Страница 37 из 67
Пет пари не давам за живота му. Предателят в мига на предателството сам слага кръст на живота си. Но в момента за мене е от значение да се пръждоса възможно по-далече. Преди да е открил истинската стойност на камъните. И преди господарят му да е надушил сделката, чрез която ги е получил.
Промъквам се в мрака до дома, изкачвам се безшумно по стълбата и влизам в кабинета. Напрежението не е чак такова, че да ми се пръсне сърцето — отдавна съм изживял периода на подобни младежки напрежения, — но не искам да лъжа, че съм съвсем спокоен. Рискът да ми е подхвърлен фалшификат, колкото да е незначителен, все пак съществува.
Запалвам настолната лампа и бързо превеждам книжата. Тънката жилава хартия е достатъчно измачкана от прелистване и достатъчно излиняла от времето. Излинели са машинописните букви, така че абсурдно е да смятам, че досието е приготвено лично за мене. Машинописът е оригинал, а не копие, макар че в момента това не ме интересува особено. Що се отнася до съдържанието, то се свежда до наредени едно под друго на неравни интервали названия: Искър… Огоста… Росица… Янтра… Места… Осъм… Тия названия нерядко се повтарят, обаче придружени от различни цифри: Искър две… Искър три… — Общо петдесет и две речни обозначения. Между нас казано, не съм очаквал подобно пълноводие.
Солидна зестра от миналото. Петдесет и двама предатели, които периодично са действували или са били готви за действие при съответни обстоятелства. Петдесет и двама агенти, които ще бъдат на разположение на противника, додето не бъдат демаскирани. А евентуалното демаскиране засега е изцяло в несигурното бъдеще. Тъй като листите пред мене съдържат само маските, а действителните лица са обозначени в липсващия ми втори фрагмент на ръкописа.
Парчетата, до които съм се добрал, са една доста горчива победа. И все пак победа. Защото началните подозрения, поставили в ход операцията, изцяло са се потвърдили. И защото вече имам точна представа за размера на поразията и за необходимостта час по-скоро да й се сложи край. И защото най-сетне знам къде се намира другата част на ръкописа.
Само че тази друга част не е втората и най-важната, а третата, доколкото може да се вярва на добавъчните сведения, дадени ми от Пенев още в кабарето. Което всъщност беше и заключителният пасаж на нашия разговор:
— Как са попаднали фрагментите у друг човек?
— Навярно са ги взели от сейфа веднага след убийството.
— А нима те не са имали копие от досиетата?
— Вие Горанов за идиот ли го мислите? Картотеката — казваше — е тук! — И Пенев многозначително потупва с показалец главата си. — Старика беше от стара коза яре. Макар че и той отиде по реда си.
— А защо отиде?
— Ами защото след гафа с Караджов… който се оказа, че не е Караджов… не знам дали сте в течение…
— В течение съм — прекъсвам го.
— Най-глупавото е, че Старика хлътна именно от желание да се предпази. И от страх да не го пипнат вашите съобщи за гафа на… на Хикс. А Хикс изпрати мене за подкрепление и изглеждаше, че всичко се е разминало. Само че после се появиха тия жени… Розмари, Флора… и стана ясно, че Старика го броят. А после дойде и онова обаждане по телефона…
— Кое обаждане?
— Мислех, че е ваша работа. Някой му поиска среща… с подозрителни намеци… и навярно без да знае, че телефонът на Старика се подслушва отвън… Това му реши съдбата на Горанов.
— Те едва ли биха го очистили, ако не сте им казали, че досиетата съществуват черно на бяло върху хартия — подхвърлям, колкото за да поддържам разговора. — Няма такива глупаци, които биха теглили ножа на една жива картотека, преди да я изцедят.
— Мислете каквото искате — отвръща Пенев.
— И какво съдържат книжата от сейфа?
— Третия раздел.
— А втория?
— Нали вече ви казах: за втория може да ви осведоми само Горанов.
Това, че именно вторият раздел с истинските имена липсваше, бе, от една страна, лошо, но, от друга страна — добре. Кьониг и хората му засега още не притежаваха самоличността на агентите. Сведенията, съдържащи се в третия фрагмент, бяха важни, ала без практическа полза, додето не бяха съпроводени от съответните имена.
При тая донейде утешителна мисъл вадя фотоапарата запалка и се заемам да снимам листите на машинописа. Снимам ги цели два пъти с две различни касетки. Едната ще отиде още утре заран в тайника волво. А другата… другата също може да потрябва.
— Вървите по улицата и на главата ви пада саксия. Какво е това: случайност или съдба? — пита Бенато и ме гледа зад очилата с кръглите си бебешки очи.
— Да — отвръщам с готовност.
— Какво „да“? — пита наново той вече с нотка на недоволство. — Вие, драги, просто не слушате какво ви говоря.
— Признавам, че изтървах за малко нишката — промърморвам, като се отърсвам от размислите си.
— При тази ваша разсеяност има риск да изтървем и обеда — отбелязва все тъй недоволно съдружникът ми и поглежда часовника си — Не смятате ли, че вашата дама ни кара прекалено дълго да я чакаме?
— Мисля, че бихме могли вече да поръчваме — казвам, понеже разговорът става в уютния кът на „Златен ключ“ и понеже тъкмо в тоя момент виждам, че на входа се е появила една импозантна фигура, която като огромен и добре закръглен облак е затулила светлината на белия ден.
Ставам и изпълнявам неизбежния церемониал на представянето, подир което настанявам дамата между себе си и Бенато. Бенато е респектиран от Флора, но само що се отнася до ръста. Той, струва ми се, отдавна вече е навлязъл в оная възраст, когато започваш да гледаш на жените само като на евентуални събеседници.
Подир късо съвещание с Феличе, винаги готов да ви предложи най-скъпото, поръчваме аперитива и определяме менюто. След което Бенато се връща на предишната тема, ала сега вече насочил плахите си детски очи към Флора:
— Скъпа госпожо, представете си, че вървите по улицата, и някаква саксия пада върху очарователната ви глава. Какво смятате е това: случайност или съдба?
— Саксия — отвръща лаконично немкинята.
— Е, да, но все пак тя е движена от някаква сила…
— Земното притегляне — напомня дамата.
— А нима въпросът за Фатума не е възниквал пред вас?
— Вижте, господине: ако върху главата ви падне саксия и ако все пак оцелеете, най-добре е да помислите не за Фатума, а за телефона на „Бърза помощ“. Ако пък не оцелеете… Е, ако не оцелеете, можете да бъдете уверен, че проблемата за Фатума вече никога няма да ви безпокои.
Приключила по този начин с трудния философски въпрос, Флора поема току-що сервираната от светкавичния Феличе чаша Дюбоне и отпива голяма глътка. Предполагам, че въпреки заплахите на съдбата Бенато би сторил същото, ако междувременно не е успял да разлее своята чаша. Обаче той е успял, за щастие върху собствения си костюм, а не върху тоя на дамата. Вездесъщият сънародник се притичва тъкмо навреме, за да прикрие следите с две чисти кърпи и да донесе ново Дюбоне. Ние с Флора следим с известно напрежение да не се повтори злополуката и Бенато, изглежда, също е в плен на подобни опасения, защото побързва да изпразни чашата на един дъх.
Додето съдружникът ми в очакване на коктейла от раци изяснява пред нас една от любимите си теми, и по-точно тази за зверските убийства, дело на мафията, немкинята се навежда леко към мене и ми прошепва с безучастния си глас:
— Тази заран оня, Пенев, е бил убит.
— Кой го е убил? Как?
— Също както Горанов: с нож в гърба.
— Но вие, изглежда, не слушате какво говоря — промърморва с лек укор Бенато. — А аз ви казвам, че в наши дни тия убийства наистина взимат заплашителни размери…
Най-сетне раците идват, а подир тях и телешкото филе с макарони по италиански, зелената салата, плодовата салата, кафето и напръстникът коняк за облекчаване на храносмилането. Изобщо, ако се оставят настрана няколко счупени чаши и съборените прибори, обедът минава съвсем нормално не само за Бенато, но дори и за Флора, която въпреки преждевременната гибел на кварталния си познат явно не е загубила апетита.