Страница 36 из 67
— Шифър няма — успокоява ме Пенев. — Но има друго: тия досиета, гражданино, са нарязани на три отвесни ивици. Десет листа, нарязани на три ивици, това прави трийсет парчета, нали? Е, добре. Само че дори да стигнем до сделка, аз мога да ви предложа всичко десет парчета от цялата серия.
— А къде са останалите?
— На две различни места.
— Обаче вие знаете къде точно се намират тия места.
— Едното — да. Колкото до другото, за него трябва да попитате Горанов.
— А къде именно е това, едното?
— А къде са брилянтите?
— Не се безпокойте за тях. Мога да ви ги връча още тази вечер.
— Когато ми ги връчите, тогава ще получите и информацията. Заедно с десетте листа.
— Сделката, която ми предлагате, съвсем не е равностойна.
— Аз нищо не ви предлагам. Предлагате вие.
— И все пак не е равностойна.
— Не мога да ви дам повече от това, което имам — свива рамене Пенев.
— А какво съдържат вашите „ивици“?
— Най-важното: псевдонимите. Листовете, както ви казах, са разрязани на три. Едната част съдържа псевдонимите, другата — имената, а третата — данни за съответната дейност.
— Обаче псевдонимите съвсем не са най-важното.
— За нас те са най-важното, понеже с тях работим. Във всеки случай с това разполагам, това предлагам.
— Предлагате дреболия без значение. Разчитах на друго.
— Може би и аз съм разчитал на друго, но както виждате, стигнах дотам да правя сделка с такъв като вас… — промърморва мрачно той и смачква мократа цигара в пепелника.
За него явно е връх на падението, че след като не може повече да предава родината си, сега е принуден да разкрие част от предателството, да грабне плячката и да изчезне в неизвестна посока.
Мулатката отдавна и с рекордна бързина е смъкнала почти всичко от себе си, но това се е оказало само скромно встъпление към главната част на атракцията, някакъв безкраен и бесен танц под бесните писъци на магнитофона.
— Още няколко думи — казвам. — А колкото до предаването, предлагам то да стане още тази нощ…
Още тази нощ. Доверието на господарите към слугата — ако изобщо е съществувало някога — през последните дни напълно е рухнало. Пенев е под наблюдение и това му е добре известно. Само че след като съм влязъл в контакт с него — а контактът в момента е неизбежен, — аз също мога да попадна под наблюдение, колкото и благовидни предлози да имам за легендирането на една случайна среща в едно случайно заведение. Затуй необходимо е да се бърза.
Шепа брилянти, равностойни на милиони долари, могат да размътят главата и на най-пресметливия хитрец. Това се е случило и с Пенев. Той се е готвел, както се бе похвалил на Флора, да купи вилата за своя сметка, разбира се, с парите на ЦРУ. А ето че ЦРУ го елиминира от сделката и на търга се появява Кьониг. Откритото излизане на Кьониг на сцената, както и ненадейната поява на неподозираната наследница създават у Пенев страха, че плячката, които толкова време е дебнал, може да му бъде внезапно отнета. Това го тласка към своеволни действия и по-специално към неотстъпно следене на Виолета, което може би никой не му е възлагал и което в даден момент е било засечено от хора като Кьониг. Не е изключено и това — покушението над Кьониг във вилата да е било приписано на Пенев, при положение, че друг вероятен извършител не е налице. Така или иначе, наследникът на Горанов е под наблюдение. И тази подробност не само му предлага материал за размисъл, но и очевидно го тласка към заключението час по-скоро да се измете и да премине в нелегалност.
Нелегалност — къде? Ако човек е успял веднъж да забегне от родината си, ако е съумял веднъж да смени шумния Мюнхен с тихия Берн, това не значи, че може непрестанно да скача от място на място, особено в случай, че ЦРУ не гледа с добро око на подобни лудории. Но това са си проблеми на Пенев.
Важното за момента е сделката да се състои без усложнения. Още тази нощ. Така че според уговорката ни Пенев напуска пръв задимения червен полумрак на сексуалния зимник, а малко по-късно аз на свой ред излизам и потеглям на известно разстояние от шевролета. Нямам сериозни основания да смятам, че наследникът на Горанов ще се опита да ме измами и предаде. Той не е в положение да си позволи подобен лукс. И все пак като патил човек предпочитам да бъда подире му и да наблюдавам отдалеч дали не ще се опита да свърне нейде встрани от правия път.
Доколкото мога да вярвам на образите, прелитащи в огледалото на ретровизора, подир нас няма опашка. Само че, както вече споменах, аз не обичам да се осланям на привидностите. В разгара на техническата ера съществуват най-различни начини да бъдеш следен, без да го забелязваш. Затуй именно сделката е насрочена чак за три часа през нощта, сиреч доста време, след като и двамата сме се прибрали и след като би трябвало да се очаква, че отдавна сме заспали.
Три часа. Обстановката е напълно ясна за хората от старото поколение, които все още помнят сърцераздирателната песен:
Това за липите, разбира се, е поетическа волност — в градината на вилата ми няма липи, — но останалото е съвсем вярно. Тишина и мрак, под чието прикритие стигам до дъното на поляната в гъстака на ябълковите дървета, дето между двете имения, върху ниската ограда, се издига една никому ненужна каменна ваза.
Тъмнината не ми попречва да видя, че до вазата, от другата страна на оградата, вече ме очаква Пенев.
— Аз нося пистолет, Лоран — предупреждава ме той — Така че ако имате някакви лоши проекти, по-добре е да ги забравите. Ще ви стрелям в карантията, дори с риск да обезпокоя квартала.
— Аз също съм въоръжен — излъгвам най-нахално. — Но мисля, че не сме дошли тук, за да се дупчим. Извадете бумагите.
— Най-първо вие извадете брилянтите!
Бъркам в джоба си, измъквам познатата вече кутийка и я разтварям. Въпреки безлунната нощ брилянтите проблясват красноречиво, привлекли тутакси мъждивите лъчи на уличните лампи отвъд ябълковия гъсталак. Безсилен да подтисне порива си, съседът протяга към съкровището жадна ръка.
— Не пипайте! — предупреждавам го. — Да видя бумагите!
Той отдръпва ръката си, бърка на свой ред в джоба на сакото и изважда някакви тънки листа, сгънати на две.
— Предполагам, че са били у вас и в кабарето… — подхвърлям.
— Естествено. Също както и вашите камъни.
— Можехме спокойно да си разменим стоката под масата. Но с такъв мнителен човек като вас…
Сякаш за да докаже правотата на думите ми, Пенев ненадейно запитва:
— А каква е гаранцията, че това са истинските камъни?
— А каква е гаранцията, че това са истинските досиета? — отвръщам аз на въпроса с въпрос. — Вие имате поне предимството, че знаете как изглеждат камъните, докато аз нямам понятие за вида на досиетата. Само че както вече ви споменах, ако вместо истински документи ми пробутате парчета невинна хартия или изобщо някакъв фалшификат, екзекуцията ви е неизбежна. И неотложна, Пенев!
— Не съм вчерашен — избъбря съседът. — Дайте камъните!
— И това ще стане. Да чуя най-напред информацията ви. Къде са другите ивици?
Той помълчава, додето съобразява евентуалния риск да бъде преметнат. Сетне прошепва:
— У Кьониг. Не знам това име говори ли ви нещо?…
— Говори ми за ЦРУ — отвръщам.
Пенев премълчава, но в подобен случай мълчанието е по-красноречиво от думите.
— Сега дайте камъните!
— Ето, ще ги оставя на оградата. А вие оставете в съседство литературата.
Той изпълнява нареждането. И без да броим до три — защото за част от секундата не можеш да преброиш до три, — ние грабваме всеки своята плячка.
— Един съвет — казвам му, преди да се отдалеча. — Изчезвайте незабавно. Животът ви наистина виси на косъм.
Той измърморва нещо в смисъл „не съм вчерашен“ и изчезва в тъмнината по посока на вилата.