнал през вратата между двата вагона. Борислав е на мястото си, притиснал до гърди малкото куфарче. Куфарчето е пробито, но приятелят ми е жив.

— Багажът ме спаси, Емиле — измърморва той. — Затова е хубаво винаги да носиш багаж. Тъкмо бях го смъкнал, за да извадя цигари. И тъкмо се готвех да го хвърля в лицето на този тип, когато той стреля. Не тръгвай никога без багаж, братко.

И тъй, ето ни отново на изходната позиция — в родната София. И ето ни пак в началото на историята. Макар че, между нас казано, истинското начало все още не ни е известно. Истинското начало лежи заровено в миналото, а краят се губи нейде в мъглявините на бъдещето и целият ни капитал в момента са няколко оскъдни факта и една мършава хипотеза.

Фактите са следните. Неотдавна в страната ни пристига английският гражданин Джо Райт, професия — търговец, семейно положение — неженен, възраст — 38 години, цел на пътуването — почивка. Почивка, макар и към края на зимата, това не е чак толкова необичайно, още повече Райт се отправя към планинския курорт Пампорово, кара ски, разхожда се, изобщо почива. Тъй че нашите, които не могат да вървят по дирите на всеки чужденец, независимо дали е женен или не, му дават пълна свобода да си кара ските и да се разхожда, до мига, когато в разходките на англичанина се появява нов елемент: той започва да ходи по гости. Кога и къде за пръв път го обзема тази мания е неизвестно, понеже обикаля с културно-туристическа цел няколко града, преди да се озове в столицата, дето се отбива при някой си Пешев. Тук именно бива засечен за пръв път, главно затуй, че Пешев сам ни потърсва:

— Не искам — вика — да ме замесват в разни каши, затова съобщавам ви: тоя англичанин ми се изтърси съвсем ненадейно, за да ми предадел много поздрави от Мишо, искам да кажа от Михаил Милев…

— Кой е този Михаил Милев? — запитва служебното лице.

— Ами онзи, студентът, дето избяга на Запад преди десет години и повече…

— А после?

— Студентът ли? Де да го знам.

— Не студентът. Англичанинът.

— Нищо. Изгоних го незабавно. Не искам да ме забъркват в разни каши.

Той, разбира се, е съвсем прав, като не иска да го забъркват в разни каши, но даже не си дава сметка колко би ни облекчил, ако бе почакал, за да види какво друго му носи англичанинът, освен много здраве.

Следващият адрес, записан в бележника на Райт, се оказва адресът на някой си Станчев. Ала Станчев също не проявява особено гостоприемство:

— Каза, че идвал от страна на Михаил Милев и ми носел много поздрави…

— Друго?

— И аз това го запитах: „Друго?“. А той вика: „Нужни са ми — вика — някои дребни сведения…“ А пък аз му викам: „За сведенията — викам — си има специална служба: Гара-справки.“ И му посочих вратата.

И на този няма начин да му възразиш, въпреки че също малко е избързал. Но какво да се прави: хората не искат да ги забъркват в каши. А междувременно Райт е съобщил в хотела, че подир два дни заминава. И дори по-рано да е правил нейде другаде подобни посещения, ние сме ги пропуснали. И единственият материал, над който можем да умуваме, са въпросните две срещи. Така че умуваме известно време над тях, додето генералът най-сетне обобщава: