Страница 2 из 66
— Качвайте се с Борислав в самолета и заминавайте за Лондон.
Което и правим. С необходимите предпазни мерки, разбира се. И изобщо така, че да не се набием в очите на Райт още по време на полета. Веднаж стигнали до местоназначението, ние сподирваме англичанина с таксита, което съвсем не е лесно в този град, където ако наредиш на шофьора да кара по-бързо или по-бавно, той само те поглежда с чувство на непоколебимо превъзходство, за да ти внуши, че достатъчно си разбира от работата, за да има нужда от съвети. Сподирваме го чак до жилището — едно хотелче, сбутано сред лабиринта на Сохо.
Движението ни се осъществява по предварителна инструкция, и по-точно според схемата: вторият върви след първия, а третият — след втория. Ролята на третия, която е и най-безопасната, е възложена на мене. Задачата ми е да държа под око Борислав и да следя издалече как околната среда — в Сохо тя е доста замърсена — реагира на неговата поява и на неговите действия. Изобщо той е значително по на течение от мене, защото когато наблюдаваш изкъсо някого, нищо чудно и сам да се окажеш под нежелано наблюдение.
В началото Борислав работи като опитен професионалист, така че никой не усеща присъствието му, макар че теренът за маневриране е пределно тесен. Движенията на Джо Райт всеки ден и през целия ден са ограничени върху територията на малка улица, недалеч от хотела му. Тук е кафенето, дето кисне, тук е ресторантът, дето се храни, тук е сградата, дето изчезва за дълги часове и която изглежда е работното му място. Едно доста монотонно делнично разписание и доста оскъдно като източник на информация.
Същата тая малка улица се оказва и сцената, върху която в момента протича жизнената драма на емигранта Михаил Милев, с когото Райт още първия ден се среща в кафенето и когото Борислав тутакси разпознава въз основа на проучения вече снимков материал. Но Милев сам по себе си не е забележителна личност и да го наблюдаваш как си пие бирата или как се храни в ресторанта на италианеца не е бог знае колко увлекателно занимание. Избягал още като студент на Запад при едно групово пътуване по Дунава, Милев отпърво се подвизава в емигрантските кръгове във Виена, сетне — в Мюнхен, после — в Париж, докато най-накрая цъфва и в Лондон. Чергарският му живот вероятно се дължи на обстоятелството, че се е оказал твърде посредствен дори за невзискателните среди на предателите и напразно се опитва да намери някакво приложение на бездарието си.
Съвсем оскъдни са и контактите на Райт и Милев с околната среда, контакти с няколко индивида от двата пола, чийто бит също е ограничен върху тясната територия на този квартал.
С една дума: нищо. От какъв род е търговията на англичанина, ако съществува такава; какви са сегашните функции на българина; какъв е характерът на отношенията между двамата — нищо.
Така че подир една седмица напразно висене из кафенетата, ъглите и жилищните входове на Сохо, решаваме да променим тактиката. Борислав изоставя предпазливите похвати на професионалиста и възприема глупавото поведение на самонадеяния дебютант. Вмъква се подир Райт в една дупка за стриптийз, но едва платил входната такса, трябва да установи, че англичанинът междувременно отново се отправя към улицата. Хлътва в двуетажната сграда, дето Райт всекидневно прекарва по няколко часа, обаче се сблъсква с някаква грамада от мускули, която го уведомява, че тук няма никакво учреждение, че това е частен дом и го изблъсква на тротоара. Присламчва се в кафенето и ресторанта близо до масата на англичанина или на българина, за да слухти. Изобщо, пъха си носа навсякъде с ловкостта и грацията на слон в стъкларски магазин, додето една вечер най-сетне установявам, че е успял ако не друго, то поне да привлече вниманието. През целия път от Пикадили съркъс до хотела Борислав е неотстъпно следен от някакъв подозрителен тип.
— Тази вечер беше под наблюдение — съобщавам му посредством домашната ни радиовръзка.
— Най-сетне.
Да, най-сетне. Само че още на следната заран, в хотела нахлуват неканени гости и започват да блъскат вратата:
— Отворете! Полиция!
А три часа по-късно във влака за Дувър един непознат мъж в черен шлифер изпробва пистолета си в гърдите на Борислав.
— Наблюденията свидетелствуват, че Райт съвсем не се занимава с нормална делова дейност, а с нещо друго — обобщава генералът. — И ако е имало някакви съмнения по този въпрос, те са съвсем категорично разсеяни от двата опита за покушение върху Борислав. Ясно е, че сте се опитали да надникнете в една област, където надничането се е оказало строго запретено. И това е ползата от експеримента ви. Макар че, Бориславе, ние съвсем не ви изпращаме оттатък, за да служите като мишени на тоя или оня…
Ние с приятеля ми седим в двете кожени тъмнозелени кресла под листата на тъмнозеления канцеларски фикус и се опитваме да си придадем израза на безмълвно разкаяние. Що се отнася до фикуса, той на времето беше един ей-тоничък нищо и никакъв стрък с няколко листенца, а сега отдавна е надхвърлил височината на помещението и притеснен от гипсовия таван е продължил да расте хоризонтално по посока на насрещната стена. Изобщо, достатъчен материал за невесели размисли на тема „Как минава времето“.
Мълчим прочее, додето шефът, забелязал озовалия се неизвестно как в ръката ми пакет цигари, подхвърля:
— Емиле, престани да подмяташ това БТ. Ако искате да се тровите, пушете.
— Аз всъщност вече го напуснах — промърморва Борислав, като протяга ръка към пакета, — но по изключение ще запаля.
Той наистина го е напуснал, не знам за кой път вече. И това е увеличило дневния ми тютюнев разход от два на три пакета, единият от които отива за изключенията на Борислав.
— Средата там е определено криминална — забелязва приятелят ми, като поема с пълни гърди проклетия никотинов дим. — И историята, ако има такава, навярно също е криминална.
— Може и да не е криминална — възразява генералът. — Няма никакви гаранции, че е само криминална.
— Средата е такава, че засега поне липсват основания за други предположения — настоява Борислав на своето.
— Е, каква е тогава според тебе тази криминална история? — запитва шефът, като го поглежда със сините си очи, просто неприлично сини за един генерал.
— Може би се опитват да изнесат някакви ценности — подхвърля приятелят ми. — Пешев и Станчев са порядъчни граждани, но са от известни буржоазни фамилии, владеят чужди езици и биха могли да послужат на Райт за връзка с други фамилии и изобщо за събиране или издирване на някакви ценности… монети, икони, бижута… знам ли?…
— Не е изключено — свива рамене генералът, — но е слабо вероятно. Ти какво мислиш, Боев?
Когато ми задава служебен въпрос, шефът винаги се обръща към мене на презиме.
— Може би някаква контрабанда — промърморвам.
— Каква контрабанда?
— Например наркотици.
— Че какви наркотици ще търсят при нас?
— Не при нас, а през нас — уточнявам версията си. — Подготовка на канал от Средния Изток на Запад.
— Наркотици… бижута… — повтаря сякаш на себе си генералът.
Той явно не е доволен от хипотезите ни. Ние също, впрочем. Но след като си се мотал десетина дни из ония свърталища на мошеници и дребни гангстери, трудно ти е да допуснеш, че в главите им се е родила идеята за голяма политическа операция.
— Възможно е и друго — казвам. — Възможно е Милев да е използувал пътуването на Райт, за да набере чрез него някакви сведения, които да предложи на евентуалните си американски шефове, за да блесне или да изкопчи малко долари.
— Вярно — кима генералът. — Но ти готов ли си да приемеш, че този англичанин ще се дигне да дойде чак в България, просто за да прави услуги на Милев или да кара ски?
Възражението е уместно. И цялата работа е там, че при оскъдните данни, с които разполагаме, ние много по-лесно можем да формулираме възражения, отколкото убедителни догадки. И това е единственият въпрос, по който и тримата се оказваме единодушни.